Бас китаристът на турската лява музикална група Grup Yorum, Ибрахим Гьокчек към 4 Май 2020 година, вече 322 дни провежда гладна стачка. Той е отслабнал много и сега тежи не повече от 40 кг. Всъщност той е на прага на смъртта. Въпреки това той написа и предаде писмо, в което описва събитията довели до започването на гладната стачка и как се разви процесът до момента. В писмото той говори за обвиненията, които са му повдигнати, говори за борбата и надеждата си. Той си спомня за своята другарка, певицата Хелин Бьолек, която също обяви гладна стачка и загина на 3 април 2020. Писмото му е изключително пронизително и шокиращо за читателя.

В един беден квартал на Истанбул, в една стая гледаща към двора, аз гледам през прозореца какво се случва. Ако изляза навън, ако отида малко по-нататък мога да видя Босфора. Но аз лежа в едно легло. Паднах до 40 килограма. Краката ми вече нямат сили, дори колкото да носят тялото ми. За сега аз само мога да си представям, как изглежда Босфора.

На сцената съм. Китара ми е на окачена за врата ми, с онзи мой любим колан с емблема на петолъчка… Срещу мен стотици хиляди хора, вдигнали юмруци, пеят „Bella Ciao“(„Сбогом любима“, песен на италианските партизани от анти-фашистката съпротива;бел.прев.). Ръката ми, която докосва струните, сякаш е най-талантливата ръка на света. Краката ми са здраво стъпили на земята, има сила в тях. Мога да тичам от единия до другия край на Истанбул.

Тези два разказа са истински… И двата са мои, те са нашата реалност. Защото аз живея в Турция, и съм член на група която прави политически ангажирана музика. Поради тази причина моята история, е само отражение на голямата история на моята страна…

Към днешна дата аз не съм ял нищо вече 310 дни(към датата на написването на писмото;бел.прев.). Нека да кажем, че „Изразявам себе си чрез глада.“ Или пък „Взеха от ръцете ми моята бас китара, за това аз превърнах тялото си в музикален инструмент за да изразявам себе си.“

Казвам се Ибрахим Гьокчек… От 15 години аз свиря на бас китара в група Йорум. Група Йорум, която преди 35 години е основана от 4-ма студенти, има история изпълнена с множество обрати, възходи и падения подобно на Турция. Тази история ни доведе до дните, в които трябваше да обречем телата си на глада за да можем да изнасяме концерти.

Един от нашите членове, моята скъпа другарка Хелин Бьолек, погребахме на 3 Април, на 288. ден от смъртната гладна стачка[1]. Аз поех знамето от нея.

Ще се попитате може би, „Защо членовете на една музикална група умират? Защо прибягват до използването на метод като смъртната гладна стачка, който шокира човека?“

Отговорът на този въпрос ще намерите в ужасната действителност заради която Хелин пожертва своя 28-годишен живот, а аз именно за това гасна ден след ден. И по-точно група Йорум се роди в борбата за права и свободи водена в периода след 1980 година[2]. Издадохме 23 албума, в които съчетахме народната култура със социалистическите идеи. Общият брой на продадените наши албуми надхвърли 2 милиона копия. Ние пяхме песните на угнетените народи на Анадола и Света. В тази страна, каквото преживяха всички които се бориха за своите права, опозиционерите, всички онези които мечтаеха за една свободна и демократична страна, това преживяхме и ние. Бяхме задържани, арестуваха ни, хвърляха ни в затвора, концертите бяха забранявани, полицията щурмува културния ни център, музикалните ни инструменти бяха счупени. И за първи път, в Турция на ПСР(управляващата партия в страната от 2002г., начело с Р. Ердоган;бел.прев.), за главите ни бяха обявени награди и ние бяхме включени в списъка на „издирваните терористи“.

Днес, именно поради тази причина, която смятам, че ще удиви много от вас, аз отказвам да се храня. Защото въпреки, обявената за главата ми награда, аз не се чувствам като терорист.

Причината поради, която ние бяхме включени в списъка на „издирваните терористи“ е следната: в нашите песни ние разказваме за миньорите принудени да работят в земните недра, работниците убити в трудови злополуки, революционерите убити по време на изтезания, селяните чиито родни места биват унищожавани, изгорените живи интелектуалци, жителите на бедните квартали чиито домове биват разрушавани, Кюрдският народ ставащ жертва на тиранията, и всички борещи се. Да се разказва за всичко това, се смята за „тероризъм“ в Турция.

През последните 30 години, в които социализмът беше дискредитиран в световен мащаб, онези които казват, че няма да има интерес към подобен вид изкуство, много грешат. Ние бяхме тези, които проведоха най-масовия концерт с билети в историята на Турция. Ние сме единствените музиканти в Турция, с такова постижение. През онзи ден(12 Юни 2010;бел.прев.) на стадион Иньоню в Истанбул, 55 хиляди души бяха революционни песни в един общ голям хор. Аз на сцената с моята бас китара, акомпанирах на един невероятен хор от 55 хиляди души. На последният от безплатните концерти под надслов „Независима Турция“, имаше близо 1 милион души. В четири поредни години, наши гости на сцената по време на тези концерти бяха интелектуалци и музиканти от Турция. Дори на един от тези концерти Джоан Байз[3] излезе на сцената с една от китарите, които полицаите бяха счупили при един от щурмовете на културния ни център.

При всяка една власт група Йорум беше подлага на репресии. Но, когато след обявеното през 2016 година, от ПСР извънредно положение, репресиите срещу всички групи от обществото: журналисти, интелектуалци, университетски преподаватели, разбрахме че ни очаква един още по-тежък период. Една сутрин когато се събудихме, се видяхме че имената на 6-ма от членовете на групата бяха включени в списъка на „издирваните терористи“. В списъка беше и моето име. Китаристът, който преди 5 години изнасяше концерти пред 1 милион души, в един момент се беше превърнал в „терорист издирван с награда за главата му“. Колкото повече се задълбочаваше кризата, управляващата ПСР, ожесточаваше все повече своите атаки, упражнявайки репресии против още по-големи слоеве от населението.

След като беше публикуван списъкът с издирвани, нашият културен център беше атакуван 9 пъти за период от 2 години. Почти всички от нашите членове бяха арестувани едни след други. Дори се стигна до един момент, в който навън на свобода, не беше останал нито един член на група Йорум. Вече за да можем да изнасяме концерти, трябваше хем да преодолеем забраната на властта, хем да намерим музикантите които да свирят и пеят. Така ние проведохме концерти предавани на живо по интернет с младежите, които бяха възпитаници на нашите народни хорове. Едновременно с това проведохме протестни пресконференции и организирахме подписки срещу репресиите. Но репресиите не спираха. През февруари 2019 година, при щурма срещу нашия културен център аз бях арестуван. През месец май 2019 година, ние започнахме гладна стачка със следните искания:

-забраните за концерти да бъдат вдигнати;

-да бъде сложен край на щурмовете срещу нашия културен център;

-хвърлените в затвора членове на групата да бъдат освободени, и делата срещу тях да бъдат прекратени;

-имената ни да бъдат извадени от списъка на „издирваните терористи“.

По-късно заедно с Хелин Бьолек ние превърнахме нашата акция в смъртна гладна стачка. Това означаваше, че докато нашите искания не бъдат приети, ние щяхме да останем гладни. Дори и накрая на умрем…

Докато продължаваха съдебните дела против нас, ние с Хелин бяхме освободени от затвора, но въпреки подкрепата на народа, въпреки настойчивите опити на интелектуалци, творци и депутати от опозицията, правителството отказа да приеме нашите искания. На депутатите дошли на посещение, Хелин беше казала: „Нека ни разрешат да провеждаме концерти, и аз ще прекратя смъртната гладна стачка.“ Не ни разрешиха. Възпрепятстваха ни да я погребем съгласно нейното завещание.

Сега Хелин лежи в едно гробище в Истанбул, а върху пръстта на гроба ѝ е положена булчинска рокля. Съседната стая до мен, вече е празна. А, аз вече от известно време не зная на къде ще продължи моето пътува след това легло, в което аз прекарвам цялото си съществуване, дали в борбата която продължава вътре в моето тяло, ще надделее смъртта или живота. Но в едно съм уверен, ще продължа моя поход към смъртта, прегръщайки още по-силно живота, докато нашите искания не бъдат изпълнени.

Бележки:

1- Форма на гладна стачка, при която съществуват две възможности или исканията издигнати от участници в нея биват приети, и те прекратяват протеста и се подлагат на програма за възстановяване, или техният своеобразен поход към смъртта завършва със смърт.

2- На 12 Септември 1980 година, турската армия извършва държавен преврат, който коренно променя турската държава и общество. Основните цели на преврата са пълно ликвидиране на лявото движение, което е особено силно в период до идването на власт на военната хунта и налагане на неолиберални икономически политики. С тези свои цели и с извършеното от хунтата, превратът много прилича на своите подобия извършени в страните от Латинска Америка, Азия и Африка. Десетки хиляди хора са хвърлени по затворите, стотици хиляди са подложени на различни мъчения в полицейските арести и затворите, синдикатите и левите политически партии и организации са забранени, като членовете им са подложени на жестоки репресии. Хиляди дейци на лявото движение са съдени в масови съдебни процеси във военни трибунали. Парламентът е разпуснат, „старите“ политически партии съществували до тогава са забранени. Конституцията е суспендирана, до 1983 година страната бива управлявана с декрети на военната хунта, през 1982 година, на референдум съпроводен със заплахи и репресии е приета нова конституция на Турция, която преобразува коренно страната, развивайки мощен репресивен апарат.

3- Повече за Джоан Байз можете да прочетете на този адрес(на руски език):

https://ru.wikipedia.org/wiki/Баэз,_Джоан