Отговор на Лев Толстой към православния Синод

Отговор на определението на Синода от 20-22 февруари и на получените от мен по този повод писма

Който започне с това да обича християнството повече от истината, много скоро ще заобича своята църква или секта повече от християнството и ще завърши с това да обича себе си (своето спокойствие) повече от всичко друго

Отначало не исках да отговарям на постановлението на синода за мен, но това постановление предизвика много писма, в които ми пишат непознати кореспонденти – едни ме мъмрят, че отхвърлям онова, което не отхвърлям, други ме увещават да вярвам в това, в което не съм преставал да вярвам; трети изразяват с мен единомислие, което едва ли в действителност съществува, и съчувствие, на което едва ли имам право; и реших да отговоря на самото постановление, като посоча какво е несправедливо в него, както и на обръщенията към мен на моите неизвестни кореспонденти.

Постановлението на синода изобщо има много недостатъци. То е незаконно или умишлено двусмислено; то е произволно, необосновано, невярно и освен това съдържа в себе си клевета и подстрекателство към лоши чувства и постъпки.

То е незаконно или умишлено двусмислено – защото ако иска да бъде отлъчване от църквата, тогава не отговаря на църковните правила, чрез които такова отлъчване може да бъде произнесено; ако пък е заявление, че някой, който не вярва в църквата и нейните догми, не принадлежи към нея, тогава това се подразбира от само себе си и подобно твърдение не може да има друга цел освен тази, че без да е по същество отлъчване, да изглежда като такова, което всъщност се случи, защото така бе разбрано.

То е произволно, защото ме обвинява в неверие по всички точки, вписани в постановлението, като същевременно не само много, но и почти всички образовани хора в Русия споделят такова неверие и непрестанно са го изразявали и го изразяват и в разговори, и в четения, и в брошури и книги.

То е неоснователно, защото главен повод за самата негова поява е широкото разпространение на моето съблазняващо хората лъжеучение, но аз добре знам, че едва ли има и стотина души, които споделят моите възгледи, а разпространението на моите творби относно религията, благодарение на цензурата, е толкова незначително, че мнозинството от хората, след като прочетат постановлението на синода, нямат ни най-малка представа какво съм писал за религията, както е видно това от писмата, които получавам.

То съдържа в себе си очевидна неистина, твърдейки, че от страна на църквата са били направени опити да бъда вразумен, които са се оказали неуспешни, докато нищо подобно никога не се е случвало.

Само по себе си то представлява онова, което на юридически език се нарича клевета, тъй като съдържа умишлено несправедливи и насочващи към вреда за мен твърдения.

И накрая, то е подстрекателство към лоши чувства и действия, тъй като предизвика, както и трябваше да се очаква при хора непросветени и неразумни, гняв и омраза към мен, достигащи до заплахи за убийство, изразени в писмата, които получавам. „Сега си анатемосан и ще отидеш на смърт във вечни мъки и ще умреш като куче … анатема за теб, стари дяволе … проклет да си“, пише един. Друг упреква правителството, че все още не съм затворен в манастир и изпълва писмото с ругатни. Трети пише: „Ако правителството не те отстрани, ние самите ще те заставим да млъкнеш“; писмото завършва с проклятия. „За да те унищожа, негоднико, – пише четвърти, – ще намеря средства …“ Следват неприлични ругателства.

След постановлението на синода забелязвам признаци на същото озлобление и при срещите с някои хора. В същия ден на 25 февруари, когато постановлението беше публикувано, разхождайки се по площада, чух, отправени към мен думи: „Ето го дяволът в образа на човек“, и ако тълпата имаше по-различен състав, беше много възможно да ме пребият, както преди няколко години пребиха човек до параклиса на Пантелеймон.

Тъй че постановлението на синода като цяло е много лошо; това, че в края на постановлението се казва, че лицата, които са го подписали, се молят да стана като тях, не го прави по-добро.

Това е така изобщо, по-конкретно обаче постановлението е несправедливо с оглед на следното. Постановлението гласи: „Известният на света писател, руснак по рождение, православен по кръщение и възпитание, граф Толстой, съблазнен от гордия си ум, дръзко въстана срещу Господа и срещу неговия Христос, и срещу неговото свято достояние, като явно пред всички се отрече от откърмилата и възпитала го майка, православната църква“.

