Хенри Кисинджър и Аугусто Пиночет
Сутринта на 11 септември 1973 г., в 06:20 часа, президентът на Чили Салвадор Алиенде получава съобщение за бунт във флота във Валпараисо. Корабите на ВМС на Чили по това време заедно с ВМС на САЩ правят съвместните маневри „Унитас“. Няколкостотин моряци и офицери – привърженици на Народното единство, отказват да подкрепят бунта и са разстреляни, а труповете им са хвърлени в морето. На сутринта бунтовниците обстрелват пристанището и град Валпараисо, правят десант и превземат града. В 6:30 ч. бунтовниците започват операция за превземане на чилийската столица. Те превземат редица важни обекти. Радиостанциите Agricultura, Mineria и Balmacedo, собственост на десни лидери, информират страната за преврата и създаването на военна хунта. Временното правителство включва Аугусто Пиночет, началник на сухопътните войски, Хосе Мерино, командир на ВМС, Густаво Ли, командир на ВВС, и Сезар Мендоса, командир на корпуса на карабинерите.
Чилийските военновъздушни сили бомбардират радиостанциите Portales и Corporation, които подкрепят Народното единство и законния президент. Интересното е, че самолетите на ВВС на Чили разрушават две телевизионни кули в чилийската столица. Този удар напомня събитията от 11 септември 2001 г. (организаторите са същите). Последното обръщение на президента последва в 9:10 ч., излъчено от радиостанция „Magallanes“. След това е атакувана от военновъздушните сили и превзета от бунтовниците. Няколко десетки служители на радиото са убити. Тогава започва обстрел и щурм на президентския дворец, който е защитаван от около 40 души. След 8 часа Алиенде е мъртъв. Докато е в пламтящия президентски дворец, Алиенде освобождава онези, които не могат да се бият, а самият той повежда защитата. Той взривява танк на бунтовниците с гранатомет и умира с Калашников в ръце.
Така в Чили е извършен военен преврат, в резултат на който военната хунта, водена от началника на военното ведомство генерал Аугусто Пиночет, сваля президента на страната Салвадор Алиенде и правителството на Народното единство. Превратът е подготвен и извършен под прякото наблюдение на ЦРУ на САЩ.
Какво предизвиква преврата
На 3 ноември 1970 г. Салвадор Алиенде Госенс става президент на Чили. Преди това е генерален секретар на Социалистическата партия на Чили, създава Народната социалистическа партия. След това се връща в Социалистическата партия, създава съюз с комунистите – Фронт „Народно действие“. Номиниран е за президент през 1952 г., 1958 г. и 1964 г. През 1969 г. фронтът „Народно действие“ е реорганизиран в „Народно единство“. В коалицията влизат социалисти, комунисти, членове на Радикалната партия и част от християндемократите. На изборите през 1970 г. Алиенде повежда с малка разлика, изпреварвайки кандидата на Националната партия.
Икономическата програма на Алиенде включва национализация на най-големите частни компании и банки. Аграрната реформа води до експроприация на частни имоти. През първите две години на дейност правителството на Алиенде експроприира около 500 хил. хектара земя (около 3500 имения), което е около една четвърт от общата обработваема земя в страната. Като се вземе предвид отчуждената земя при предишното правителство, реорганизираният земеделски сектор представлява около 40% от цялата земеделска земя в държавата. Естествено тази политика среща съпротива и саботаж от страна на латифундистите (едрите земевладелци). Започва масово клане на добитък и добитъкът се транспортира от имения на чилийско-аржентинската граница до Аржентина. Това води до влошаване на икономическото състояние на страната.
Възниква напрежение с Вашингтон, който защитава интересите на американските фирми. Съединените щати организират бойкот на чилийската мед, а износът на мед осигурява на страната основните валутни приходи. Чилийските сметки са замразени. Не са дадени заеми. Много чилийски предприемачи започват да прехвърлят капитали в чужбина, да закриват бизнес, да съкращават работни места. В страната се създава изкуствен недостиг на храна.
