Нуждата от оголващ анализ на държавните форми на управление може би е накарало Аристотел да създаде трудовете си по темата. Кризите в древните общества са искали тяхното тълкуване, решения и възможност за предотвратяването им.
Според Аристотел, когато държавата се управлява от една личност имаме монархия, когато е от малцинство е аристокрация, а когато мнозинството управлява посредством закон – демокрация.
Той включва тук нещо съществено важно – в чия полза се управлява. Така той дели формите на управление на правилни и неправилни. Ако гореспоменатите са от правилните, тъй като се управлява в интерес на общата полза, тук идват и неправилните на тирания, олигархия и олхокрация. Идеалното общество той вижда в една демокрация, в която мнозинството взима решенията посредством правила и закони.
Използвайки тези фундаментални открития на древния учен, може да се опитаме да направим една препратка към днешната действителност.
Съвременните корпорации се управляват от мажоритарен собственик или малка група от хора (главните акционери). Те от своя страна назначават Борд на директорите и надолу по пирамидалната верига вече идват мениджъри и т.н. Преобладаващата част от една корпорация са обикновените работници. Изхождайки от държавните форми на управление изведени от Аристотел и съпоставяйки ги с тези на корпоративните можем да заключим, че и те следват бъдат правилни и неправилни. Ако мажоритарният собственик управлява, гледайки най-вече своята полза, то корпорацията ще бъде тиранична. Ако малцинството, съставено от главните акционери управлява в свой интерес, имаме олигархична корпорация.
В капиталистическите корпорации тип АД дали ще се управлява за общата полза или не това не може да бъде обсъждано. Законът за частната собственост го изключва. За работниците, трудещи се в такива фирми, остава само надеждата техният интерес да съвпадне с този на главните акционери. Тук гласуване за решенията от съществена важност за работниците на практика няма, защото системата е една акция – един глас, а когато главните акционери притежават мажоритарен дял, болшинството е изключено.
Алтернативата е само в самоуправляващи се работнически кооперативи. Пречка за тяхното навлизане в икономиката е техният антипод от гореизложените йерархични организации.
Работническата класа е изолирана както от взимането на решения така и от средствата за производство. Най-масово застъпените в икономиката йерархични корпорации са завладели както финансовия ресурс, така и средствата за производство. Един новосформиран работнически кооператив бива поставян в неравностойно положение спрямо олигархичните корпорации, монополизирали в момента пазара. Партиите биват финансирани от тях и когато сформират правителства те обслужват частния интерес на корпорации и банки и дейно участват в потискането на работническата класа.
Все пак кооперативите могат да използват предимствата си. Те няма да заделят огромна част от печалбата на предприятието си за малцинството от тях, а ще го разпределят много по-пропорционално. Това прави кооператива много по-гъвкав и много по-консолидиран. Властта в кооперативната корпорация е разделена по равно – един човек, един глас. Това предразполага много по-голяма отдаденост и засилва мотивацията, тъй като всеки работник е и съсобственик.
Принципи на кооператива
- Отхвърля системното използване на наемни работници
- Дава на труда първостепенно значение в организацията на кооперативите
- Счита труда за достоен и съществен при разпределение на създаденото богатство
- Показва желание да разшири възможностите за работа на всички членове на
обществото
- Доброволно и отговорно членство
- Демократично управление на членовете
- Автономия и независимост
- Образование и обучение
- Грижа за общността
- Равенство между мъжете и жените
Ценности:
Взаимопомощ, демокрация, равенство, справедливост, солидарност, честност, откритост, социална отговорност, грижа за другите
Тук е мястото да покажем успешните примери, които имаме към момента. Испанската корпорация „Мондрагон“ е възприела изцяло кооперативният принцип и можем да насочим погледите си към нея.
През 1956 год. местен католически свещеник с още петима студента основават компанията. Към момента има повече от 80 000 служители, които са и съсобственици. Разпределени са в повече от 200 кооператива с различни видове дейност. От години нямат съкратени работници, като когато в някой от кооперативите няма достатъчно работа служителите се преместват в друг с повече възможности. Важно е работното място, а не печалбата. Решенията се взимат на общи събрания като можем да споменем някои от тях.
Разликите в нивата на заплащане не могат да бъдат повече от 4,5 пъти по-големи, а в някои от кооперативите са 6,5 пъти. В капиталистическите корпорации те са 300-400 пъти.
Трябва да споменем какво се прави с печалбата или както Маркс я извежда като принадена стойност (заплатите на работниците се включват към производителните разходи, така че те са съвсем отделно перо) .
- 10% отиват за администрация
- 45% отиват за разширяване на кооператива и общата собственост. Строят се училища, имат университет, високо технологична лаборатория, научно-изследователски център и банка. Разширяват се във всяка една област.
- Последните 45% се разделят между всички членове като се влагат в индивидуални сметки с 7% годишна лихва. Те се теглят при пенсионирането, като пенсията е отделна от тази, която ще им се плаща от испанската държава.
Друга практика е работниците да назначават мениджърите, които могат и да сменят при необходимост или несправяне с работата.
Банковата дейност е доста консервативна и способства интереса на работниците. Депозитите в банката са повече от кредитите, което няма аналог в съвременното банкиране.
В днешната ера на капитала и трудовата мобилност компаниите не стоят на едно място, не са лоялни на общността. Идват и си отиват. Това е вид ограбване на икономическата среда. За да се премести един демократичен кооператив, обаче трябва всички да са съгласни.
През 1985г. Италия приема закона „Маркора“, който дава правото на безработните да стартират свой собствен бизнес под формата на работнически кооператив. За целта трябва поне 10 безработни да се организират и да усвоят обезщетенията си , които се отпускат накуп и с тези средства да започнат икономическата си инициатива, която да управляват заедно.
Италия е европейската страна с най-много кооперативи и дори стъпките за отмяна на този закон предприемани от десните правителства впоследствие са безрезултатни, поради сериозната съпротива от страна на работническата класа.
Не е фундаментът в една група от работещи капитала, а колективният труд и полезността на неговият характер. Полезността му отнесена към отделният индивид, полезността за колективното тяло, за общността, щаденето на природата и опазването й, нивото на безопасност на труда. Но тук ще включим и мотивацията и избягването на стресовата среда.
Капитализмът провокира отчуждение от трудовият процес. Той се опитва да компенсира това с набор от правила от военно-казармен тип, каквато е системата от похвали и наказания като бонусната система. Стреми се да изгражда потребителска култура, а фетишизирането на потреблението кара работника да продължава работния процес с високо ниво на отчужденост като се опитва да компенсира дефицита с вещно притежание.
Работейки с високо ниво на страх, тревожност, несигурност от уволнение или несправяне с корпоративния план.
Как може да се изпитва емпатия към трудовият процес като дори не знаеш за кого работиш. До теб имаш управленски персонал, който даже не е собственик или акционер, ами обикновена част от корпоративният елемент и мениджмънт, както е в големите фирми.
В момента се състезаваме в безсмислена надпревара по печалбарство и прахосничество, която е разлагаща, както за личността така и за обществото.
Управлението на капитали, дори да е успешно, не може да бъде полезно за изграждането на по-непреходни качества, освен от тези да бъдеш полезен на конкретния корпоративен капитал.
Всеобщата формулата за печалба е минимализиране на разходите и максимализиране на приходите.
Но ако съкратим разходите, възползвайки се от технологичният напредък (каквато е практиката в почти всяка компания) и реализираме една по-друга печалба. Печалбата на всеобщото време извън процеса на трудът, което хората могат да използват за себе си и семействата си (намаляването на работния ден е лесно постижимо към момента, но не се обсъжда сред олигархичните структури на предприятията). Индустриалната революция е обществен процес и не е редно ползата от нея да се осребрява от шепата хора, които са собственици на големите компании.
Това е постижимо, обаче само в демократичен модел на икономиката (7 часов работен ден, защо не и 6 часов).
Хърбърт Саймън получава Нобелова награда по икономика за 1978г. за това, че според неговата теза, както в капиталистическите корпорации, така и в тези от социалистически тип, липсва обвързаност към успеха. При капиталистическите корпорации носиш печалба на акционерите, а в социалистическите на държавата, но не си съсобственик. И в двата типа работниците са изключени от решенията.
Необходимо е да намерим нов модел на работното място.
Ако градиш социалистическа държава, но не изграждаш колективен дух и не включиш работниците във взимането на решенията, ще изгубиш усещането им за демокрация. Този процес може да направи и цялата социална система по-крехка.
