Селото в града или Бай Ганьо през 21 век

Живота в града, особено в столицата, каквато е София има своите особености, но и на гражданинът-столичанин се преписват определени изисквания на поведение и стил на живот като член на тази общност. Интересно е че на този столичен терен си дават сблъсък множество културни черти на хора дошли от най-различни краища. Това определено способства внасянето на културно богатство и осветява с пъстрота града.

Възхода на градовете-държави в Европа през Средновековието до преди Индустриалната Революция създава едни бляскави центрове със собствен характер. Това са годините на Ренесанса, барока и зараждащата се буржоазия. По това време в нашите земи има съвсем друга конюнктура и градовете ни се възпроизвеждат по съвсем различна концепция. София е малък за времето си град част от Отоманската империя и няма възможност да внесе от блясъка на Запада. Бидейки част от Ислямската цивилизация, макар опитвайки се да страни от нея и поддържа своите културни и дори християнски характерности.

Разминали се с Венеция, Генуа, Флоренция, Антверпен, Амстердам, Лондон, Париж, Франкфурт, Барселона и други градове нашите  стъпват на различна почва. Но след Освобождението и след Съединението имат възможността да се самоуправляват и да догонят напредналия Запад. И те започват да го правят. Тръгва индустриализация, градоустройствени облагородявания, развиват се занаятите, създават се училища, читалища, библиотеки, университети и всичко присъщо за по-напредналите градове. Двете световни войни, обаче оказват своето пагубно отражение и особено 2та Световна война остава София в една полуразруха.

След това идва нова вълна и България влиза в СИВ. Това е и времето на най-големия възход на градовете ни, които стават индустриални центрове по съветски образец. През 1944г. България е с 7 милионно население, а през 1989г. е 9 милиона. Намалява селското население в проценти за сметка на градското. София става един град с административни и културни обекти и същевременно работнически квартали. Изграждат се НДК, Партийния дом, ЦУМ и в покрайнините множество жилищни комплекси. Процесите са толкова бързи, сравнени с хода на историята, че на столичанина не му остава време да се изгради като гражданин. Това е българското селячество, повикано като пролетариат. Тъй като не става на малки тласъци и не може да се слее с градския начин на живот ами по-скоро отстоява своя културен код и изнася селото в града. Това, обаче е съпътствано с най-големия напредък на образованието в цялата история на България. Науката и техниката стига немислими върхове. През 1809г. Софроний пише първата книга на новобългарски език, но малцина са тези, които биха могли да я прочетат. 150 години по-късно вече няма българин, който да не е със средно образование, дори и циганските малцинства. Който учи ще сполучи става девиз на общността, а децата мечтаят да бъдат космонавти и да станат част от развиващата се българска космонавтика. Ражда се гражданинът-пролетар като образован труженик. Селячеството остава своето в града, но общия курс е мощен и стигаме до свое го рода акултуризация. Нека разгледаме по-обстойно засегнатото до момента селячество.

Живота на село по турско е свързан с парченцето земя, която селянинът обработва. Той е и занаятчия, понякога търговец. Въпреки че не е крепостен той донякъде е закрепостен в своята мини-общност. Мисля че Вазов, Йовков и българските писатели в цялост са ни разкрили най-пълно този живот. Можем да го сравним с френския, руския и испанския, за което ни помагат Мопасан, Гогол, Сервантес и други писатели. Въпреки културните и езиковите различия можем да охарактеризираме една съвкупност от съвкупности на селския начин на живот и да го психопортретизираме. Тук на помощ ни идват и историците. Школата Анали и Фернан Бродел в частност представят селският бит като материална цивилизация, културна и прочие, а една Вера Мутафчиева го рисува на български терен. Историческите тенденции са за едно затворено мини-общество, което е далеч от образование, градски блясък и капиталистическите връзки, на което селото е последна част от веригата. Говорим за селянинът преди влизането на медиите, който е далеч от световните новини и се скрил в своя частен живот. Като е същевременно е и в диалог с града, живее трудно, но може би по-свободно. Работа, седенки, клюки, отстояване на своята частна собственост, отдалечен от всичко светско и после пак работа. Това е бита на този живот в някаква степен. Но стига за селото.

През 1989г. България прекъсва своя социалистически живот поради различни не зависещи от нея обстоятелства и приема да бъде част от Запада, този който гонеше след Освобождението. И сега всичко започва отначало. България е изключително напреднала индустриална страна, съпоставена с другите за времето си, но не стъпва на тази основа ами взима решение (свое или не) да се деиндустриализира. Това променя курса на града. Пролетарият трябва да стане капиталист. Но капиталистическата свят-система е изградена и си има своя център и полупериферия и за нас остава да бъдем периферия или един вид колония на напредналия Запад. На него не му трябва индустрия, той я има. Трябва му пазар, но ние сме малка държава и пазара ни е ограничен, но имаме образована работна ръка и тя може да бъде използвана. Така и става. От 9 милиона жители през 1989г. България намалява на 6 милиона през 2020г. Но София е отделен случай, тя продължава да расте. В деиндустриализираната ни страна не трябват индустрални работници. Развива се сферата на услугите, които са най-вече насочени към центровете на капитализма. Транснационалните корпорации и чуждестранни банки стъпват на българска почва. Вече софиянеца работи за тях по техния корпоративен план. Ние гонехме Амстердам и Лондон след Освобождението, а сега никого не гоним, а по-скоро им се подчиняваме. Но българинът е научен да бъде издръжлив и той се капсулова в частния си живот в отговор на натиска на времето. Той отново става селяк, макар и столичанин. Ходи и работи за чужди чорбаджии, но се връща в своето гнездо и си го гради и пази. Вече има телевизор и го гледа и се информира, не е с ралото на нивата. Част е от прогреса. Беше на път да стане гражданин, но не успя и се върна към стария си културен код. Сега да изследваме и гражданина.