През 1972-1973 г. външните и вътрешните противници на Алиенде организират масови демонстрации и стачки. Основен инициатор на стачката е Конфедерацията на собствениците на камиони. В страната е обявено извънредно положение, а президентът дава указания за конфискуване на празните камиони. През ноември 1972 г. е създадено ново правителство, където военните заемат ключови постове. Бившият командващ армията генерал Карлос Пратс оглавява Министерството на вътрешните работи, контраадмирал Исмаел Уерта – Министерството на благоустройството, бригаден генерал от авиацията Клаудио Сепулведа – Министерството на минната промишленост. Страната е разделена на два враждебни лагера, противници и привърженици на реформите.
Трябва да се каже, че като цяло реформите на Алиенде са насочени към подобряване на благосъстоянието на по-голямата част от населението. Лихвеният процент по земеделските заеми е намален, създадени са десетки хиляди нови работни места, безработицата намалява, заплатите на нископлатените категории работници се увеличават, издръжката, минималните заплати и пенсиите също се увеличават, а покупателната способност на населението нараства. Правителството разработва система от многобройни помощи и привилегии, извършва демократизация на медицинските услуги и училищата. Естествено, едрите собственици на имоти, латифундистите и буржоазията с компрадорски характер са подложени на атака. Те не искат да се откажат от позициите си. За щастие имат мощен съюзник – САЩ.
Целите на САЩ и транснационалните структури
Вашингтон не иска да се появи втора „континентална Куба“ в Латинска Америка. Алиенде извършва национализация на големите индустриални предприятия и в интерес на хората започва аграрна реформа. Така геополитическите интереси на САЩ – желанието да задържат Чили в орбитата на своето влияние – съвпадат с интересите на американските корпорации. Вътре в Чили американците имат силна опора в лицето на големите собственици на имоти.
Тактически се изисква да се отстрани законно избраният социалистически президент Салвадор Алиенде и да се победи социалистическото ляво движение в Чили. Освен това това трябва да се направи възможно най-трудно разкриващо. Да се върне Чили под контрола на транснационалните корпорации (ТНК) и транснационалните банки (ТНБ) и да се върнат национализираните предприятия на бившите им собственици, включително на американските корпорации. Трябва да се спрат трансформациите от социалистически характер.
Стратегически успешният пример на Чили за социалистическа политика е опасен за правителството на САЩ и мултинационалните корпорации и банки в Латинска Америка. Куба вече е загубена. В много страни от Южна Америка възникват силни въоръжени революционни групи, които поемат курс за освобождаване на своите страни от неоколониалната зависимост и грабежа на транцнационалните корпорации (ТНК) и транснационалните банки (ТНБ) към социалистическа революция по примера на Русия и Куба. Съединените щати и транснационалните структури са изправени пред заплахата да загубят значителна част или цяла Латинска Америка. Заплахата би нараснала особено, ако сталинисткият курс в СССР се бе запазил. С подкрепата на СССР страните от Латинска Америка биха могли да се освободят от зависимостта. За съжаление, семената на предателството поникват в СССР и Москва не използва мощния инструмент на КГБ, за да окаже ефективна помощ на Алиенде.
Победата на Алиенде и неговите реформи в Чили откриват директен път към възможността за прокламиране на социалистически курс и появата на втора опора на социализма в Латинска Америка. Ясно е, че такава възможност трябва да бъде спряна на всяка цена, изгорена с нагорещена ютия.
