На 14 юни 1928 г. е роден Ернесто Че Гевара – един от най-известните революционери на ХХ век, превърнал се в символ на латиноамериканската и световната антиимпериалистическа борба. За живота и трагичната смърт на Че Гевара са написани много статии и книги и заснети са филми. Много по-малко, отколкото опасния житейски път на Ернесто, се изтъкват неговите възгледи и приноси към теорията и практиката на партизанската война и революционното движение като цяло. Тук си струва да се отбележи, че възгледите на Че Гевара за организирането на партизанска война са интересни не само за последователите на левите идеологии, но и за представителите на противоположния политически фланг.
Както е известно, Ернесто Че Гевара е комунист в политическите си възгледи и дори много преди Фидел Кастро да започне да се нарича комунист. Въпреки това концепцията, формулирана от Че Гевара, има редица фундаментални разлики от ортодоксалния марксизъм-ленинизъм. Въпреки че това са тактически несъответствия, корените им лежат по-дълбоко – във философската гледна точка. Че Гевара, подобно на Фидел Кастро, се придържа към волунтаристка позиция – той е убеден, че дори малка шепа бойци, при желание („воля“), могат да започнат истинска революция. Ленинизмът винаги се е основавал на тезата за необходимостта от обективна революционна ситуация, в която масите да бъдат мобилизирани за революция, въоръжено въстание. Тоест въстанието увенчава революционния процес и е резултат, първо, от развитието на революционна ситуация, и второ, от упоритата работа с масите.
Съвсем различна концепция за революционна борба е предложена от Фидел Кастро, който вижда началото на революцията в партизанската война. Тази война се води срещу реакционното правителство от малка революционна организация, всъщност – контраелит, който е авангардът на масовото движение. Дори и да няма обективна революционна ситуация, е възможно и необходимо да се започне въоръжена борба – основното е да има надеждни бойни другари. Възгледите на Ернесто Че Гевара, наречени по-късно геваризъм, логично продължават концепцията на Фидел Кастро. Че Гевара съчетава марксизма-ленинизма с екзистенциалистката философия. Освен това маоизмът оказва огромно влияние върху геваризма. В Китай комунистите идват на власт в резултат на дълга партизанска война и стратегията, тактиката и методите на нейното водене със сигурност са изключително интересни за Че Гевара. Но дори и по отношение на маоизма, концепцията на Че Гевара има своите различия.
Маоизмът е версия на марксизма-ленинизма, адаптирана за аграрните общества в Източна Азия, в която селяните играят ролята на пролетариат. Стратегията на аграрната революция в Азиатско-тихоокеанския регион се оказва много жизнеспособна. Комунистите побеждават в Китай, Северна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа. В Тайланд и Малайзия маоистите водят въоръжена партизанска борба в продължение на поне половин век и тайландските и малайзийските армии, далеч от най-слабите в региона, не могат да ги победят. В Мианмар маоистите все още действат, както и във Филипините, където дори „железният“ Родриго Дутерте не може да сложи край на партизанската Нова народна армия на Филипините. Латиноамериканските маоисти възприемат концепцията за аграрната революция.
Но маоистката концепция на Че Гевара за „селото, обкръжаващо града“ придобива съвсем различно съдържание. Селската революция сама по себе си не интересува особено Че Гевара. Ролята на „селото“ в революционната борба, според него, се определя от чисто прагматични съображения. Първо, провинцията винаги е била много по-малко контролирана от властите, отколкото градовете. Много по-лесно е да се води партизанска война в селски район, съседен на гориста местност, отколкото в града. Второ, жител на провинцията, според Че Гевара и неговите поддръжници, е по-подходящ за възпитаване като партизанин. И това е не само защото той е tabula rasa в сравнение с жителите на града, не е разглезен от масовата култура, но и поради по-голямата му адаптация към лишения, физически труд и риск. На трето място, селяните в страните от Третия свят са огромна маса от бедни хора, които живеят в много лоши условия, подложени са на всестранна експлоатация от държавата, латифундистите, корпорациите и всякакви местни дребни шефове. Съответно, селските маси са много по-податливи на идеите за социална революция, отколкото гражданите, интегрирани в консуматорското общество. Революционните партизани обаче не трябва да се борят за икономическите и социалните интереси на селяните; концепцията на Че Гевара няма нищо общо със селския синдикализъм. Задачата на революционния партизанин е да ръководи селските маси, да ги превърне в кадрови резерв за попълване на революционната армия.
Сега, много десетилетия след смъртта на Че Гевара, виждаме, че в повечето страни от Третия свят, където се води революционна партизанска война, армиите на „герилерос“ рано или късно започват насилствено да мобилизират селяните в редиците си. Освен това най-недостъпните и изостанали райони, често обитавани от национални малцинства, се превръщат в опора на революционните партизани (примери са маоистите от Мианмар, наксалитите в Индия, червените кхмери в Камбоджа и „Сендеро Луминосо“ в Перу). С течение на времето дори юноши и почти деца, до 12-13-годишна възраст, започват да се набират в много революционни армии. Тоест, истинските социални интереси на селяните във всеки случай са подчинени на висшата цел на революционната борба и за постигането й „герилерос“ са готови, ако е необходимо, безмилостно да се справят с основната си социална подкрепа – селяните.
Партизанската армия се разглежда от Че Гевара като „елит“, който трябва постоянно да се движи, да сменя мястото си на разполагане, за да не бъде победен от редовните въоръжени сили в открита конфронтация. Тук виждаме още една сериозна разлика между възгледите на Че Гевара (и Кастро – до определено време) и ленинизма. Геваризмът „подменя“ революционната комунистическа партия с партизанска армия. За Че Гевара партизанската армия е много по-ценна от партията, тъй като той е партизански ориентиран и смята партизаните за „елит“, стоящ както над селяните, така и над „щатните“ политически активисти на комунистическите партии. Геваристите също традиционно имат много безразлично отношение към градския пролетариат. За разлика от ленинизма, геваризмът не разглежда градския пролетариат като основна движеща сила зад революционните трансформации. Съответно, геваристите не се стремят да създадат пролетарска партия, освен това не виждат никакъв смисъл в това, тъй като дейността на партизанската армия трябва да донесе победата на революцията. Разбира се, геваристите не възнамеряват да се откажат от подкрепата на работническите синдикати, студентското движение и селските общности, но я смятат именно за допълнителна помощ, „обоз“ на партизанската армия – поне до момента, в който партизанската война прерасне в общо народно въстание.
Че Гевара обръща голямо внимание на самата фигура на партизанина. В „Партизанската война“ Че Гевара говори много за това какъв трябва да бъде идеалният партизанин, как най-добре да се подготви и от кой може да се получи най-добрият партизанин. Този въпрос е от голям интерес за Че Гевара – почти в по-голяма степен от въпросите от идеологическо естество, по-специално политическата и икономическата структура на страната след победата на комунистическата революция. Че Гевара вярва, че партизанинът винаги трябва да бъде готов за смъртта, но в същото време да разбира, че животът трябва да се дава не „за идеала“, а за осъществяването на този идеал. Тъй като Че Гевара вижда прототипа на бъдещата революционна армия в партизанската армия, той обръща голямо внимание на дисциплината в партизанския отряд. Самият Ернесто се отличава с аскетизъм и изисква същия подход към живота от „идеалния партизанин“, за когото борбата трябва да се превърне в основна ценност.
Разбира се, партизанската война може да завърши с успех не във всички страни по света. Че Гевара и Кастро обръщат голямо внимание на географските фактори – в края на краищата те са не само теоретици, но и практици на партизанската война. Например, известно е, че Кастро не вярва във възможността за отприщване на партизанска война в малък Уругвай, където няма гори или внушителни планини. Междувременно именно в Уругвай впоследствие се появява и активно се проявява една от най-известните въоръжени организации в Латинска Америка – „Тупамарос“. Но тя се придържа към концепцията за градска партизанска война, която взема много от геваризма, но има и множество различия.
