Кой се страхува от „Планетата на хората“?

На 21 април, в навечерието на петдесетия „Ден на Земята“, известният американски режисьор и активист Майкъл Мур публикува в своя YouTube профил филма на Джеф Гибс „Планетата на хората“ (Planet of the Humans). Филмът предизвика бурна реакция сред общностите на природозащитниците. Няколко пъти бе цензуриран от YouTube с различни аргументи, които всеки път трябваше да бъдат опровергавани. Яростните атаките „отляво“ срещу стария режисьор, че е взел рязък „десен“ завой, ни предизвикаха да го представим във вестника.


Филмът показва пътешествието на своя автор, Джеф Гибс, през различни обекти и събития, промотиращи „зелената енергия“. От хълмове с вятърни турбини и пустини със соларни панели, през фабрики за обработка на биомаса, до публични събития на известни природозащитни лидери, Гибс разпитва и проучва какъв е ефектът от „зелените“ начини за добиване на енергия и доколко те могат да решат екологичните проблеми на енергодобивната промишленост. Филмът представя и личната еволюция на автора, който в течение на десетилетие остава все по-разочарован от „зеленото“ движение и невъзможността му да предложи работеща алтернатива. Ярък пример за това разочарование са кадрите от „слънчевите“ фестивали, на които организаторите обясняват, че целият фестивал е захранван със слънчева енергия, докато зад сцената дизеловите генератори захранват високоговорителите с електричество.

Изоставена плантация от вятърни турбини

Изводът на филма, е, че технологиите, които днес минават за „зелени“, не могат да задоволят нуждите на съвременната цивилизация от енергия (да не говорим за останалите екологични проблеми като унищожаването на видове или замърсяването с пластмаса). Нещо повече – така, както са реализирани днес, определени технологии като батериите на електромобилите, електроцентралите за биомаса или слънчевите панели всъщност може да са по-вредни от конвенционалните средства за добиване на енергия. Нещо по-опасно, илюзията за ползата от тези технологии се поддържа в интерес на властта на определени политици и печалбата на определени предприемачи – много често същите, които са добре известни шампиони в добиването на енергия от конвенционални източници и, съответно, в замърсяването на планетата.

Илон Мъск взе стотици милиони долари правителствени субсидии, за да строи автомобили за богаташи, но не е ясно колко точно екологични са те

Именно последното твърдение предизвика острата реакция сред най-известните активисти на „зеленото“ движение. Както всичко друго в капиталистическото общество, най-успешните „зелени“ са най-добре интегрираните с най-големите корпорации и най-силните властници. Филмът открито критикува личности като Ал Гор (популярен природозащитник, но преди това – политик и бизнесмен; бивш вицепрезидент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир) и Бил Маккибън (природозащитник, писател и журналист, но преди всичко – лидер на НПОто от НПОта в повече от 180 държави 350.org, носител на Наградата за мир „Ганди“ и на Наградата за правилен начин на живот). При това го прави от позицията на обикновения човек, който е загрижен за природата, а не за собственото си богатство, и постепенно губи доверие във водачите, които десетилетия са го водят към пропастта. Много хора в САЩ са точно в такава позиция – те гласуваха за партията на Ал Гор, подскачаха по мероприятията на Бил Маккибън, докато природата продължава бавно да загива, а джобовете на милиардерите, които я унищожават, продължават да дебелеят. Филмът на Гибс идва да попита: „Бива ли да продължаваме така?“ И изглежда, много от „зелените“ зрители си зададоха този въпрос.

Бил МакКибън (вляво) е сред най-засегнатите от филма личности

Нямаше как това да бъде простено или подминато с лека ръка. Един удар по „зеленото“ статукво би бил удар по Статуквото. Статуквото, в което „десните“ оправдават богатите, унищожаващи планетата, а „левите“ се борят да спасят поне някакви огризки от нея. За да не се измъкнат изпод контрола, „левите“ хора трябваше да бъдат убедени, че филмът не заслужава доверие. Дежурните критики „отдясно“, че авторът завижда на богатите, или че се е продал на врага, просто нямаше да имат ефект върху тях.

И се намери критика „отляво“. Авторите на филма били против увеличаването на населението на планетата. Тази мантра бе подета и разнесена под различни форми, като бе превърната в основна линия на атака срещу него. Например в България (една от малкото страни, в която психически здрави хора допускат защитници на капитализма да им обясняват как да спасят природата) подкастът Регенерати обвини „комуниста“ Мур, че бил „бял мъж“ призоваващ за „контрол над раждаемостта“ в Глобалния Юг. Без значение дали това е съзнателна лъжа или просто папагалстване на батковците от Запад, то е достатъчно, за да откаже много хора да гледат филма. А истината е друга.

Ако се приеме моралния фалит на най-гласовитите сред глобалното екологично движение заедно с фалита на голяма част от решенията, които те предлагаха в продължение на десетилетия, ако искаме да направим нещо тук и сега, не оставаме с много аргументи освен намаляването на потреблението. Но авторите не призовават за намаляване на населението в топлите страни, тъкмо напротив, според тях хората в развитите страни трябва да понесат своята отговорност като ограничат потреблението си, за да позволят развитието на хората в по-бедните страни. Въпросът дали това би могло да се случи при капиталистическа икономика, в която всеки преследва печалбата си, остава извън рамките на филма.

Бяха отправени и по-валидни критики. Едната – че данните във филма са стари и днес числата изглеждат по различен начин. Това сигурно е вярно, но е лесно обяснимо – филмът не е финансиран от правителствени и корпоративни фондове (за разлика от неправителствените организации, които го критикуват) и създаването му е отнело десетина години. Макар някои цифри да са се променили през това време, въпросите остават същите, и ако днес разполагаме с данните за развитие на въпросните технологии във времето, значи имаме възможност да дадем по-точни отговори. Друга точна критика, че филмът не е достатъчно майсторски направен. Вероятно е така, но предвид недостатъчното във финансирането и опита на Мур, който е решил да го продуцира, тази слабост не би трябвало да бъде пречка пред зрителите.

Най-валидната критика е, че филмът опростява проблема, дори до степен на манипулация. Поставя сериозни аргументи срещу съществуващите „зелени“ технологии, но не дава думата на защитниците им, не оставя място за дебат върху тях. Обвинява значими възли от природозащитната мрежа в слугинаж и дори пряко интегриране с корпорации, унищожаващи природата, неявно ги противопоставя на милионите обикновени загрижени хора, но не посочва алтернативни методи тези хора да се организират. Посочва, че, въпреки инкорпорирането на движението в политиката и неизчислимите суми, изливани уж за опазването на планетата, тя продължава да бъде унищожавана по същия начин. Но не търси друга алтернатива освен очевидната – намаляването на консумацията.

Но авторите нямат претенции да дават отговори. Единствената претенция, която те имат, е да поставят вече утвърдени и удобни отговори под въпрос. Гибс описва целта си така: „Докато търсим пътя към “по-малкото е повече” задача номер едно е да се грижим един за друг, защото това е доброто и правилното нещо, но също защото отчаяните хора са вредни за планетата“.

Тази цел пряко противостои срещу мотото на защитниците на капитализма, че „най-добрият начин да се погрижиш за планетата и хората е, като се погрижиш за себе си“. Затова те се погрижиха филмът да не стигне до природозащитниците, но не успяха. Можете да го гледате в YouTube (засега) или да го потърсите в torrent сайтовете. За съжаление, доколкото знаем, още не е преведен на български.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *