В Генуа през 1673г. голямо вълнение предизвиква намерението да бъде забранено домашното печене.

Управниците на града искат да задължат всички да си купуват хляб от търговците. Народа излиза на площада срещу правителството и иска да се отърве от тиранията.

През 1585г в Неапол прекомерния износ на зърно за Испания предизвиква глад. Търговецът изкупил зърното Виченцо Сторачи дръзко отвръща на тълпата- „ Яжте камъни“

Неаполитанците се нахвърлят отгоре му, убиват го, влачат обезобразеното му тяло през града и накрая насичат трупа на парчета.

Вицекралят нарежда да бъдат обесени и разчекнати 37 души.

В Париж през 1692г. разграбват хлебопекарните на площад „ Мобер“. Репресията е незабавна и груба, двама бунтовници са обесени, а останалите проводени на галерите, на каторги или бичувани  и всичко се омиротворява или поне така изглежда. Но между 15ти и 18ти век избухват хиляди подобни бунтове. Между другото така започва и Френската Революция.

1560г.- въстание в Генуа обзето от политическа и социална Революция противопоставайки се на старите благородници, които се занимават изключително с търговия на пари. Възтанниците побеждават и вземат в ръце властта и повишават заплатите. Банкерите се оттеглят близо до града, но победилата страна не може да ръководи града, още по-малко да задвижи отново огромната финансова машина. Следователно нищо от започналата голяма битка не изглежда предрешено в края на 1575г. През 1577г банкерите сключват споразумение с Филип Втори, което премахва драконовите мерки от 1575г.. Победата на банкерите е постигната само поради безсилието и неопитността на кастилските търговци, а и банкерите блокират полиците(защо пък да не си позволим и да направим аналогия с разпадането на СИВ. Елита формирал се като номенклатура  в един момент просто казва негласно: Защо да мислим за хората като ние сме нещо повече и освен, че сме начело трябва и да си уредим по-нашироко и да оставим на нашите деца бъдеще, а не на вашите. По време на Революцията в Русия също е имало поотеглели се хора, смятайки че нещо им е било отнето, a и вертикалата на властта не е премахната. Накрая финансовия капитал овладява социалистическия строй, но му е трябвало повече време от събитията през 16ти век. Капитализма сам по себе си изпраща титулите на капитала на върха и те притежават лостовете на управление. Закона за частната собственост и наследствата предава натрупаното от баща на син и с това феодализма продължава в нова форма или по-точно в 2020 съществуват както робовладелство, така и феодализъм, но под търговската обвивка на един по-деен капитализъм. Новото което бие на очи е технологично развилото се общество, а то стъпва  на всяко поколение преди себе си, но реално т.нар. прогрес е нещо само по себе си недотам определено и ние не можем да знаем дали този именно прогрес не ни води към края на човешката цивилизация).

Леността и мързела на големи маси от хора генерира създаването на едно по-дейно малцинство търсещо по-добро за себе си и се развива елитаризъм, който съпътства цялата човешка история и е като показател за недоразвилото се общество. Но винаги има и по-дейни от вече обособената и оноправдала сама себе си маса, които се обявени за бунтовници от вече наложилото интересите си статукво. Често пъти сме свидетели на будни елементи, които просто преминават на страната на елита и с това изчерпват тяхната революционна борба. Други остават верни докрай в своя път.

На пръв поглед образованието би донесло събуждането на масата и издигането на човешкия род на нов и невиждан до сега пиадестал и определено има значими резултати на това поле. Но все пак елитите били те пожизнена аристокрация, едри капиталисти, номенклатура в социалистическия строй, военни лидери и пр. продължават да се пресъздават в една или друга форма. До вчерашните комунисти днес вече са демократи-капиталисти. Естествено падат и жертви от елитарните клики, но тенденцията продължава хилядолетния си ход.

Революциите сами по себе си са просто един донякъде успешен опит да бъде настигнат класово привилигерования към момента на действията елит. Разбира се един такъв временен напредък може да постави основата на преобразуването на обществото, но може и просто да подмени един елит с друг, а болшинството от хора да бъдат просто една масовка. За съжаление от така развилата се история се образува мнението, че именно лидерите са двигателите на напредъка, а човекът от тълпата се чувства обезценен, недоразвит и заслужаващ съдбата си, представяйки си че успеха е само дело на гении. Това е дълбоко погрешна самопреценка и се оказва мощна спирачка за развитието на човешкия род. Ще кажем и няколко думи за елитите.