В най-известното си произведение „Партизанската война“ Ернесто Че Гевара развива концепцията на „фокизма“, т.е. – създаване на революционни огнища. Фокизмът се основава на опита на малка група революционери, които слизат през декември 1956 г. от „Гранма“ на кубинския бряг и започват победоносна партизанска война срещу режима на Батиста. Действията на партизаните в Куба стават пример за създаването на „фоко“ – революционно огнище. Освен това Че вярва, че опитът от кубинската революция е приложим във всяка страна в Латинска Америка (може би с изключение на Уругвай, за който Кастро говори отделно). Че Гевара пише, че едно революционно огнище в планински район ще позволи на партизанската армия да действа по-ефективно. Това ще бъде един вид база за набиране и натрупване на сили, лечение на ранени, снабдяване на партизаните с храна и, накрая, за формиране на паралелни държавни органи.
Концепцията на фокизма е разработена от Режи Дебре (роден през 1940 г.). Дебре е с дванадесет години по-млад от Че Гевара. Като двадесет и пет годишен младеж, възпитаник на френското Висше нормално училище, философ по професия, той идва в Куба, за да участва в предстоящата операция в Боливия. През април 1967 г. Дебре е арестуван, обвинен в незаконно влизане в страната, организиране на въстание, палеж и убийство и осъден на 30 години затвор. Три десетилетия в боливийски затвор, особено по това време, са равносилни на смъртна присъда. Но международната общност буквално изважда младия французин от затвора. През декември 1970 г. Режи Дебре е освободен.
В книгата си „Революция в революцията?“ Режи Дебре се опитва да анализира революционния опит в Латинска Америка, с който се докосва лично по време на запознанството си с Че Гевара и участието си в боливийския епос. Както Дебре отбелязва в труда си, именно кубинският опит служи като отправна точка за появата на десетки революционни организации на континента, които не се позиционират като комунистически партии, а се доближават до тях в идеологията. В същото време революционните латиноамерикански организации отхвърлят прекалено мекия, „половинчат“ курс на просъветските комунистически партии, които вече са заразени с идеологията на мирното съвместно съществуване. Геваристко-кастроистки организации се появяват в почти всички страни на континента – в Колумбия и Перу, Уругвай и Еквадор, Венецуела и Гватемала, Никарагуа и Салвадор, Хондурас и Боливия. Въпреки това дълго време нито една от тези организации не успява да спечели, дори въпреки подкрепата, предоставена отвън – от Куба. Изключение са сандинистите, които успяват да победят режима на клана Сомоса в дълга и кървава гражданска война, но това се случва много дълго време след смъртта на Ернесто Че Гевара.
Когато Дебре пишеше книгата си, той, подобно на Че Гевара и Фидел Кастро, говори изключително за латиноамериканския опит. Самата концепция на фокизма е приложима в латиноамериканската реалност, може би и в Югоизточна Азия, където също действат революционни маоистки бунтовнически армии и се наблюдава подобна ситуация – лишени от собственост селски маси, „революционни огнища“, освободени от партизаните, непрестанна гражданска война в джунглата. Въпреки това през 1960-те години възгледите на латиноамериканските революционери придобиват голяма популярност сред западноевропейската и северноамериканската младеж – т.нар. „нови леви“. Че Гевара след смъртта си през 1967 г. се превръща в истински символ на лявото младежко движение. Неговата концепция за гериля намира неочаквано въплъщение и продължение в теориите на градската партизанска война. Въпреки че концепцията за градската гериля е положена от латиноамериканец – бразилският комунист Карлос Маригела, тя най-пълно се прилага в страните от Западна Европа – в Италия, Германия, отчасти във Франция, Испания, Белгия, т.е. – където действат ляворадикални въоръжени организации.
Европейските „нови леви“ през бурната 1968 г. приемат концепцията за „революционни огнища“ в университетите. Завземането на университетски помещения се възприема от тях като създаване на „освободени територии“, в съответствие с концепцията на фокизма. По-късно същата аналогия е направена от някои европейски автономисти и скуотъри, които окупират празни сгради. Въпреки това, разбира се, всички тези новомодни концепции по това време имат чисто имитационен характер и, най-важното, са лишени от социалната база, която съществува сред геваристите в Латинска Америка.
Автор: Илья Полонский, 2017 г.
Превод: Революционната борба по света