Как се правят преврати
Най-пълното описание на преврата от 1973 г. се съдържа в отделен доклад на Сенатската комисия на САЩ за операциите в Чили. Според него за организирането на преврата са похарчени 13 милиона щатски долара. Американците действат в няколко ключови области наведнъж. Парите отиват за подкрепа на политически партии, които са от противниците на левите движения. На първо място те подкрепят християндемократите. Финансират опозиционната преса, главно големия вестник El Mercurio. Американците подклаждат стачното движение. По-специално, движението на собствениците на камиони през 1972-1973 г. парализира чилийската икономика (камионите превозват до 80% от товара на страната). Финансова помощ е предоставена на дясната терористична организация „Патрия и Либертад“. Правителството на Чили е подложено на натиск чрез забавяне на заемите, както на частно, така и на публично ниво. Оръжия са доставяни на терористични групи. През 1970 г. са отпуснати пари срещу предизборната кампания на Алиенде. По време на изборите през 1970 г. американците похарчват около 0,5 милиона долара.
На 7 септември 1973 г. американският посланик в Чили Натаниел Дейвис отлита спешно за Вашингтон. Той провежда поверителна среща с Хенри Кисинджър и се връща в Сантяго на 9 септември. Посланикът на Чили в Мексико Уго Вигорена съобщава, че няколко дни след преврата е видял документи, които бивш агент на ЦРУ му е показал, които съдържат план за свалянето на Алиенде („План Кентавър“).
Трябва да се отбележи, че Алиенде на практика се лишава от основната подкрепа. През август 1973 г. военните, водени от Пиночет, организират провокация срещу генерал Пратс, който остава верен на правителството на Народното единство. Пратс подава оставка. Президентът назначава генерал Пиночет на негово място. На 23 август Карлос Пратс отбелязва в дневника си: „Кариерата ми приключи. Без да преувеличавам ролята си, смятам, че моята оставка е прелюдия към държавен преврат и най-голямото предателство… Сега остава само да обявим деня на преврата…“. За възможностите на Пратс говорят събитията от преврата, когато ЦРУ използва интересен психологически трик (метод на неструктуриран контрол). В Сантяго се разнася слух, че бригада под командването на Пратс (по това време той е под домашен арест) се приближава от север към столицата, за да помогне на президента, и към нея се присъединяват доброволци. В резултат на това активните привърженици на Алиенде в Сантяго повярват на така желаната информация и започват да чакат пристигането на „подкреплението“. Организаторите на преврата успяват да избегнат мащабна конфронтация с привържениците на Алиенде в столицата и спечелват победа, въпреки че има добре обучени и добре организирани групи от привърженици на легитимния президент в Чили и в съседните страни.
Защо Алиенде е толкова небрежен? Много изследователи смятат, че Салвадор Алиенде подценява опасността от преврат, тъй като самият той принадлежи към чилийската аристокрация и е масон (самият той признава това). Според масонската етика не може да се докосват „своите“. Пиночет също е масон и не е трябвало да върви срещу „брата“. Алиенде обаче явно греши. Масоните не са на най-високите позиции в западната йерархия. Действията на Алиенде вредят на Съединените щати и мултинационалните корпорации, така че той е заклеймен. Мирните опити – чрез избори, стачки, не водят до падането на Алиенде, затова те стигат до крайни мерки. Освен това Националното единство е потушено с най-голяма и демонстративна жестокост, за да бъдат обезкуражени другите.
„Patria y Libertad“. На 30 юли 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън заменя посланика в Чили Ед Корн с г-н Дейвис, който е известен като специалист по „комунистическите въпроси“. Дейвис през 1956-1960 г. оглавява отдел СССР в Държавния департамент на САЩ. Той е бил посланик в България и Гватемала. В Гватемала е отбелязан като „баща“ на „Черната ръка“ – паравоенна организация, която участва в организирането и провеждането на терористични атаки срещу представители на лявото движение. Освен това г-н Дейвис е смятан за организатор на помощната шпионската организация „Корпус на мира“, която има стотици доносници в началото на чилийския преврат. Дейността на „Корпуса“ е толкова явна, че още през 1969 г. депутатът Луис Фигероа, председател на Обединения работнически съюз на Чили, го обвинява в шпионаж.
