За историята

Да си поставиш за задача да напишеш историята на човешкия род е невъзможно, но това не ни освобождава от отговорността да сме дейни участници и ако е възможно, творци на историята си като общество надраснало култа към дребната полза на момента и нежелаещо да се погледне в исторически и цивилизационен план. Човекът е смисъла на историознанието или поне негов главен герой.

Вулгарната интерпретация на историческото повествование като основата, с която се занимава науката история може да бъде засегнато в един пример и набелязано като проблем. Великата Френска Революция, ако бъде разглеждана сама по себе си, както се случва в голяма част от достигащите до нас тълкувания, се превръща в тълкуване на едно събитие като вещ и не се надзърта в дълбочината на процесите, бяга се от тази виртуалност, която разкрива още Йорк.

Преди същинската Френска Революция има стотици подобни опити през предходните векове. За тях никой не говори и биват неглижирани. Фернан Бродел с помощта на философския прочит ни разкрива в неговите трудове една дълбоко социална и не търсеща събитията, а общите процеси, история.

Така ние разбираме проблемите в дълбочина и може да потърсим решения на сегашните, разглеждайки историята като една съвкупност за човека в неговия времеви ход. По този начин  пада лидерската корона на отделната историческа личност, тя става една брънка от цялото и нищо повече. Нека си припомним как Лев Толстой описва войната през 1812 година и свежда ролята на Наполеон, Александър и Кутузов до едни изтикани отдолу титули на власт, които стоят изтъпанчени в своята заменимост, а същинските процеси са по-скоро скрити.

Най-силно поддържащите вулгарната история са същите тези, които поддържат политическата и икономическата власт. За тях няма общество, а смели лидери, които са двигателите на всичко що е в света. Те стават вулгарни интерпретатори на съвкупната наука и завземат медийното и образователното пространство, тикат пред човечеството пост-истината от формализъм като свещено слово. И не е ли частната собственост, борбата за патенти и власт една спирачка за това човекът да върви напред в еволюцията?

Унесени да се борим за властта, ние губим историчното изграждане на човека. Разделяме Земята на частни имоти, като, че ли с това се изчерпва смисълът да се живее. Някой се опитва да патентова едно откритие, да печели само и да забранява на другите да боравят с него. Ако така бяха смятали и Кирил и Методий, да речем, щеше да пише на Кирилица само този, който си плаща. Законите за патентите са пълен абсурд.

Заливат ни и с теориите за еволюцията. Ние знаем, че тя винаги върви напред, но няма ли и регрес? Както и възможен край за планетата и  човечеството? Можем ли да си позволим да крием истината и дали това няма да доведе до нещо пагубно? Има ли „застраховка“ в  еволюцията и шанс след края, да има ново начало или трябва да чакаме да ни кажат господа вулгарните учени как стоят нещата?

Нека кажем така: историята сама по себе си е жива и пред нас се открива възможността да и влияем и влезем бодро в нейните коловози. Това няма как да стане без нейното изучаване превърнато в начин на живот, ако желаем да бъдем участници и творци на самата история, а не обхванати от страх и леност да бъдем зрители на времето си. Култът към дребната полза забулва цялото и човекът изживява живота си без да търси отговор на въпросите на своето време, както и на вечните такива.

Животното живее неисторически, поглъща се от настоящето, твърди Ницше. Човекът е призван за нещо повече от това. Създал е писменост, която сама по себе си е исторически документ, оставян от всеки пишещ човек, една комуникация между поколенията. Но той, човекът,  рисува картини, строи мостове, записва звукове и образи, създава технологии, преоткрива света, лети в космоса, изучава самия себе си, чете историята. Той е надживял дребнометието на настоящето и е решил да бъде увековечен по някакъв начин. Нещо, което е било само мечта и фантазия се превръща в реалност с плода на взаимноспомагателните усилия на поколения човешки приноси. А коя е най-голямата мечта? Господ създаде света за шест дни и на седмия седна да си почине. Господ е творец. Той се е учил как се прави Свят и е експериментирал. Той не е бил исторически зрител, а създател.

Има и нещо друго съществено. Преди да започнеш да твориш, трябва да си любознателен наблюдател и по възможност, четящ субект.

Консуматорското общество, елементаризма на привичката да живеем с минимум усилия и при възможност да експлоатираме чужд труд ни принизява до животинските навици и връща човешкия род назад във времето. Човекът е еволюирал защото не е бил доволен от настоящето си положение и е станал творец на собствената си съдба. Теориите, че това е станало от нуждата, разглеждат повърхностно нещата.

Учените стоят пред силите на времето точно така, както изтънченото образовано френско общество пред тогавашното революционно движение.

Една такава насока на Мисълта, разбира се, има по мое мнение, една все още ненаписана история. Ала знаенето на Историята е в най-добрата си част е знание на скритите извори. С историята нещата стоят така, че спектакулярното и биещото на очи не е основната работа. Нервите са невидими, както изобщо същественото е невидимо (Йорк).

Историкът, който се хвърля към светогледа на една епоха, още не е доказал, че разбира предмета си истински исторично, а не само естетически.

Неисторическите епохи (Епохите без историознание) не са неисторични.

Истинската история (като наука) е лишаване на днешното от настояще, тоест, мъчително откъсване от пропадащата публичност на днешното.

„Точно така, както съм природа, аз съм история“ (Хайдегер).

„Историята принадлежи преди всичко, на дейния и силен Човек, който води голяма борба, и се нуждае от образец, учител, утешител, каквито не може да намери сред приятелите си в настоящето“ (Ницше).

От размишленията на Йорк, Хайдегер и Ницше за историята се набива в очи нещо стряскащо – Историята си остава ненаписана. Политическата история, която определихме като вулгарна е история на великите личности, а марксисткият прочит е едно генерелизиране на историческия процес от родово-общинен строй, робовладелство, феодализъм, капитализъм до лелеяния комунизъм. Нека бъдем благодарни на Карл Маркс за неговият огромен труд и принос, но бихме могли да не се съгласим и с неговата донякъде елементарна интерпретация.

Дойде време да засегнем и българската следа. Със своят труд „ Критическа психология на българската история“ и с основаната от него школа по „Критическа психология“, Людмил Георгиев ни накара да погледнем на българската история като не психологически действащи непрекъснати полагания, което, смея да твърдя, е много по-полезно за настоящето от това да гледаме на историята като на отминала старинност. Сред историческия мрак се прокрадва и светлина с български отенък. Нека се хванем за искрата и да осветим онази част от историята, която ни въздейства и ще подобри настоящето ни. Иначе за какво ни е историята като наука?

История се чете плачейки, когато съпреживяваш заедно с твой предшественик. Ако си го постигнал, значи си намерил подходящ исторически извор, защото той те е улучил в сърцето и си разбрал неговата истинност.

Петър Иванов

п.п. Но кой го е написал по-добре от Поетът?

ИСТОРИЯ

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

 

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.

 

Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.

 

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

 

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

 

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.

 

Мъдруваха бащите в къщи:

„Така било е и ще бъде…“

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

 

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.

 

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

 

О, как се люшкахме в надеждите!…

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен…

Не мога повече! Не искам!…

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.

 

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

За мъката – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.

 

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

 

Никола Вапцаров

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*


Warning: Use of undefined constant WSFL_TTL - assumed 'WSFL_TTL' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40

Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40