Това, че се отрекох от църквата, наричаща себе си православна, е абсолютно вярно. Но аз се отрекох от нея не защото се разбунтувах срещу Господа, а напротив, само защото исках да му служа с цялата сила на душата си. Преди да се отрека от църквата и единството с народа, което ми беше неизразимо скъпо, аз, който поради някои признаци се усъмних в правотата на църквата, посветих няколко години, за да изследвам теоретично и практически учението на църквата: теоретично – препрочетох всичко, което можех, за учението на църквата, изучих и критично осмислих догматичното богословие; практически – строго спазвах в продължение на повече от година всички предписания на църквата, като спазвах всички пости и посещавах всички църковни служби. И се убедих, че учението на църквата е теоретически коварна и вредна лъжа, а на практика е сбор от най-грубите суеверия и магьосничества, напълно скриващи целия смисъл на християнското учение.

Достатъчно е само да се прочете требника и да се проследят онези обреди, които непрекъснато се извършват от православното духовенство и се смятат за християнско богослужение, за да се види, че всички тези обреди не са нищо друго освен различни методи на магьосничество, приспособени към всички възможни случаи в живота. За да отиде в рая детето, ако умре, трябва да го помажете с масло и да го изкъпете с произнасянето на добре познати думи; за да престане да е нечиста родилата жена, е необходимо да се произнасят известните заклинания; за да има успех в работата или спокоен живот в новия дом, за да се роди добре хлябът, за да спре сушата, за да е пътуването безопасно, за да се излекуваш от болестта, за да се облекчи положението на починалия в отвъдния свят, за всичко това и хиляда други обстоятелства има известни заклинания, които свещеникът произнася на определено място и за определени приношения. (Л. Толстой цитира този параграф в бележка – Г. П.).

И аз наистина се отрекох от църквата, спрях да изпълнявам нейните ритуали и написах в завещанието към близките ми, когато умирам, да не допускат до мен църковните служители, и мъртвото ми тяло възможно най-бързо да бъде махнато без никакви заклинания и молитви над него, както се премахва всяка противна и ненужна вещ, за да не пречи на живите.

Думите, че съм „посветил литературната си дейност и дадения ми от бога талант да разпространявам сред хората учения, противоречащи на Христос и църквата“ и т.н., и че „аз в своите съчинения и писма, в многобройни екземпляри разпространявани от мен, както и от моите ученици, по целия свят, и най-вече в рамките на нашето мило отечество, проповядвайки с усърдието на фанатик отхвърлянето на всички догми на православната църква и самата същност на християнската вяра“ – това е несправедливо. Никога не съм се грижил за разпространението на моето учение. Вярно е, сам за себе си изразих в творби моето разбиране за Христовото учение и не съм крил тези съчинения от хората, пожелали да се запознаят с тях, но никога сам не съм ги публикувал; казвал съм на хората как разбирам учението на Христос само тогава, когато за това са ме питали. На тези хора съм казвал онова, което мисля, и съм им давал, ако съм имал, мои книги.

После се казва, че „отхвърлям бога, в светата троица славения творец и промислител на вселената, че отричам господа Иисуса Христа, богочовека, изкупителя и спасителя на света, пострадал заради нас хората и заради нашето спасение и възкръснал от мъртвите, че отричам безсеменното зачатие на човека господ Христос и девствеността до раждането и след раждането на пречистата богородица.“ Това, че отхвърлям непонятната троица и лишената от какъвто и да е смисъл в наше време басня за падението на първия човек, кощунствената история за бога, роден от дева, който изкупва човешкия род, е напълно вярно. Но бога дух, бога любов, единният бог начало на всичко, не само че не отхвърлям, но и нищо не признавам за действително съществуващо освен бога, и целия смисъл на живота виждам единствено в изпълнението на волята на бог, изразена в християнското учение.

Казва се още: „не признава отвъдното и въздаянията“. Ако разбираме задгробния живот в смисъла на второто пришествие, ада с вечните мъки, дяволи, а рая като постоянно блаженство, тогава е абсолютно вярно, че не признавам такъв отвъден живот; но живот вечен и възмездие тук и навсякъде, сега и винаги, признавам до такава степен, че, стоейки с моите години на ръба на гроба, често трябва да полагам усилия да не желая плътската смърт, тоест раждането към нов живот, и вярвам, че всяко добро дело увеличава истинското добро на моя вечен живот, а всяко зло дело го намалява.

