Американската агресия в Индокитай, завършила с пълното поражение на Съединените щати и установяването на комунистически режими в цял Виетнам, в съседните Лаос и Камбоджа, за известно време обезкуражава Вашингтон от пряко участие във въоръжени конфликти. Тоест желание, разбира се, има, но на практика американските власти не бързат да го реализират, спомняйки си тъжния опит от войната във Виетнам. В крайна сметка обаче грабителските стремежи на американския финансов и политически елит все пак надделяват. След войната в Индокитай първата открита военна намеса на Съединените щати във вътрешните работи на друга държава се случва през 1983 г. Това е известната инвазия в Гренада.
Малък остров в Карибския басейн
По времето на американската интервенция в Гренада тази малка островна държава в Карибския басейн е суверенна в продължение на девет години, след като получава независимост от Великобритания на 7 февруари 1974 г. Остров Гренада, открит през 1498 г. от Христофор Колумб, сменя собственика си няколко пъти през следващите векове. През 1650 г. островът е взет от първите му собственици – испанската корона – от французите, които увеличават колониалното си присъствие в Западна Индия. Административно на Гренада е подчинена колонията Мартиника.
През първите пет години на френско управление новите собственици успяват да унищожат напълно коренните жители на Гренада – карибските индианци, които не са приспособени към робски труд в плантациите. Плантационното земеделие се превръща в гръбнака на гренадската икономика. Най-напред французите ориентират икономическия комплекс на Гренада към отглеждането и износа на индийско орехче, какао и индиго. За да работят в плантациите, робите са докарани на острова от крайбрежието на Западна Африка. Така че в продължение на три века населението на Гренада започва да бъде предимно от негроидната раса – негри и мулати. В момента чернокожите продължават да съставляват повече от 80% от населението на Гренада, други 13% са мулати, а само около 5% от гренадците са представени от британците, французите и представителите на другите европейски нации.
Тук трябва да се отбележи, че смесването на испанската, френската и английската култури с традициите на африканските народи, пришълци от които са докарани в Гренада като роби, допринася за формирането на уникална народна култура на острова, съчетаваща разнородни елементи и следователно представляваща особен интерес за етнографите. На първо място, остров Гренада е двуезичен. Въпреки факта, че английският – езикът на бившата метрополия – остава държавен език, креолският диалект на френския език също е често срещан сред значителна част от населението на острова. Въпреки факта, че френската колониална епопея на острова приключва преди 230 години, следи от френското влияние се проявяват не само в присъствието на креолския диалект и френските заемки в местния английски, но и във влиянието на католическата религия на острова – повече от половината от гренадците (54% от населението) я изповядват. Останалата част от населението е протестантска, но трябва да се има предвид, че много чернокожи гренадци съчетават християнската вяра с афрокарибските култове като вудуизма, вкоренени в анимистичните религии на западноафриканските народи – предимно йоруба. Сред населението на Гренада култът към бог Шанго все още е много разпространен, като корените му се намират и в култа на йоруба към оришите – духове-въплъщения на единния бог Олодумаре. От средата на ХХ век растафарианството, зародило се в съседна Ямайка, получава известно разпространение и в Гренада.
През втората половина на XVIII век към Гренада се интересуват и британците, които дълго време се състезават с испанците и французите за власт над островите в Карибския басейн. През 1763 г. те успяват да превземат острова за известно време, но през 1779 г. французите отново се утвърждават в Гренада – както се оказва, не за дълго. През 1783 г. Версайският договор оставя острова на Великобритания. През следващите 190 години Гренада е част от Британската колониална империя – първо като част от колонията на Подветрените острови (1885-1956), а след това – като част от Западноиндийската федерация (1958-1962). По време на британското управление основната индустрия на гренадската икономика е отглеждането и износът на индийско орехче. Освен индийско орехче, Гренада отглежда и изнася какао и банани.
Както и на другите острови в Западна Индия, в Гренада от първата половина на ХХ век започват да се разпространяват идеите за автономия на острова от Великобритания. Към края на 1950-те години и самото британско правителство предвижда възможността за предоставяне на политическа независимост на Гренада. Първоначално е планирано създаването на Западноиндийската федерация като глашатай на суверенния съюз на англоезичните държави в Западна Индия, който ще включва Антигуа, Барбадос, Гренада, Доминика, Монсерат, Сейнт Кристофър и Невис, Сейнт Лусия, Сейнт Винсент, Тринидад и Тобаго и Ямайка. Плановете за образуване на обединена държава на западните индийски острови обаче не са предопределени да се сбъднат и през 1967 г. Гренада получава вътрешна автономия, а през 1974 г. нейната независимост е провъзгласена като държава в рамките на Британската общност.
Независимост, диктатура и „мангусти“
Предоставянето на независимост на Гренада обаче не се отразява толкова на стандарта на живот на местното население (той става по-лош, отколкото в колониалната ера), а води до нарастване на социалните и политическите противоречия в гренадското общество. Първият лидер на независима Гренада е Ерик Матю Гейри, който е министър-председател на страната от 1974 г. до 1979 г. В младостта си Гейри е служител на католическата църква, след това се заема с профсъюзна дейност и успява да бъде организатор на много стачки на гренадските работници през 1940-те и 1950-те години на миналия век.
През 1951 г. Гейри основава Обединената трудова партия на Гренада, официално считана за лейбъристка. През 1961-1962 г. и 1967-1974 г. Гейри е съответно главен министър на колонията и министър-председател на „асоциираната държава Гренада“. След обявяването на независимостта на страната той става неин първи министър-председател. Въпреки факта, че през цялата си политическа младост Гейри се крие зад статута на синдикален лидер, след като получава дългоочаквания пост министър-председател, той не пропуска незабавно да установи собствената си диктатура на острова. Разбира се, диктатурата на Гейри не е толкова канибалска като режимите на Дювалие в съседното Хаити или клана Сомоса в Никарагуа, но населението на Гренада по време на ерата на „черния лейбърист“ е буквално доведено до социално възмущение. На острова има огромна безработица, гражданите бързо обедняват, а трудоспособните мъже отиват в чужбина в търсене на работа.
Повечето от приходите, получени от износа на селскостопански продукти, премиерът Гейри изразходва за издръжката на силите за сигурност и армията, на които разчита, за да се предпази от гнева на гренадците, чието благосъстояние през годините на неговото управление само се влошава. Но дори армията и полицията изглеждат съмнителни за премиера. За да защити режима си, Ерик Гейри създава чрез своите сътрудници отряди под свой контрол, наречени „Mongoose Gang“ – „бандата на мангустите“. Историята на това име датира от 1950-те години, когато колониалната администрация се бори срещу мангустите, които вредят на селското стопанство на острова, и наема специални ловци, които получават парични възнаграждения в замяна на доказателство за убийството на мангустата – нейната опашка. Често „бандата на мангустите“ се сравнява с хаитянските „тонтон-макути“, въпреки че последните извършват значително повече зверства от гренадския си аналог. Въпреки това, както британските власти, така и мощният северозападен съсед на Гренада, Съединените американски щати, предпочитат да си затворят очите за злоупотребите на Гейри, тъй като последният не крие проамериканската си ориентация.
От друга страна, в самото гренадско общество политиката на Гейри все повече се отхвърля. Социалистическите идеи се разпространяват все повече сред младите социално активни гренадци, особено след като революционна Куба успешно изгражда социализма в съседство, като много африкански държави също се ръководят от социалистическия път на развитие. Още преди Гренада да получи официална независимост, през 1972 г. в страната е създадено Новото движение JEWEL – „Съвместни усилия в областта на социалното благосъстояние, образованието и освобождението“. В неговото начало стоят Унисън Уайтман и Морис Бишоп. Идеологически движението се придържа към радикални леви позиции и се застъпва не само за политическото, но и за социалното освобождение на Гренада.
През 1973-1979 г. продължава политическата конфронтация между гренадските социалисти от движението JEWEL и „мангустата“ Ерик Гейри. Последният, усещайки сериозна заплаха за властта си, започва репресии срещу политическите опоненти. На 18 ноември 1973 г. лидерът на JEWEL Морис Бишоп и девет от неговите съмишленици, които пътуват за конференция на предприемачи, са пребити от полицаи, арестувани и хвърлени в затвора. Този ден влиза в историята на страната като „кървавата неделя”. На 21 януари 1974 г. масова демонстрация в гренадската столица Сейнт Джордж е нападната от провокатори – „мангусти“. По протестиращите са хвърлени камъни, а бащата на лидера на JEWEL Морис Бишоп Рупърт Бишоп е застрелян с пушка. След „кървавият понеделник“, както наричат този ден активистите на JEWEL, е решено да се съсредоточат върху създаването на полулегални клетки на движението във фабриките и плантациите.
Морис Бишоп – „Червеният премиер“
Морис Бишоп (1944-1983) излиза на преден план в политическия живот на острова в хода на борбата срещу режима на диктатора Гейри. Този необикновен човек живее много кратко, но има достоен и ярък живот. Морис Бишоп е роден на холандския остров Аруба в семейството на гренадския трудов мигрант Рупърт Бишоп, който работи в нефтените находища. Шест години след раждането на Морис баща му Рупърт се завръща със семейството си в Гренада, където отваря собствен магазин със спечелените пари. Морис получава образование в католическо училище, а по-късно и в католическия колеж в Сейнт Джордж. Още докато учи в колежа, Морис Бишоп се интересува от социалистическите идеи, преди всичко в контекста на борбата за национално и социално освобождение на афроамериканците и афрокарибите. Светогледът на Бишоп е повлиян, от една страна, от трудовете на африканските теоретици – ганайският лидер Кваме Нкрума и революционерът от Мартиника Франц Фанон, а от друга страна – от кубинската революция и нейните лидери Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара.
През 1963-1970 г. Морис Бишоп пребивава във Великобритания, където учи в Холборн Колидж към Лондонския университет и по-късно работи като адвокат в общността за правна помощ на западноиндийската диаспора в Лондон. Именно през годините на английското си обучение той окончателно се утвърждава в социалистическите си убеждения, като се запознава с марксизма и маоизма, както и с различни течения на „африканския социализъм“. Връщайки се в Гренада през 1970 г., Бишоп се включва активно в политически дейности, първо като защитник на правата на човека, а след това като лидер на социалистическото движение JEWEL. В средата на 1977 г., осъзнавайки, че няма да е възможно да смени диктатора Гейри по мирен път, Бишоп започва подготовка за революционен преврат и на 13 март 1979 г., начело на петдесет въоръжени другари, заема властта в страната.
След революционното завземане на властта Морис Бишоп става ръководител на Народното революционно правителство, като получава и постовете на министър на отбраната, на вътрешните работи, на сигурността, на външните работи, на информацията и културата. Почти веднага правителството на Бишоп започва да реформира социалната система на Гренада с цел да я прехвърли по пътя на социалистическото развитие. На първо място се очаква да бъде модернизиран агропромишленият комплекс. Вдъхновен от идеите за „комуналния социализъм уджмаа“ на президента на Танзания Джулиъс Ниерере, Морис Бишоп се заема да развива кооперативното движение в селското стопанство, като създава и държавни ферми. Съседна Куба оказва сериозна подкрепа на Гренада в модернизирането на нейната икономика и социална инфраструктура. Благодарение на Куба, първо, е построено международно летище, и второ, започва изграждането на риболовния флот на Гренада. Именно Морис Бишоп идва с идеята за развитие на туристическия сектор в Гренада – министър-председателят разглежда острова като възможен център за привличане на бедни туристи от Европа и САЩ за икономична почивка на гренадските плажове. В допълнение към развитието на икономиката, Бишоп, знаейки много добре, че революционното правителство винаги ще бъде заплашвано от вътрешни и външни врагове, започва да изгражда Революционни въоръжени сили на Гренада, в които също получава значителна подкрепа от съседна Куба.
Успехът на революционното правителство на Бишоп е ясно показан от числата. През четирите години на управлението си Морис Бишоп и неговите съмишленици успяват да решат проблема с хранителните доставки на населението на Гренада, да създадат система за безплатно здравеопазване, което липсва през колониалния период. Най-сериозната стъпка на новото правителство е премахването на неграмотността на населението – броят на неграмотните спада от 35% от гражданите на Гренада на 5%. По същия начин броят на безработните е значително намален чрез привличане на хора за работа в държавни ферми и започване на изграждане на инфраструктурни съоръжения. Ако по време на управлението на Гейри повече от 50% от жителите на Гренада нямат никаква работа, то при правителството на Бишоп работа нямат само 14%.
Естествено, САЩ не харесват политическите и икономическите трансформации, които се извършват в Гренада. Първоначално американците решават да действат с изпитани методи – с помощта на саботаж и провокации. На 19 юни 1980 г. на първия военен парад в историята на Гренада прозвучава експлозия. Целта на терористичния акт са лидерите на революционната държава, но те успяват да избягат. Загиват невинни момичета на 13 и 23 години. След експлозията Морис Бишоп говори по радиото, като открито обвинява Централното разузнавателно управление на САЩ в подготовката и извършването на терористичната атака. Така започва драматичната история на конфронтацията между мъничката Гренада и „световния жандарм“ САЩ.
Американското ръководство много се страхува от създаването на комунистически режим в Гренада – втори след Куба на Карибските острови. Ситуацията за Съединените щати се усложнява от факта, че в същия период сандинистите идват на власт в Никарагуа, а комунистическите партизани стават по-активни в Салвадор и Колумбия. За да предотвратят появата на „втора Куба“ наблизо, американските специални служби са готови на всичко. В допълнение към „мерките от политически и икономически характер“, които се състоят в избягването на търговията с Гренада и отпускането на заеми на правителството на Бишоп, Съединените щати не изключват възможността за въоръжена инвазия в Гренада. Освен това обстоятелствата за изпълнението на последния план са много благоприятни.
Към 1983 г. в Новото движение JEWEL се формира доста влиятелна лява опозиция, начело с вицепремиера Бърнард Корд (роден през 1944 г.), която заема позиции дори по-революционни от Бишоп. Бърнард Корд, политолог, в младостта си е член на Комунистическата партия на САЩ и Комунистическата партия на Великобритания, а след това участва в идването на Новото движение JEWEL на власт в Гренада и заема поста на министър на финансите, а след това и на заместник министър-председател.
Заемайки по-радикална позиция от Бишоп, Корд настоява за възпроизвеждане на острова на кубинския и никарагуанския опит на политическа организация и за пълно прекъсване на отношенията с „американските империалисти“. От своя страна Морис Бишоп се страхува от открита конфронтация със Съединените щати, осъзнавайки, че в този случай трудно може да защити политическия суверенитет на Гренада.
Когато военноморските сили на САЩ провеждат военноморско учение край бреговете на Гренада през март 1983 г., Бишоп, опитвайки се да предотврати въоръжен сблъсък с превъзхождащия враг, отлита за Съединените щати, където се среща с президентския помощник по националната сигурност и обеща да се откаже от тясното сътрудничество с Куба. Тази проява на политическа умереност на гренадския лидер не се харесва на неговите радикални поддръжници, които виждат в посещението в Съединените щати предателство към идеалите на националната революция. На 12 октомври 1983 г. Бишоп е поставен под домашен арест. Това решение на ръководството на ЦК на Новото движение JEWEL предизвиква остро недоволство сред част от гренадското население, сред което Морис Бишоп е много популярен. На 19 октомври 1983 г. поддръжниците на Бишоп, водени от Унисън Уайтман и Винсент Ноел, освобождават арестувания премиер.
Бунтовниците, водени от Бишоп, се укрепват в превзетия от тях Форт Рупърт, където се намира щабът на Революционните въоръжени сили. Комендантът на Форта майор Кристофър Струд не пречи на бунтовниците. В отговор лидерите на Централния комитет на Новото движение JEWEL изпращат рота на Революционните въоръжени сили да щурмуват Форта. Бишоп, заедно с десет съмишленици, включително бременната му съпруга Жаклин Крефт, e заловени и застрелян. На 19 октомври 1983 г. правителството на Гренада е разпуснато и цялата власт преминава към Революционния военен съвет, оглавяван от генерал Хъдсън Остин. Новият лидер на Гренада отправя апел, в който обявява прехвърлянето на властта към Революционния военен съвет и продължаването на по-нататъшната борба срещу империалистическата заплаха от Съединените американски щати и проамериканската „пета колона“ в Гренада.
„Неотложната ярост“ на „американските психопати“
Почти веднага след революционния преврат командването на американските въоръжени сили започва подготовка за нахлуване в Гренада. Предстоящата операция е наречена „Неотложна ярост“. За участие в операцията от Съединените американски щати са привлечени 5 десантни и танкови десантни кораба, 22-ри полк на морската пехота, две бригадни групи от въздушно-десантните войски, специални подразделения на ВМС и сухопътните войски, инженерни, тилови и радиотехнически подразделения, полк на армейската авиация и седем авиационни полка на ВВС. Вицеадмирал Джоузеф Меткаф, командир на 2-ри оперативен флот на ВМС на САЩ, е назначен да ръководи групата, а генерал-майор Норман Шварцкопф е пряко командващ сухопътните сили. Общият брой на контингента на американската армия, който се подготвя за десанта в Гренада, е повече от 7300 войници, плюс 353 войници и офицери са изпратени от Ямайка и Барбадос. Останалите карибски държави, следвайки външната политика на Съединените щати, напълно подкрепят планираната операция за „установяване на демокрация“.