В момента Китай е изградил много по-силен колективен дух в обществото си, съотнесен с икономиката в американския модел. Засилващата мотивация при китайските работници е и в техния непрестанен прогрес в последните 40 години. Обратно в САЩ има регрес. Тенденциите продължават в подобен дух и само една извънредна обстановка като война, пандемия, природни катаклизми и пр. могат да спрат процесите.
В момента се наблюдава страх от организиране на работнически кооперативи. Дългогодишното отчуждение от трудовият процес е накарало хората просто да се включат в него под принуда на обстоятелствата.
Кредитната задлъжнялост също е мощен фактор. На практика мотивацията ти да се включиш в трудовият процес е за да обслужваш кредитите си, да оцелееш икономически, да потребяваш стоки и услуги в големият процент нефункционални, което по принцип е присъщо на по-висшите класи, но е завладяло и работническата класа.
Избягването на труда идва като търсен момент на обществен успех, което Веблен разкрива в неговата теория на безделната класа.
Ролята на държавата в изграждането на колективният дух може да бъде като съпътстващ елемент, но не и да го изгради от нищото.
Тук Революцията може да дойде и отдолу, когато започне да се формира в по-всеобхватно мислене и да се превърне в политически процес.
При икономическите емигранти наблюдаваме хора, склонни да оставят домашният уют, характерен за живеенето в родната си държава и да се включат в работният процес в чужбина. Разбира се, основен фактор е нивото на заплащането, но ако хората се обвържат като съсобственици на колективен капитал в собствените си страни, тогава процесът на икономическа емиграция ще отслабне. Затова е важно нивото на емпатия в работата и свързаността на отделния работник, както към средствата за производство, така и към капитала и към общността като цяло.
Тук към капитал може да включим всякакви елементи като сграден фонд, материална база и пр.
Най-лесният начин за разделение между хората е чрез парите или имотното състояние. За това колективната собственост има обединяващ обществото характер, а частната го разединява. Потенциалният успех на един кооператив зависи пряко от нивото на колективния дух, отдадеността към трудовия процес и надиндивидуалистичното мислене. Това е много по-силен фактор за реализацията му, отколкото простото количествено капиталовложение. Ако се инвестира макар и голям капитал от един човек или малцинство от хора с цел да управляват мнозинството от хора, неминуемо гореизложените противоречия ще влязат в сила. За това само един кооператив на демократична основа би имал потенциала за дълготрайно и успешно съществуване.
Но ако измерваме успеха му само по увеличаване на капитала, имайки в предвид и капиталистическата конкуренция това ще го измести от плоскостта на колективизма.
Обитавайки капиталистическият хабитат колективният интелект и неговото култивиране е насочен най-вече в търсене на формули, които да увеличат капитала.
Нуждите от колективизация в икономиката са назрели, но богатата и консервативна класа, стояща на властовия връх в държавите възпрепятства процесите. Консерватизмът у по-бедните идва от постоянната нужда и недоимък и страха от промяна. Казионният синдикализъм също отстоява запазването на статуквото.
Друга спирачка са обществените порядки изградени като статусни навици. Свиквайки с йерархичните отношения трудно можем да си представим демократичното самоуправление.
Борбата за колективен труд е и част от една борба за превръщането на трудовият процес в нещо ценно само по себе си. Капитализмът изключва това понятийно мислене към труда и прокламира успехът като управление на капитали далеч от самото производство.
Способността в организацията на работническата класа може да изиграе ключова роля за преобръщане на тенденциите.
Ще завършим с един цитат на Ницше:
„Лекарю, помогни си сам: така ще помогнеш и на твоя болник. Неговата най-добра помощ ще бъде да види със собствените си очи, тогова, който сам себе си излекува.“
Или да приведем мислите на философа към нашите размисли.
Колективизацията на труда и трансформацията на икономиката могат да дойдат само от леви организации и хора с подобно мислене и светоглед. Не може да се чака помощ от капиталиста или консервативните по презумпция партии, държащи власт и блага в ръцете си. Дори успехът на подобни икономически начинания да е непълен, той може да способства за преобръщане на процесите. На хората им е омръзнало от проповеди и писането на статии и книги под формата на рецепти. Не се ли организира работническата класа сама и да даде обществения пример ще си останат само добрите намерения. Ницше разкрива как се философства с чук в ръка, но е време да вземем този чук и да го използваме по предназначение или както казва другаря Живков: да живей, да живей Трудът.
Петър Иванов