Бомбардировките над Хирошима и Нагасаки са, разбира се, огромна трагедия сама по себе си, но да се ограничаваме до абстрактни фрази за съболезнования и жертви означава да сме в услуга на тъмните сили, които причиняват тази трагедия през 1945 и ще продължават да причиняват подобни. (Впрочем ако видите мероприятията в Япония е точно така – бели рози, бели гълъби, абстрактни фрази за мир).
Историческите факти около атомните бомбардировки почти не се знаят, а трябва да се повтарят и преповтарят, тъй като механизмите на този човеконенавистнически модел на организация на света (и съответните структури и модели на вземане на решения) далеч не са изобличени. Става дума за империализма и ще поясня по-долу какво имам предвид, но нека първо изложа само най-основните факти, които всеки трябва да знае.
През март 1945 г. американците превземат Иво Джима, през юни завършва и битката за Окинава. В началото на май, както знаем, основният японски съюзник – нацистка Германия, капитулира. Япония продължава да контролира големи територии от азиатския материк, най-вече в Югоизточна Азия, но към пролетта на 1945 г. американците са прекършили почти всякаква възможност за съпротива – японският флот е почти изцяло потопен, островната страна е под ефективна блокада (пристанищата са минирани като част от операция „Глад“ (Starvation)
Американската стратегическа авиация унищожава почти всички големи градове. Бомбардировките със запалителни бомби над Токио на 9-10 март, например, не отстъпват по разрушения и жертви на Хирошима и Нагасаки. (Идеолог на бомбардировките по площи на тихоокеанския фронт, за които всеки е с напълно ясното съзнание, че таргетират не военни цели, а самото население на противника (което е военно престъпление), е генерал Къртис Лемей. Впоследствие през 1968 г. Лемей е кандидат за вице-президент на губернатора на Алабама – Джорд Уолъс, който се кандидатира за Белия дом върху открито расистка платформа. Съвпадение?)
С две думи, към лятото на 1945 г. Япония е на колене. Справедливостта изисква да подчертаем, че дори в този момент японските милитаристи фактически контролират правителството и готвят абсурдни планове за отблъскване на очаквания американски десант с пълна мобилизация на населението, т.е. едва ли не хвърляне на млади и стари пред американските картечници, въоръжавайки ги с бамбукови копия. (Впоследствие участниците в решението за пускането на атомната бомба, начело с президента Труман, ще се опитат да измият вината с абсурдното твърдение, че въпросният десант щял да даде половин милион жертви от американска страна. Това завишено число е разбито на пух и прах от историците (Philip Nobile, ed. Judgement at the Smithsonian p. xxiv-xxv), пък и аргументът за „спасяване на американски животи“ (т.е. разбирай за сметка на японско мирно население) се заиграва, според мен, с логиката уберменш – унтерменш)
Но ситуацията се е изменила драстично. Правителството на Хидеки Тоджо – един от идеолозите на Тихоокеанската война, пада още през юни 1944г. Последвалото го правителство на Коисо-Йонаи е плахо в лавирането си между отделните властови кръгове и пада през април 1945 г. Новото правителство на Кантаро Судзуки включва като външен министър Шигенори Того – човек, известен на този етап с опозицията си към войната. Т.е., в Токио започва да се консолидира т.нар. „мирна партия“ – неформална група от политици, бореща се за излизане на страната от войната.
Тази група постепенно успява да се наложи да се започнат дипломатически совалки към Москва, с наивната (от днешна гледа точка) надежда, СССР да посредничи за сключване на компромисен мир. Съветският съюз тогава е неутрална спрямо Япония страна. Разговорите започват през юни и действително, както апологетите на бомбата обичат да подчертават, са доста плахи от японска страна и са далече от готовност за пълна капитулация. Преломната точка обаче идва в края на юли. На 26-ти юли е провъзгласена Потсдамската декларация от страна на САЩ, Великобритания и Китай, която има смисъла на ултиматум, и на базата на която впоследствие американците ще оправдаят атомните бомбардировки.
В последната и 13-та точка се казва: „Призоваваме правителството на Япония да провъзгласи безусловната капитулация на Японските въоръжени сили и да предостави адекватни гаранции за това си действие. Алтернативата за Япония е скоропостижно и цялостно унищожение (prompt and utter destruction).“ Атомната бомба не е изрично спомената, тъй като американците се притесняват от евентуалния удар по техния престиж, ако бомбардировката се провали (напр. възможен е т.нар. fizzle – изтичане на ядреното вещество от обвивката преди достигане на критична маса за верижна ядрена реакция).
В следващите дни японското правителство обмисля какво да отговори, като в крайна сметка на пресконференция премиерът Судузки заявява, че Япония ще „игнорира“ ултиматума. Това далеч не е отказ, както Труман ще твърди след като бомбите са вече пуснати. А разликата е огромна тъй като точно в този момент сигналите за мир от Токио се усилват. Външният министър Того и посланикът в Москва Сато разменят телеграми всеки ден. Последният едва ли не дебне на входа на съветското външно министерство в опит да получи съгласие за плануваната визита на Фумимаро Коное (крупна политическа фигура) в Москва, което да е прелюдия към мирния процес. Да, в японските дипломатически телеграми от тези съдбоносни дни няма да намерите готовност Япония да приеме безусловно ултиматума, както историците – апологети на бомбата обичат да изтъкват. Но като става дума за стотици хиляди човешки животи, не следва ли дори най-малкото сигналче, че противникът е готов да се предаде, да бъде оценено докрай преди да се прибегне до сеенето на смърт?