На 25 октомври 1983 г. започва операцията „Неизбежна ярост“. Формалната причина за инвазията е предполагаемо вземане на американски студенти като заложници. Наистина има 630 студенти в университета в Сейнт Джордж и няколкото студентски града, но никой няма да ги вземе за заложници и да им навреди. Американският президент Роналд Рейгън използва загрижеността за безопасността на американските студенти единствено като претекст за извършване на въоръжена агресия срещу суверенна Гренада. По времето, когато американските войски правят десант на острова, Революционните въоръжени сили на Гренада имат само 1000 войници в пехотен батальон с постоянна бойна готовност и пет кадрови пехотни батальона. Гренадската народна армия изобщо няма тежки оръжия, с изключение на десет съветски БТР-60 и два БРДМ-2. Само кубинските строители, които се намират на острова, наброяващи около 800 души и които, както всички кубинци, имат умения за военно обучение, могат да окажат всякаква помощ на гренадските революционери. Естествено, за многократно превъзхождащите по численост и въоръжение американски войски не е трудно да потиснат съпротивата на гренадската армия и кубинските строители, въоръжени само с малки оръжия, и до 27 октомври 1983 г., два дни след началото, операцията „Неизбежна ярост“ е завършена.
По официални данни по време на операцията са убити 19 американски военнослужещи. Дълго време данните за хода на операцията са засекретени и едва наскоро се появиха подробности, които поставят под съмнение реалната боеспособност на „световния жандарм“ дори в сравнение с толкова малка държава като Гренада. По актуални данни по време на операцията войниците и офицерите от гренадската народна армия свалят около 100 американски транспортни хеликоптера. Съответно можем да говорим не за 19 загинали, а за поне две хиляди американски войници и офицери, които са били на свалените хеликоптери. Като се има предвид, че всички въоръжени сили на Гренада наброяват хиляда души и на острова няма противовъздушна отбрана (с изключение на няколко съветски зенитни оръдия 61-К от 1939 г.), такива цифри изглеждат много впечатляващи. Въпреки че, разбира се, по очевидни причини, гренадците не успяват, за съжаление, да защитят своя остров от атаката на американската армия.
На 29 октомври 1983 г. Съединените американски щати премахват всички икономически санкции срещу Гренада и се ангажират да платят на острова 110 милиона долара за по-нататъшното икономическо развитие. Революционното правителство в Гренада престава да съществува и островът след четиригодишен социалистически експеримент се връща в позицията на политическа и икономическа полуколония. Контингентът на американските въоръжени сили остава на острова до 1985 г., осигурявайки „безопасността на свободните избори“, които през декември 1984 г. са спечелени, разбира се, от проамериканската либерална коалиция, водена от Хърбърт Блейз. Представителите на революционното правителство на Гренада са арестувани и осъдени на смърт през 1986 г. по обвинение в убийството на Морис Бишоп, след което екзекуцията е заменена с доживотен затвор. Сред арестуваните са членове на Централния комитет на Новото движение JEWEL, както и офицери от гренадската армия, които са пряко замесени в ареста и екзекуцията на Бишоп – капитан Лестър Редхед, майор Кристофър Стръд, старши лейтенант Сесил Прайм и лейтенант Калист Бърнард, който пряко командва отряда за стрелба. Едва през 2007 г. генерал Хъдсън Остин и неговите сътрудници Колвил Макбарнет и Джон Вентър са освободени. Две години по-късно, през 2009 г., е освободен шейсет и пет годишният Бърнард Корд, който е смятан за инициатор на радикалния ляв преврат на 13-14 октомври 1983 г.
С историята на въоръжената инвазия в Гренада започва нова фаза на укрепване на позициите на Съединените американски щати. Ако след срамното поражение в Индокитай, което завършва с появата на „червените“ Виетнам, Лаос и Камбоджа, американците предпочитат да се въздържат от въоръжени авантюри извън тяхната територия, тогава успехът на „Неизбежна ярост“ вдъхновява Съединените щати за нови зверства. Нещо повече, Щатите осъзнават, че грохналият Съветски съюз вече не е в състояние да устои напълно на нарастващата американска експанзия. След „Неизбежна ярост“ последват въздушни удари срещу Либия, операции в Персийския залив, Сомалия и след разпадането на Съветския съюз Съединените щати най-накрая се разпасват, чувствайки се единствен господар на ситуацията в глобален мащаб и използвайки въоръжена сила по свое усмотрение срещу всички политически неугодни държави.
Автор: Илья Полонский, 2014 г.
Превод: Революционната борба по света