Средата на 1960-те години е белязана от драматични събития в много страни от Латинска Америка. Именно през този период, под влиянието на успешния опит на Кубинската революция, се активизират лявонационалистическите и комунистическите сили в Латинска Америка. Революционерите, действащи в почти всички страни от Латинска Америка, провъзгласяват за основна цел освобождението от политическата и икономическата диктатура на САЩ. Тук се доближават интересите на комунистите, социалистите и левите националисти – боливарианците. В отговор латиноамериканската олигархия, тясно свързана с управляващите кръгове на Съединените щати, засилва репресиите си срещу опозиционните движения. Бразилия, най-голямата страна в Латинска Америка, не е изключение. През 1964 г. в Бразилия се извършва друг военен преврат. Военните свалят президента на страната Жоао Гуларт. На власт идва маршал Умберто Кастело Бранко (1900-1967), който преди това е началник на Генералния щаб на бразилските въоръжени сили.
Като президент Кастело Бранко започва да затяга политическия режим в страната. Той въвежда закони за националната сигурност и за контрол върху печата и спира дейността на политическите партии в страната. Естествено, политиката на маршал Кастело Бранко предизвиква възмущение от страна на много бразилски леви. Освен това, с прякото съдействие на правителството, ултрадесните „ескадрони на смъртта“ подемат истински терор срещу бразилската левица. По това време в Бразилия действат две големи комунистически организации – просъветската Бразилска комунистическа партия (БКП), създадена през 1922 г. и придържаща се към съветската версия на марксизма-ленинизма, и по-радикалната Комунистическа партия на Бразилия, отделяща се от БКП през 1962 г. и фокусираща се върху маоизма. Тя е основана от Жоао Амазонас, Маурисио Грабоа, Педро Помар, недоволни от „ревизионистката“ политика на просъветската Бразилска комунистическа партия.
На 18 юли 1967 г. маршал Кастело Бранко загива при самолетна катастрофа. Наследен е от маршал Артуро да Коста и Силва (1902-1969), който преди това заема поста на военен министър. Изглежда, че се развиват идеалните обстоятелства левите сили да действат срещу военното правителство. Бразилската комунистическа партия обаче не посмява да подтикне хората да действат и да започнат въоръжена борба срещу правителството. Това допълнително обръща срещу нея както маоистите от Комунистическата партия на Бразилия, така и радикалните комунисти, които са част от лявото крило на БКП.
Неформален лидер на радикалите в редиците на Бразилската комунистическа партия е Жоао Карлош Маригела (1911-1969), по-известен на света като Карлос Маригела. За разлика от повечето бразилски ултралеви от 1960-те години, Маригела вече не е младеж по това време. През 1967 г. е на петдесет и шест години. Не най-подходящата възраст за ставане на партизанин, но самият Маригела, разбира се, не смята така. Човек от поколението на Коминтерна, Маригела се присъединява към Бразилската комунистическа партия в ранната си младост през 1927 г. Той е само на шестнадесет години, когато става член на Бразилската комунистическа партия, която тогава е много млада организация – първият й учредителен конгрес се провежда на 25-27 март 1922 г., а през 1924 г. партията се присъединява към Коминтерна.
Тридесетте години, когато става формирането на Маригела като политически борец, са особено трудни за бразилските комунисти. През ноември 1935 г. комунисти и тенентисти (леви националисти в Бразилия) вдигат въоръжено въстание срещу президента Жетулио Варгас. Въпреки това въстанието е бързо потушено от правителствените сили. Бившият офицер от инженерните войски, тенентистът Луис Карлос Престес (1898-1990), който ръководи въстанието, е арестуван и хвърлен в затвора, а бременната му съпруга еврейка е заточена в Германия, където умира в концентрационен лагер. Едва девет години по-късно, през 1945 г., Престес е освободен. Много други комунисти и членове на левите националистически организации в Бразилия също са подложени на репресии. Младият Карлос Маригела също попада в затвора. Той е арестуван през 1936 г., но освободен година по-късно. Въпреки това, още през 1939 г. Маригела е арестуван отново и прекарва шест години в затвора – до 1945 г. През 1945 г. Бразилската комунистическа партия е легализирана и политическите затворници са амнистирани. Но още през 1948 г. президентът Варгас отново забранява дейността на комунистите, страхувайки се от бързото нарастване на тяхното влияние в страната. Комунистическата партия преминава в нелегално положение.