Американците откъде са можели да знаят какво е в главата на Того и японското правителство, ще кажете. Ами знаели са. Още в началото на войната американските военни специалисти разбиват японския дипломатически шифър и всяко една телеграма от въпросните е била напълно известна на американците при това на най-високо ниво (да оставим, че Сталин споделя на Труман по време на Потсдамската конференция, че японското правителство издава мирни сигнали). (https://en.wikipedia.org/wiki/Magic_%28cryptography%29)
Какво имаме в крайна сметка? Една прекършена и обсадена страна, която е с толкова разстроени комуникации, че е на ръба на глада; страна, която съвсем скоро ще бъде нападната и от мнимия си мирен посредник – Съветския съюз, измъквайки почвата изпод краката на японските военни; страна, чието правителство дава отчетливи сигнали за търсене на мир, макар и на този етап плахи. Ето в тази обстановка американците унищожават два японски града – на 6 август Хирошима и на 9 август Нагасаки.
Да не забравяме и другия любопитен детайл. Още през април, когато се избират целите за атомните бомби, е отправено искане към стратегическата авиация, да НЕ извършва конвенционални бомбардировки спрямо въпросните населени места. Педантичността изисквала да се види какви точно ще са пораженията от новото оръжие.
И тук стигаме до същината на проблема. За всеки човек свързващ две и две е очевидно, че бомбата не е „необходимото зло“ , прекратило войната – аксиомата, която лично мен ме преследва още от чина на началното училище. Защо се стига до нейното използване?
През 1945г, сред специалистите, работили по проекта Манхатън, се формира сериозно движение против използването на бомбата. В основата на ядрената програма на САЩ стоят изключително надарени хора, като една сериозна част от тях са европейски учени, принудени да напуснат родината си заради нацистите. Да не забравяме все пак, че до интензифициране на програмата се стига след като Алберт Айнщайн пише писмо до Рузвелт през август 1939г, призоваващо президента да насочи значителни ресурси към разработването на технология, която, все пак, тогава е била още в полето на научната фантастика.
Въпросните учени настояват за създаването на бомбата, тъй като през 1938г, немски учени за пръв път разделят атома и се появява опасността нацистите първи да достигнат до новото оръжие. За хора като Айнщайн и Лео Силард (един от най-крупните учени, участвали в създаването на бомбата, но впоследствие противник на използването й) негласното споразумение е, че Америка трябва просто да противодейства на Хитлер в ядрената сфера. Впоследствие се разбира, че нацистката ядрена програма така и не постига сериозни резултати (за сметка на ракетните технологии), а през май 1945 г. страната капитулира.
През лятото на 1945г, Силард и компания усещат, че бомбата ще бъде използвана върху пречупена Япония, макар за тях нуждата от подобно оръжие да е вече отпаднала. Силард започва битка за спирането на процеса. Създадена е петиция на учените в една от основните лаборатории на проекта Манхатън. Основното им опасение е, че използването на бомбата ще доведе до надпревара във въоръжението след войната (както и става). Инициативата е смазана.
През май 1945г, Силард се среща с Джеймс Бърнс – човекът, който малко след това бива назначен от Труман за държавен секретар и е апологет на бомбата. Физикът от унгарски произход го моли да спре набиращия инерция процес. Бърнс, тогава заявил: „Как ще накараш Конгреса да отдели повече пари за ядрени изследвания, ако не покажем резултатите от парите, които вече са похарчени? [Проекта Манхатън поглъща два милиарда долара – баснословна сума навремето, бел. М.Д.] … Ти си от Унгария, не искаш руснаците да останат там завинаги, нали?“ (Judgement at the Smithsoninam, p. lii)
Ето ви черно на бяло – атомен взрив, ослепителна светлина, изпепеляващи пожари, сцени на човешка кожа, падаща от костите на прогимназиални ученички, стотици хиляди прекършени човешки съдби, десетки хиляди радиационно облъчени. За какво? За да може Конреса и впоследствие да отдели пари за подобен ад, и за да може поредният противник да бъде натикан в ъгъла.
Ето това имам предвид като казах в началото, че не трябва да се захласваме с беззъби пацифистки фрази, а веднъж завинаги да изобличим системата, водеща до подобни трагедии – империализма. Какъв ти империализъм, та нима Япония не е тази която напада САЩ, ще каже някои. Да, така е. Жертвите на Хирошима и Нагасаки не трябва да се използват за обелване на японските жестокости и престъпления през XX в. Но трябва да си сляп да не видиш, че всичките войни, независимо кой е „злодеят“, се свеждат до завземане и преразпределение на ресурси, до плячкосване на богатствата и до експлоатация на малките народи от страна на имперските структури.
Империализмът днес е хитър – той е наследил от предшественика си – британския, идеята, че видиш ли, империята има цивилизоваща функция (днес чети „демократизираща“). Как пък веднъж не се каза, че за демокрацията трябва да се водя битки у нас (у дома, у квартала, на работното място), а все водим войни за демокрация по нефтените полета, по диамантените и урановите залежи.
Бомбата над Хирошима има сила еквивалентна на 20 хил. тона тротил (оценките варират). Съвременните ядрени глави са в хиляди пъти по силни (https://www.fastcompany.com/…/ingeniously-charting-the-horr…) , а и количеството им е огромно. Студената война мина, но прословутият „ядрен часовник“ отново показва една минута преди полунощ. Мислите ли, че ядрените трагедии са в миналото?
Затова вместо абстрактните фрази, днес трябва ясно и твърдо да заявим следното, за да има бъдеще за човечеството: Не на ядрените оръжия! Не на войната! За мир и справедливост, за правото на независимост и самоопределение на всички народи!

Мартин Димитров