Със сигурност може да се каже, че артилерията не създава траен превес за един или друг принц. Тя допринася за увеличаването на военните разходи, оттам- за ефикасността на държавата, и със сигурност за нарастване на печалбите на предприемачите(Бродел)

Елитите са склонни да отделят от средствата си за да създават армия, която да ги пази и това показва плашещата нужда от промяна на модела. Във войните решенията се взимат от миниатюрно малцинство и реално хората са извикани да дадат живота си по чужда воля ,без да са наясно за скритите интереси, които елита гони.

Но да се върнем към гореизложените бунтове. Въстанието в Генуа през 1560г.ни изостря пред вниманието това, че една социална промяна може да бъде дълготрайна само, ако има хора, които да я отстояват и ако щете да бъде техен принципен стремеж. Не познавайки добре лостовете на управлението бунтовниците сами връщат банкерите и предполагам се досещате, че новите условия ще бъдат по-лоши от старите за гражданите. Пасивността предхождала въстанието е заплатена с неговия провал впоследствие. В един момент единственото оръжие на хората срещу изискванията на господарите е бягството, виждайки собствената си неспособност да се самоуправляват.

Човешката мечта, че една написана на хартия теория или конституция и дори посредством революция наложена като модел може да донесе възраждането на духа е донякъде наивна. Непрестанната работа и самоосъвършенстване не могат да бъдат подменени като двигател на реалната промяна с едно теоритизиране на взаимоотношенията, колкото и добре описани да бъдат. Естествено теорията е необходима, но с това често изпъква бягството от полето на взаимноспомагателния труд и вторачването в нещо само по себе си формално.

Теорията е нужна доколкото проблемите могат да се видят в дълбочина, но едно духовно възраждане е ставало с къртовския просветителски труд на хора в най-разностранни насоки като литература, изкуство и др. А и самата теория би следвало за да ефективна да е  жива и да не очаква да остане в една и съща форма.

А бунтовете може да рзглеждаме като мини революции или не дотам успешни революционни наченки, но и самите социални революции са с променлив успех. И за да не досаждаме с подобен род размишления ще завършим с едно стихотворение на Пушкин.

Защо и кой те прати на света?

На зло или добро бе причинител?

Защо умря, защо блестя

чудесен земен посетител?

Пророците вещаели беди,

на бунт се вдигала тълпата.

Пустеели олтари- по стъгди

кипяла бурята на свободата.

И бунтът пламнал…. Кръв и тежък мрак

покрили вехтите скрижали.

Явил се мъж велик  и всички роби пак

притихнали и се смълчали.

И горд, и гол дошъл разврат,

пред него тръпнели сърцата,

забравили я свободата,

продал за злато брата брат.

Рекли безумци: „Свободата

не съществува на земята! „

Повярвал е народът в тях

и в празните им шумни речи,

че няма справедливост вече,

че всичко вятър е и прах.

След това което е написл Пушкин през 1824г. и след всичката изляла се кръв във войни и революции до сега може просто да го препишем с дата 2020год. и ще пасне на сегашната ни действителност.Доживяхме да чуем и терминът „свободен пазар“, което е върха на елитаристкия цинизъм, или казано другояче, когато управлява силата какво значат „търсенето“ и „предлагането“.

През периода 1535-1557 в Антверпен.

Без съмнение масата на неквалифицираните работници ограничава възможността за стачки, което си остава оръжие на квалифицираните работници. Но поради липсата на стачки възникват и продължават да възникват бунтове и жестоки сблъсъци.

Стачните действия могат да бъдат разгледани като барометър на състоянието и организираността на работниците и като възможност да се предотврати последвали по крайни сблъсъци. Умишлено дадохме примери за стачки, бунтове и въстания, които са назад във вековете и са извън спектакъла на познатите ни революции. Интересно е да споменем, че на фона на неорганизираните неквалифицирани работници в Антверпен през 16ти век изпъква синдиката на едрите търговци. Въпреки своите олигархични противоречия и сегашния ни елит е в пъти по-добре организиран от невярващите в своите сили милиони работници. От това,че едни и същи проблеми се появяват и 5 века по-късно можем да заключим, че работникът е все още дете на политическата сцена, въпреки огромното си превъзходство по численост и въпреки че без него не може да съществуват благата на този свят. Докато без неработещи елити може.

 Петър Иванов