През 1943 г. Маригела става член на Централния комитет на Бразилската комунистическа партия, а през 1957 г. е избран в Политбюро на ЦК на Бразилската комунистическа партия. Тоест по това време Маригела е сред признатите лидери на бразилското комунистическо движение. Той винаги обаче заема по-радикални позиции от ръководството на комунистическата партия и клони към маоистката интерпретация на марксизма. През 1953-1954 г. Маригела посещава Китай, където е официално поканен от ръководството на Китайската комунистическа партия. През цялото това време бразилските комунисти остават в нелегалност. Ситуацията се променя едва в началото на 1960-те години, когато в страната започват процеси на демократизация. Бразилската комунистическа партия успява да проведе своя Пети конгрес на 2-6 септември 1960 г. Въпреки това, още през 1964 г. в страната се извършва военен преврат и комунистическата партия отново е забранена.
През 1964 г. Карлос Маригела критикува позицията на партията, тъй като я смята за нерешителна, неспособна да реагира бързо на промяната в политическата ситуация в страната. През 1967 г. Маригела официално обявява, че подава оставка като член на Централния комитет на Бразилската комунистическа партия и обвинява партията в опортюнизъм и изоставяне на революционните методи на борба. Сега Маригела и неговите сътрудници имат само един път – да създадат своя собствена организация, способна да се сблъска посредством въоръжена конфронтация с режима на военната хунта. В края на 1967 г. Маригела и неговите съмишленици създават „Действие за национално освобождение“ (порт. Ação Libertadora Nacional – ALN) – военно-политическа организация с комунистическо убеждение, прокламираща като основни цели свалянето на военната диктатура, установяването на власт на трудещите се хора и създаване на революционно правителство. Бойците от ALN избират градската гериля като основен метод за постигане на целите си, тоест партизанската война в градовете. За Латинска Америка градската гериля е нова дума във въоръжената борба на революционерите, тъй като повечето от радикалните организации в латиноамериканските страни, като взимат предвид кубинския опит, се ръководят от традициите на селската партизанска война в планинските и гористите райони.
Теоретикът на градската партизанска война в Латинска Америка е именно Карлос Маригела. За разлика от Ернесто Че Гевара, който аргументира необходимостта от разгръщане на партизанска война в провинцията, Карлос Маригела, като класически марксист-ленинист, е убеден във водещата роля на градския пролетариат. Той вярва, че партизанската война трябва да се започне в градовете и едва тогава от градовете работническият авангард ще я разпространи в провинцията, където ще получи подкрепата на най-бедното селячество. Въпреки това, окончателният успех на революционното движение, като се има предвид спецификата на страните от Латинска Америка, Карлос Маригела все още свързва с победата на партизанската война в провинцията. За разлика от такива теоретици на революционната партизанска партиза, като например Режи Дебре с неговата концепция за фокизма („фоко“ е революционно огнище, освободена територия), Маригела вярва, че революционерите никога не трябва да създават „освободени райони“, както е написано в маоисткото учение. Такива „огнища“ ще позволят на правителствените войски да хвърлят всичките си сили срещу тях, а революционното движение ще бъде потушено с големи загуби, включително и сред цивилното население.
След като преминава в нелегалност, Карлос Маригела пише голям брой статии, в които излага възгледите си за организацията на въстаническото движение в Бразилия. Маригела обяснява необходимостта от въоръжена борба с факта, че в съвременното масово общество съзнанието на масите все повече се притъпява от инструментите на пропагандата и само въоръжената борба е способна да събуди масите за общо революционно действие. Под перото на Карлос Маригела излиза известната книга „Кратък учебник на градската гериля“, написана от революционера през юни 1969 г., малко преди смъртта му. В нея Маригела отразява многобройните и многостранни аспекти на градската партизанска война, като обръща внимание на психологията на партизанина и неговата физическа подготовка, оръжията, оборудването и методите на въоръжена пропаганда и психологическа война. Маригела анализира и основните грешки, с които партизанинът може да се сблъска в процеса на въоръжената борба.
През 1968-1969 г. „Действието за национално освобождение“ извършва поредица от военни операции, насочени главно към полицейски участъци и банки. Най-мащабната операция е вземането като заложник на посланика на САЩ в Бразилия Чарлз Елбрик. Той е заловен от бойците на „Действие за национално освобождение“ и бойците от „Революционно движение 8 октомври“ с искане за освобождаване на 15 политически затворници – революционери. Бразилските власти нямат друг избор, освен да се съгласят с исканията на революционерите – залогът е твърде голям. Животът на американския посланик виси на косъм и само освобождаването на 15 политически затворници, които веднага отлитат за Мексико, води до освобождаването му. Чарлз Елбрик се завръща в Съединените щати.