Също така се казва, че отхвърлям всички тайнства. Това е абсолютно вярно. Смятам, че всички тайнства са долно, грубо, несъответстващо на понятието за бога и християнското учение магьосничество и освен това са нарушение на най-преките указания на евангелието. В кръщаването на младенците виждам явно извращаване на целия смисъл, който кръщението може да има за възрастните, които съзнателно приемат християнството; в извършването на тайнството на брака над хора, съзнателно съединявали се преди това, и в допускането на разводи и в освещаването на браковете на разведени виждам пряко нарушаване както на смисъла, така и на буквата на учението на евангелието. В периодичното опрощаване на греховете при изповед виждам вредна измама, която само насърчава безнравствеността и унищожава страха от прегрешение.

В помазването с елей, както и в миропомазването, виждам методи на грубо магьосничество, както и в почитането на икони и мощи, а също и във всички онези обреди, молитви и заклинания, с които требникът е пълен. В причастието виждам обожествяване на плътта и извращаване на християнското учение. В свещеничеството, освен явната подготовка за измама, виждам и пряко нарушение на Христовите думи – изрично забраняващи които и да са да бъдат наричани учители, отци, наставници (Мат. XXIII, 8-10).

Накрая се казва, като последна и висша степен на моята вина, че аз, „като поругавам най-свещените предмети на вярата, не трепвам при подиграването на най-свещеното от тайнствата – евхаристията“. Това, че не трепвам при простото и обективно описание на онова, което свещеникът прави за подготовката на това така наречено тайнство, е напълно вярно; но това, че така нареченото тайнство е нещо свещено и че да се опише просто, така както се прави, е кощунство, – това е абсолютно несправедливо. Кощунството не се състои в това да наречеш преградката – преградка, а не иконостас, и чашката – чашка, а не потир [2] и т.н., а най-ужасното, непреставащото, възмутително кощунство се състои в това, че хора, използвайки всички възможни средства за измама и хипнотизация, – уверяват децата и простодушния народ, че ако с произнасяне на определени думи нарежете по определен начин късчета хляб и ги сложите във вино, то в тези късчета влиза Бог; и че ако такова късче се извади за жив човек, той ще бъде здрав; ако такова късче се извади за починал, в отвъдния свят ще му е по-добре на него; и че онзи, който е изял това късче, в него ще влезе сам бог.

Това е ужасно!

Без значение как някой разбира личността на Христос, неговото учение, което унищожава злото на света и е така просто, лесно, несъмнено дава благо на хората, ако само не го извращават, това учение е цялото скрито, цялото е превърнато в грубо магьосничество на къпане, миропомазване, движения на тялото, заклинания, поглъщане на късчета и т.н., така че нищо да не остава от учението. И ако човек се опитва да напомни на хората, че учението на Христос не е в тези магии, не е в молебените, литургиите, свещите, иконите – а в това хората да се обичат един друг, да не плащат за злото със зло, да не осъждат, да не се убиват един друг, тогава ще се надигне стон на негодувание от страна на онези, за които тези измами са изгодни, и тези хора на всеослушание, с непостижима дързост, говорят в църкви, печатат в книги, вестници, катехизиси, че Христос никога не е забранявал клетвата (обета), никога не е забранявал убийството (екзекуциите, войните), че доктрината за несъпротивление на злото със сатанинска хитрост е измислена от враговете на Христос.

Ужасното, главното е, че хората, за които това е изгодно, мамят не само възрастните, но, притежавайки власт за това, мамят и децата, точно ония, за които Христос казва – горко на онзи, който ги измами. Ужасното е, че тези хора, заради своите малки печалби, правят такова ужасно зло, скривайки от хората истината, открита от Христос, даваща им благо, хилядната част на което не е равностойна на получаваната от тях изгода. Те постъпват като разбойника, който убива цяло семейство, 5-6 души, за да отнесе старо палто и 40 копейки. Те с готовност биха му дали всички дрехи и всички пари, стига той да не ги убие. Той обаче не може да постъпи иначе. Същото е и с религиозните измамници. Би било по-добре десет пъти да се съгласим да ги държим в най-голям лукс, стига да не погубват хората с тяхната измама. Но те не могат да постъпят иначе. Ето това е ужасното. Ето защо да се изобличават техните измами, не само може, но и трябва. Ако има нещо свещено, то съвсем не е онова, което те наричат тайнство, а именно тази отговорност да се изобличава религиозната им измама, когато я видиш.

