Тръгнал бе на Запад. С едно куфарче в ръка, вървеше пеша през полето към Терминал две, към залеза. Вървеше и сякаш искаше да забрави всичко. А каквото знаеше правнучето, знаеше го от баща си Жаня, дяда си Маня и от прадяда си Ганя. Така го наричаха днес.

А той, прадядото, този народен гений, онеправдан пътник, невъзпитания от неговата мащеха съдбата, го знаеха едно време като Ганьо – Ганьо Балкански. Наистина, всичките му кусури излизаха наяве, защото, какво да каже простият селянин, изтърсачето на историята пред великото перо на големия писател? Мълчеше си Ганя и от време на време се оригваше, пръцкаше, викаше, кашляше, сумтеше, когато му каже авторът, а то пък все в най-неподходящия момент се оказваше. И така, с времето всеки започна да му се смее и да го сочи с пръст. А само Ганя си знаеше, какво му е на душата, как се събират парици за хлебец и къща, дето не знаеш, кой от къде ще дойде да я бутне. Как се оцелява с две дисаги на гърба, дето не знаеш, кой от къде може да ти ги свлече. Я с някой закон, я с бой, я с данък. Подиграваха го всички, а никой не го питаше и не се интересуваше, как е оцелял толкова столетия под бича божий, под острието на ятагана, под ярема на господаря, под сянката на полумесеца.

За секунда бе свободен Ганя, или поне така му се стори. Защото след време, когато сина му облече нов костюм по европейска мода, а европейците го питаха, какъв е този нов вид потури дето е сложил, посръгваха се съзаклятнически с лакти и му се смееха саркастично, озлоби малко Манчо, сина на Ганя, та даже и не толкова малко. Усмихна им се и той, като добродушния глупак от приказките, а на ум си каза, абе аз що не ви е.а м… ата. Започна да се прави на добър и послушен пред европейци, руси, американци. А за да покаже, че вече е господар, а не роб, реши да пороби дядо си, братята си и всички отново. Правеше една или друга услуга на руснаци, европейци, американци и на който въобще му поискаше, а те му подхвърляха някоя и друга жълтица. Но той, вместо да я занесе вкъщи, при семейството, при тези селяни заради които му се подиграваха, реши да изнася на любовницата и с още един двама ербапи от село да мачка другите, защото така бе чул, че да си тарикат и да те уважават, трябва да мачкаш. Това остана наследство още от онзи див азиатски господар дето пестотин години мачкаше духа на хората по тези земи. А те, за да си запазят главата на раменете и земята под нозете, кланяха му се и правеха като него, докато накрая самите те не станаха душмани, но преоблечени в нови дрехи. Затова остави той Ганя да остарява сам и да разказва за великите си пътешествия по света на оставените на произвола внучета. Разсипа така Маня сина на Ганя, своят дом и дома на съселяните си. Остави баща си сиротен и сам, сина си да скита по улици и друмища, а той отиде на Ривиерата да пие коняк на една яхта с една актриса.

Напътува се и внука на Ганя, Жаня. Обиколи свят той, научи езици, ограмоти се, покори Харвърд, Марвърт и другите. Но не можа да избяга от смеха, който ехтеше от времето на Ганя и Маня. Озлоби се и той. Втора природа стана на човека сякаш тази злоба. Разсипа всичко Жаня, доразграби къде, какво бе останало. Така бе научен роба. За да си господар и да те уважават, трябва да се страхуват, да ги мачкаш и да ги правиш роби. Тогава ще виждаш покрай себе си само усмивки, подмазвачески, лицермени, но усмивки. Мед и масло ще капе от устата на тези люде, ще лъщят намазаните с мас лица, само и само да получат, и те къшей хляб, но ще слушат и ще навеждат покорно главица, пред всяка парица.

Роди се тогава правнучето и решиха, че трябва да го кръстят на древния Ганьо. Носеше той името на прадяда си, но душата и тялото му се бяха обърнали наопаки. Не пръцкаше, не говореше силно, изучи се сам – културен, добър, разсъдлив, почти идеалист. Но никой не повярва в това. Говореше той разни умни неща, но всички продължаваха да чуват пръцкане. Да се изкаже по някой въпрос, а те – не се оригвай, а наздраве. Хвалеха го всички за едно – досущ одрал кожата на прадяда си Ганя. Тупаха го по гърбината и все го караха да се оригне, да викне „Вардааааа“ и да цопне насред Европата. А той, все искаше да им покаже, че и други можеха да са Ганьовите. Добри, силни, интелигентни. Да построят нова държава, независима, справедлива и т.н. Но всички го сочеха и викаха, точно ти ли бе, внука на Ганя. И не разбраха тези хора, че точно те бяха приели всички негативни качества на Ганьо Балкански, но в едно време, което не налагаше това. И не си даваха сметка, че онзи Ганьо в онова време, бе изнесъл живота на гърба си и че благодарение на неговите схеми съществуваше народа. Че освен негативите, бе спасил и онази вътрешна сила, която е запазила същия този народ в онова страшно време. Че благодарение на него в Япония, Америка, Европа, светът знае за розовото масло, киселото мляко, сиренето и още за неотстъпчивия силен дух, и непримирим характер на българина. Същият този, дето изнесе свободата и славата на България на гърба си, с едни скъсани дисаги.

Крачеше към терминала по прашната пътека, прокарана от дядо му и поддържана от баща му, която някои наричаха първокласен път и такива мисли се въртяха в главата на правнучето. Не осъзнаваха всички тези, че колкото повече обиждат Ганьо, толкова повече обиждат себе си. Не бе проблем и не бе срам. Срамуваха се онези, които само по паспорт се водеха българи, а по вяра, кръв, образование и обичаи, са чужди на всичко българско. Това са същите, дето днес проглушават ушите на правнучето с – „Ганя това, Ганя онова“. А българинът отново навеждаше глава и подсмърчаше под гилотината на тези гръмки тежки думи, срамуваше се от своя род и сякаш бе длъжен да се чувства виновен за всички тегоби, които историята му бе поднесла. И не разбираше никой, как вреди на младия Ганчо. Колко сам, неразбран, отхвърлен, виновен се чувства той. Докато можеше да даде толкова много.

Тогава се спря Ганчо, там, насред полето. Погледна нагоре и видя поредния излитащ самолет как прави завой над Старата планина и отлита на Запад към Новия свят. Нещо се обърна вътре в Ганчо. Сряза го като с нож. Но не в корема, както ще си помислят онези, който само и това чакат за да се посмеят малко. Не! За тях само – Пръц! Те само от това разбират. Сряза го в сърцето. И не омраза, не тъга, не някое от онези малки чувства, които бяха обземали сърцата на тези преди него. А онази любов, онова светло чисто чувство, онази сила, що не се беше явявала от поколения в сърцата на Ганьови. Готовността, с кръв и пот да брани истината, доброто, справедливото и красивото.

Пое си дълбоко дъх Ганчо, захвърли евтиния самолетен билет. Изу си модерните калеври, усмихна се, и реши да остане, пък каквото сабя покаже. И се запъти в другата посока, там където вече беше мрак, но от където щеше да изгрее утре слънцето.

 Росен Георгиев     

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Warning: Use of undefined constant WSFL_TTL - assumed 'WSFL_TTL' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40

Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40