В ежедневната си дейност „Действие за национално освобождение“ работи в тясно сътрудничество с друга радикална организация – „Революционен народен авангард“. Воден е от Карлос Ламарка (1937-1971), произлизащ от многодетно семейство на обущар, който има късмета да получи военно образование във Военната академия Агуляс Неграс. През 1962 г. като млад офицер служи в бразилския мироопазващ батальон в зоната на арабско-израелския конфликт, където проявява интерес към марксизма. През 1967 г. капитан Карлос Ламарка с няколко колеги създава нелегалната група „Революционен народен авангард“. След като се свърза с Карлос Маригела, той, благодарение на международните връзки на последния, успява да изпрати съпругата и децата си в Куба. След това капитан Ламарка не е свързан или спрян от нищо. На 24 януари 1969 г. Ламарка и неговите съмишленици атакуват военна казарма, където пленяват 63 пушки FAL и 3 картечни пистолета INA. След това действие офицерът преминава в нелегалност. В нелегалност Ламарка създава учебен център за обучение на градски партизани и с цел финансиране на дейността на „Революционния народен авангард“ започва да прави експроприации. Общо групата на Ламарка извършва 20 атаки срещу банки, по време на една от които Ламарка лично застрелва служител по сигурността в банката.
Засилването на градските партизани води до засилването на полицейския режим в Бразилия. Властите в страната се опитват да направят всичко възможно, за да победят вълната от насилие в бразилското общество, която избухва след началото на въоръжената борба на комунистическите радикали. Засилено е патрулирането в покрайнините на града, спецслужбите се насочват към подслушване и шпиониране на съмнителни граждани. Накрая, на 4 ноември 1969 г., Карлос Маригела попада в полицейска засада и е застрелян. Точно един месец и един ден не стигат на легендарния революционер да навърши 58-ия си рожден ден. Две седмици по-късно, в затвора, Марио Алвеш, най-близкият съратник на Маригела, умира от изтезанията.
След това „Действието за национално освобождение“ е водено от Жоаким Камара Ферейра (1913-1970). Подобно на Маригела, Ферейра, журналист по професия, е стар комунист, който се присъединява към комунистическата партия през далечната 1933 г. – много млад. Именно той, заедно с Маригела, създава „Действие за национално освобождение“. Но Ферейра не успява дълго да ръководи градските партизани. На 23 октомври 1970 г., след като е измъчван и бит, той е прострелян в тила от полицаите в затвора в Сао Пауло.
През същата 1970 г. правителствените сили успяват да тръгнат по следите на партизанския отряд на Карлос Ламарка. Тренировъчният лагер на „герилерос“ е атакуван от правителствените сили с подкрепата на авиацията и артилерията. Но Карлос Ламарка, като опитен офицер, успява да изтегли отряда си от обкръжението и да се скрие. Още през декември 1970 г. „Революционният народен авангард“ заявява за себе си с отвличането на швейцарския посланик в Бразилия Джовани Бухер. През януари 1971 г., по същия модел като американския посланик, той е разменен за седемдесет политически затворници.
През 1971 г. Карлос Ламарка напуска „Революционния народен авангард“ и се присъединява към „Революционно движение 8 октомври“. През юли 1971 г. Ламарка и приятелката му Яра Явелберг отиват в щата Баия, за да организират там партизанско движение. Но бразилската полиция научава за плановете на революционерите. Яра Явелберг е застреляна в конспиративна квартира по време на престрелка с полицаи, а Карлос Ламарка е ранен по време на атака срещу тренировъчния лагер в село Бурити. Карлос Ламарка бяга в джунглата със своя съмишленик Жозе Кампош Барето. За двадесет дни бегълците изминават триста километра през непроходима гора, но на 17 септември са настигнати от правителствените войски и загиват при престрелка.
Историята преразглежда отношението към бразилските градски партизани от края на 1960-те години, които по това време са наричани терористи. В съвременна Бразилия площад в град Ипупиара, в околностите на който загива Карлос Ламарка е кръстен на него, също така и улица в Сао Бернардо до Кампо. Жоаким Камара Ферейра днес се смята за герой на бразилския народ, името му се дава на улици в Сао Пауло, Рио де Жанейро и Ресифе, а посмъртно е удостоен със званието почетен гражданин на Сао Пауло от градския съвет. Тогавашното бразилско военно правителство е признато за виновно за смъртта на Карлос Маригела от съд през 1996 г., а през 2008 г. на вдовицата му Клара Шарф е дадена пожизнена помощ от бразилското правителство. Днес Маригела, Ферейра, Ламарка и другите бойци от съпротивата се разглеждат като национални герои, борци срещу американския империализъм и военната диктатура.
Автор: Илья Полонский
Превод: Революционната борба по света (wordpress.com)