Ако един чуваш намаже идола си със заквасена сметана или го разбие, аз мога равнодушно да подмина, защото това, което прави, го прави в името на чуждо за мен свое суеверие и не се отнася до онова, което за мен е свещено; но когато хората, независимо колко много са на брой, независимо колко старо е суеверието им и колко могъщи са те, в името на бога, с който живея и на учението на Христа, което ми е дало живот и може да даде живот на всички хора, проповядват грубо магьосничество, не мога спокойно да гледам това. И ако наричам с името му онова, което правят, то аз правя само това, което съм длъжен да направя, ако вярвам в бога и в християнското учение. Ако те, вместо да се ужасят от кощунството си, нарекат кощунство изобличаването на измамата им, това само доказва силата на тяхната измама и трябва само да увеличи усилията на хората, вярващи в бога и в учението на Христа, за да унищожат тази измама, скриваща от хората истинския бог.

За Христос, който изгони от храма биковете, овцете и търговците, те трябваше да говорят, че той кощунства. Ако той дойде сега и види какво се прави в негово име в църквата, то навярно с още по-голям и по-законен гняв щеше да изхвърли всички тези ужасни антиминси и копия, и кръстове, и чаши, и свещи, и икони, и всичко, чрез което те, заклинавайки, скриват от хората бога и неговото учение.

Тъй че ето кое е справедливото и кое несправедливото в постановлениета на синода за мен. Аз наистина не вярвам на онова, в което те казват, че вярват. Но аз вярвам в много неща, в които те искат да уверят хората, че не вярвам.

Вярвам в следното: вярвам в бога, който разбирам като дух, като любов, като начало на всичко. Вярвам, че той е в мен и аз в него. Вярвам, че волята на бог е най-ясно, най-разбираемо изразена в учението на човека Христос, когото да разбираме като бог, на който трябва да се молим, смятам за най-голямото кощунство. Вярвам, че истинското добро на човека е в изпълнението на волята на бог, неговата воля е хората да се обичат един друг и в резултат да постъпват така, както искат да постъпват с тях, както е казано в евангелието, че в това е целият закон и пророците. Вярвам, че по тази причина смисълът на живота на всеки отделен човек е само в увеличаването на любовта в себе си, че това нарастване на любовта води отделния човек в този живот към все по-голямо и по-голямо благо, дава след смъртта толкова по-голямо благо, колкото повече любов има в човека, а заедно с това и повече от всичко друго допринася за установяването на царството божие в света, тоест на такъв строй на живота, при който царуващите сега раздори, измами и насилие ще бъдат заменени от свободното съгласие, истината и братската любов на хората помежду им. Вярвам, че за преуспяването в любовта има само едно средство: молитвата, – не молитва публична в храмовете, пряко забранена от Христос (Матей VI, 5-13), а молитвата, образец на която ни дава Христос, в уединение, състояща се във възстановяване и укрепване в съзнанието на смисъла на твоя живот и на твоята зависимост единствено от волята на бога.

Независимо дали обиждат, огорчават или съблазняват някого, дали пречат на нещо и някому, или не се нравят тези мои вярвания, – аз мога точно толкова малко да ги променя, колкото мога да променя тялото си. Самият аз трябва сам да живея, самият аз трябва и сам да умра (и то много скоро), и затова не мога да вярвам по друг начин, освен както вярвам, готвяйки се да отида при бог, от когото съм дошъл. Не казвам, че вярата ми несъмнено за всички времена е истинно, но не виждам друга – по-проста, по-ясна и отговаряща на всички изисквания на ума и сърцето ми; ако позная такава, веднага ще я приема, защото богу нищо друго освен истината не е нужно. Да се върна към онова, което с такива страдания току-що оставих, никак не мога, както летящата птица не може да влезе в черупката на яйцето, от което е излезла.

„Който започне с това да обича християнството повече от истината, много скоро ще заобича своята църква или секта повече от християнството и ще завърши с това да обича себе си (своето спокойствие) повече от всичко друго“, казва Коулридж [3].

Аз вървях по обратния път. Започнах с това, че обикнах своята православна вяра повече от спокойствието си, след това обикнах християнството повече от своята църква, сега обичам истината повече от всичко на света. И до ден днешен за мен истината съвпада с християнството, както го разбирам. И аз изповядвам това християнство; и до онази степен, до която го изповядвам, спокойно и радостно живея и спокойно и радостно се приближавам към смъртта.

4 април 1901 г.

Москва

[1] Преводът е включен в текста като предпоследен параграф.

[2] (Купа за приготвяне на причастието – „тялото и кръвта господни“ при евхаристия – Г. П.)

[3] (Колридж Самюел Тейлър (1772-1834) – английски поет, критик. Тази мисъл на Коулридж Толстой поставя също като епиграф към „Отговор на Синода“. – Г. П.)

Превод от руски: Камен Лозев

Адрес на статията
Етикети: , , , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*


Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40