На 10 септември 1970 г. по примера на „Черната ръка“ ЦРУ създава в Чили организацията на движението „Патрия и Либертад“ („Родина и свобода“). Официален лидер е Пабло Родригес. Движението „Родина и свобода“ трябва да организира противниците на Алиенде. Създават се бойни групи, в които се обучават бойци, обучавайки ги на умения за стрелба и ръкопашен бой. Ръководител на военната организация е Роберто Темиер. Освен това са създадени тренировъчни лагери извън Чили. По-специално, такъв лагер е организиран в град Виача, на тридесет километра от Ла Пас. Негов лидер е бившият майор от чилийската армия Артуро Маршал. Броят на бойците достига 400 души. Иван Фелдес се откроява сред лидерите на „Родина и Свобода“. Той отговаряше за комуникациите. Внася в Чили оборудване, което позволява да се прихване криптирането на разузнавателните служби и на трите клона на въоръжените сили и, ако е необходимо, да се парализира цялата вътрешна комуникационна мрежа в страната. Движението е финансирано от президента на Асоциацията за индустриално развитие Орландо Саес и едрият земевладелец Бенджамин Мат, който представлява Националната селскостопанска асоциация. Бойците на „Родина и свобода“ действат в тясно сътрудничество с престъпниците.
„Патрия и Либертад“ организира улични бунтове, нападения срещу държавни институции, учебни заведения, помещения на социалистическата партия, срещу лидери на комунистическата и социалистическата партия, журналисти, изразяващи интересите на Националното единство. Организацията е открито терористична. На 17 юни 1973 г. с картечница се стреля по сградата на комунистическата партия в Нуньоа и се атакува сградата на социалистическата партия в Баранкас. На 20 юни бомба е взривена в националната телевизия в Сантяго. На 26 юни обществените сгради в Сантяго са обстрелвани. Почти всеки ден се случват подобни инциденти: обстрели, експлозии, нападения, побои, палежи и т. н. Бандитите взривяват мостове, жп линии, електрически подстанции и други важни обекти. Заради спиране на тока индустриалните хладилници спират да работят, а до август страната губи половината от събраните зеленчуци и плодове. Поради саботаж на комуникациите снабдяването с храна за провинциите е нарушено. Шофьорите на камиони, които докарват храна в работните зони, са бити и убивани. Ситуацията в страната се подготвя за часа „Х“.
На 29 юни бойците на „Родина и свобода“ провеждат истинска репетиция на бъдещия преврат. Сутринта в Сантяго от местоположението на 2-ри бронетанков полк няколко танка, бронирани превозни средства и камиони с войници излизат на улицата. Излизайки на площад Булнес, един от танковете стреля по президентския дворец, а останалите автомобили се придвижват към Министерството на отбраната. Танкът „Шерман“ се приближава до предната част на сградата, изкачва се по стълбите, избива вратата с удар на корпуса и стреля във фоайето. Това въстание е потушено вечерта. Военната прокуратура прави разследване и установява, че зад бунта стои „Родина и свобода“.
Пиночет е прикритие. Цялата организационна работа е извършена от професионалистите от ЦРУ. Конците се дърпат от Съвета за национална сигурност, който е ръководен от Хенри Кисинджър. Дийн Роиш Хънтън е отговорен за организирането на икономическия саботаж и задушаването на Чили. Назначен е за заместник-председател на Съвета по международна икономическа политика през 1971 г. В Гватемала Хънтън заедно с Натаниел Дейвис организира „контрареволюцията“. Вторият посланик в американското посолство в Чили е Хари Уолтър Шлаудеман. Преди това работи в Богота, България, Доминиканската република. Също така участват в организирането на преврата: Даниел Арзак, Джеймс Андерсън, Далон Типтън, Реймънд Алфред Уорън, Арнолд Айзъкс, Фредерик Латраш, Джоузеф Макманъс, Кийт Уилок (той е организатор на операциите на „Патрия и Либертад“), Доналд Уинтърс и др.
Неолибералният мит за Пиночет
През годините на господството на либералната идеология в Русия се лансира митът за благотворното управление на Пиночет, за „икономическото чудо” в Чили. След като завзема властта, Пиночет започва да води либерална политика в духа на „шоковата терапия“ на Егор Гайдар в началото на 1990-те години в Русия. Тази политика не води до „икономическо чудо“. Икономиката дори не се връща към нивото на развитие, постигнато при Алиенде. Една десета от населението напуска страната. Това са основно квалифицирани специалисти, тъй като обикновените селяни нямат материалната възможност да напуснат.
Чили става първата страна в света, която реализира идеите на Нобеловия лауреат от 1976 г. Милтън Фридман. Съветници на Пиночет са т.нар. „чикагски момчета“, които следват възгледите на Фридман. Чили предлага програма за стабилизиране, базирана на монетаристичен подход (той е в основата на всички програми на МВФ). Монетаристите виждат корена на всички проблеми в излишъка от парично предлагане в обръщение, в държавната политика на „евтините пари“ и прекомерната емисия, която води до инфлация. За да „подобрят“ икономиката, те предлагат да се намали количеството пари чрез строга кредитна и бюджетна политика. Бюджетният дефицит се намалява чрез съкращения в държавните програми, включително разходите за социалната сфера, инвестициите, субсидиите и т. н. В Русия и до днес деятели (или вредители?) от този вид доминират в икономиката и финансите. Те виждат спасение в драматичното намаляване на разходите. В същото време Рузвелт, Сталин и Хитлер постигат огромен успех, инвестирайки големи суми пари в развитието на инфраструктурата на страните си.
Монетаристите предлагат да се намалят потребителските разходи чрез намаляване или замразяване на заплатите. Освен това тази мярка води до намаляване на производствените разходи. В банковия сектор – политика на „скъпите пари“, повишаване на лихвените проценти. Обезценяване на националната валута, намаляване на държавната емисия на пари. Ограничения върху държавното регулиране на цените и външната търговия (от това се възползват експортно ориентираните индустрии).
В Чили са намалени заплатите, намален е броят на хората, заети в публичния сектор. Субсидиите за държавните предприятия са отменени. Образователните и здравните програми са отрязани от държавното финансиране (само мечта на руските „либерални фашисти“!). Дефицитът на държавния бюджет започва да се покрива основно от заеми от МВФ. Паричните емисии са намалени почти до нула (през 1985 г. само 0,2% от БВП).
Повече от една трета от населението изпада в бедност. Налице е рязко задълбочаване на социалното неравенство и бедността. Например, директорът на компания за хартия и картон получава 4,5 милиона песо годишно, а медицинска сестра получава 30 хиляди песо (съотношение съответно 150:1). Икономически страната започва да прилича на класическа колония, суровинен придатък на Запада. Заради външните дългове на практика е налице загуба на националната независимост. В продължение на две десетилетия Чили задлъжнява: от 3 милиарда долара през 1973 г. външният дълг на страната се увеличава до 17 милиарда долара през 1982 г., а през 1993 г. нараства до 21 милиарда долара.
Под националната икономика е положена „бомба“ под формата на рязък спад на държавните разходи за развитие на инфраструктурата (комуникации, електропроводи, училища, болници и др.). От 1973 г. до 1982 г. темповете на развитие на инфраструктурата спадат с 22%. По-специално, ако през 1973 г. Чили изпреварва Латинска Америка в производството на електроенергия с 50%, то за 20 години производството на електроенергия нараства само с 1%. Липсата на инвестиции в тази област на националната икономика е една от характерните черти на всички неолиберални програми за „стабилизиране“ (в действителност това е стабилна деградация). Това е истинска ядрена мина със забавено действие за националната икономика. Например, Украйна и Руската федерация попадат в един и същи капан. И двете държави последват примера на западните и местните неолиберали, изяждайки съветското наследство и не развивайки инфраструктура. Сега са необходими стотици милиарди за капитален ремонт, пълна подмяна и модернизация на инфраструктурата на страната.
Автор: Самсонов Александр
Превод: Революционната борба по света