Кафенетата

Кафенетата стават масови в градове като Париж след посвеместното навлизане на самото кафе като напитка през. Те стават средище на градски благородници и търговци. Тяхната най-съществена цел е обменянето на новини тъй като тогава това е начинът при липса на медии и развити далекосъобщения. Обсъждат се  политически, търговски и културни новини. Хората могат да разберат за курса на валутите, за цените в Османската империя, за промяната на териториални граници на държави и обществения живот като цяло. Срещат се банкери, търговци и политически личности. Има разбира се и обикновени граждани, опитващи се да се отъркат у големците.

През 2020г да отидеш ма кафене, дори и на Витошка е много далеч от това което е било тренда на Париж и Лондон през 18век. Подражанието на градския благородник и опита да се присламчи към него го има, но другото липсва. Има го перченето с модни дрехи и кафе се пие, както са пили градските благородници  навремето, но на кафене не се ходи да се пие кафе би казал всеки буржоа от 18ти  и 19ти век.

Участието

Присъщо за гражданина от градовете на Запада е неговата активност. Тя се изразява в културния живот (театри, кина, концерти и др.). Българинът е най-бедния гражданин на ЕС и работи повече от другите европейци и няма време и средства, за да се включи в културния живот. То е място само за богати безделници и хора от този кръг. Той става по скоро привърженик на кварталните сбирки, които ни напомнят на селските седянки.

В София, а и в провинциалните градове хората могат да вземат участие в политическия живот като станат членове на партии и синдикати, ако щете и литературни клубове и подобни. Работнически съюзи по гилдии и по-общи почти няма. Тук се вижда най-силно пасивността на гражданското общество. Болшинството от хора избират да прекарат свободното си време в тесен семеен и приятелски кръг или пред телевизора като по този начин се изключват от политическите процеси и се превръщат в зрители. Гражданинът-домошар не желае да вземе участие и по някаква причина той по-скоро избира да бъде селяк в града.

Консуматорството като бягство от отговорност и изключване от политическите дейности и процеси

В едно качество гражданинът непременно става активен. Това е неговия консуматорски стремеж да догони западните стандарти. Той се превръща в смел ползвател на стоки, надпреварвайки се с околните. Развива се усета към тях и гражданите показват дълбоки познания в марките автомобили и марките на дрехите. Модерните хранителни стоки вече се разпознават с лекота от гражданинът прекарал огромно количество от време да гледа рекламите по телевизора. Масмедиите влизат в ежедневието му и информацията тече от цял свят. Вече той не е селякът от седянките, ами гражданин на света. Но селянинът беше активен в работата си и казахме и  сравнително свободен. А свободата на гражданинът е в това да има избора да сменя множеството канали на дистанционното и да си купува стоки, които често са нефункционални.

Юрген Хабермас ни разкрива в своят фундаментален труд „Структури на публичността в буржоазното общество“ , че гражданинът участва в публичния живот само като зрител, а истинското участие е дело на малцина. Но той ни показва, че човекът едно време може и да е живял закрепостен и капсулован частен живот, но именно частен. Той е бил господар в своя дом далеч от всякаква публичност. В съвремието, обаче публичността е навлязла в дома ни чрез масмедиите, но ни е отредила ролята на пасивни зрители. Сега за да отговори на повика на времето на гражданинът не му остава възможност да се капсулова в своя бит. Да се върне на село вече не е вариант. Ще се роди ли активният политически, културно и осъзнаващ своите задължения гражданин-участник? Времето за клюки и дребни сплетни изживя годините си на село, сега времето е друго. Тогава това беше нужно, за да ни съхрани като индентитет  на българщината в отговор на ислямската експанзия. И българинът успя. Той издържа 5 века, но сега ще направи ли своята метаморфоза?

Какво го е еняло балканджията какво става в двора на Луи 11-ти или какво се случва в султанските палати. Той си е гледал живота, двора, къщата и челядта.

Но 2020г той си включва телевизора и вижда новата прическа на Доналд Тръмп и наблюдава дебатите в НС. Публичността влиза в неговия дом, но той участва ли в тази публичност, тя иска ли го? Отхвърлен, на него му остава да ги гледа и да ги мрази или да им подражава.

Учените алармират, че тази му нова участ да гледа, но да не участва го превръща в биомаса. Той изгражда мнение по много въпроси, поради засиления информационен поток, макар че е манипулиран в някаква степен той му дава възможности, които са убягвали в предходните хилядолетия. Дава ти се информация и ти се показват публичните личности, но ти е отредена ролята на пасивен зрител. Мнението ти е само за себе си. Сблъсъкът на различните хора с различни мнения, но не-участници в самите процеси ги скарват и атомизират допълнително. Гражданинът на 21 век е непълнолетен.

АЛТЕРНАТИВАТА Е В УЧАСТИЕТО В РЕАЛНИЯ ПУБЛИЧЕН ЖИВОТ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *