Автор: Fabio Vighi

Фабио Виги е професор по критическа теория и италиански език в университета в Кардиф, Великобритания.

Източник: Pause for Thought: Money without Value in a Rapidly Disintegrating

Ускоряването на „парадигмата на извънредните ситуации“ от 2020г. насам има проста, но широко отричана цел: да прикрие социално-икономическия колапс. Нещата са точно обратното на това, което изглеждат в днешната метавселена. Откривайки Давос 2022г, директорът на МВФ Кристалина Георгиева обвини пандемията и Путин за „струпването на нещастия“, пред които е изправена световната икономика в момента. Няма изненада. Самият Давос не е конспиративен център, а рупор на все по-паническите реакции на елитите на неуправляемите системни противоречия. Сега тълпата в Давос се крие зад лъжи като група от нервни деца. Макар да продължават да ни убеждават, че предстоящият спад е следствие от глобалните несгоди, които изненадали света (от Ковид-19 до Путин-22), обратното е вярно: причината за тези „несгоди“ е затъващата икономика. Това, което ни се продава като външни заплахи, всъщност е идеологическа проекция на вътрешния лимит и продължаващото разлагане на капиталистическата модерност. В системен план пристрастяването към извънредни ситуации поддържа изкуствено живота на изпадналия в кома капитализъм. (виж „Пускат ток и печелят? Засега„) По този начин врагът вече не се конструира, за да легитимира експанзията на империята. Вместо това той служи за прикриване на банкрута на нашата пропита с дългове икономика.

От падането на Берлинската стена насам, разгръщането на пълния потенциал на капитала, известно още като глобализация, постепенно подкопава собствените условия за възможност за експанзия на капитала. В крайна сметка отговорът на тази имплозивна траектория беше отприщването на глобални извънредни ситуации, които трябва да бъдат все по-трайни и допълвани от все по-големи инжекции от страх, хаос и пропаганда. Спомняме си как започна всичко в началото на хилядолетието – с Ал Кайда, „глобалната война срещу терора“ и малкия флакон с бял прах на Колин Пауъл (което се предполагаше, че е антракс на Саддам Хюсеин-бел.ред.).

Това освободи талибаните, „Ислямска държава“, Сирия, севернокорейската ракетна криза, търговската война с Китай, „Русия-Гейт“ и накрая Ковид-19 в кресчендо от емоции. Сега изглежда, че се задава нова Студена война, може би майката на всички извънредни ситуации (и фалшиви диалектики-бел.ред.). Елементарната причина за този ход на събитията е, че колкото по-близо е системата до колапс, толкова повече се нуждае от екзогенни кризи, за да отвлича вниманието и да манипулира населението, като същевременно отлага падането си и подготвя почвата за авторитарната си смяна. (виж „Война като никоя друга„)

Историята разказва, че когато империите са на път да се сринат, те се превръщат в деспотични режими за управление на кризи. Неслучайно нашата епоха на серийни извънредни ситуации започна с пукането на „дотком балона“ – първата глобална пазарна катастрофа. До края на 2001 г. повечето технологични компании фалираха, а до октомври 2002 г. индексът Nasdaq спадна със 77 %, разкривайки структурната слабост на „новата икономика“, задвижвана от дълг, творческо финансиране и обезкървяване на реалната икономика. Оттогава насам симулацията на растеж чрез инфлация на финансовите активи е защитена от производството на глобални заплахи, надлежно опаковани и продавани от корпоративните медии. Всъщност възходът на „новата икономика“ в края на 90-те години на ХХ век не се отнасяше толкова до интернет, колкото до създаването на огромен апарат за симулиране на просперитет, който трябваше да функционира без посредничеството на масовия труд. Като такъв той разчисти пътя на неолибералната идеология за „растеж без работни места“ – илюзията, възприета с ентусиазъм от Левицата, че икономиката на финансовия балон може да разпали ново капиталистическо Елдорадо. Макар че тази илюзия вече се разпадна в лицето ни, никой изглежда няма желание да я признае.

Всъщност, откакто Ковид-19 се намеси, за да вдигне летвата на извънредните ситуации още по-високо (преди операцията да бъде преустановена и евентуално презаредена за бъдещо повторно разгръщане), ние се върнахме към същите стари финансови фокуси. Макар че съвсем новата „чумна инфекция“ на Запада се нарича „Русия“ – не на последно място и заради  историческа традиция (СССР) – от решаващо значение е да се оцени, че прибързаното създаване на врагове и всяване на страх вече е отчаяно, тъй като се основава на агресивното отричане на структурния провал. Подобно на вируса, войната в Украйна ни предпазва от истинския ужас на тоталния социален срив чрез дълг и колапс на фондовия пазар. Тази перверзна ситуация трябва да се развие до правилното диалектическо заключение: единственият начин да се сложи край на разрушителната поредица от извънредни ситуации е да се сложи край на самоунищожителната капиталистическа логика, която ги подхранва. (1)

След края на последния период на масова трудова мобилизация – следвоенния фордистки бум – капитализмът навлезе в своята крайна криза, в която фиктивните пари все повече се откъсват от опосредстваната от труда стойност. Още през 80-те години на ХХ в. необратимата ерозия на трудовата субстанция на капитала, предизвикана от Третата индустриална революция (микроелектрониката), дава началото на транснационална кредитна и спекулативна система, която бързо прониква във всички форми на паричния капитал. Тази призрачна парична маса продължи да се разраства чрез самооплождане, както вече беше отбелязано, наред с други, от Робърт Курц -[i], доколкото само нейното изкуствено разрастване позволява мобилизирането на ликвидност в реалния свят. Икономическият растеж през 90-те години на ХХ в. се подхранваше от „механизъм за рециклиране“, при който търсенето, покупателната способност и производството на стоки и услуги се поддържаха от фалшиви (спекулативни) пари. Реалната икономика вече не се основаваше на трудови доходи и приходи, а се движеше от ценови спекулации с финансови активи – кули от фиктивни пари без стойностна субстанция. Този цикъл на псевдоакумулиране, основан на финансова ликвидност, която се връща обратно в производството и потреблението, е определящото явление на нашия задвижван от дългове, инфлационен „капитализъм на извънредните ситуации“. По необходимост все по-големи количества фиктивен капитал в крайна сметка подкрепят производството, така че все по-голяма част от реалното натрупване участва в спекулативния процес.

Настоящата гротескна надценка на всички рискови активи (акции, облигации и недвижими имоти) предполага, че елитите ще продължат да използват своята политическа игра, за да спечелят повече време и да отложат спукването на дълговия балон, който започнаха да надуват години преди Ковида и Путин да станат любими изкупителни жертви. Пазителите на капиталистическия Граал са планирали за нас постоянно състояние на страх в отчаян опит да отложат шока от девалвацията на валутите, който назрява от десетилетия. Макар да го правят с все по-цинични методи, те изглежда са единствените, които поне осъзнават, че подобен шок би поставил световната система на колене. Ето защо финансовата аристокрация е готова да направи почти всичко, което е по силите, за да осигури удължаването на живота на икономическия модел. По този начин, елитите демонстрират по-добро разбиране на ситуацията от онези, които на теория би трябвало да са в по-добра позиция да я оценят: така наречената постмарксистка интелигенция заедно с постмодерната левица във всичките и  несъществени превъплъщения. За съжаление, „полезните идиоти“ от Левицата отдавна са предали и продали правото си да критикуват политическата икономия и по този начин са преки съучастници в разгръщащата се катастрофа.

Технократите на кормилото на „Титаник“ имат повече от предчувствие, че корабът ускорено се приближава към айсберга. След като са изчерпали политическите си възможности (както в неотдавнашния дебат „строги икономии срещу стимули“), те предпочитат да насърчават непрекъсната програма на страх и пропаганда в опит да управляват неуправляемото. Важното е, че те знаят това, което за повечето от нас изглежда контраинтуитивно: че сривът на нашия остарял начин на производство може да бъде отложен само чрез 1) постоянен поток от извънредни ситуации в световен мащаб, 2) контролирано инфлационно разрушаване на все по-непродуктивната реална икономика и 3) авторитарно преобразуване на либералната демокрация.

Следователно, недъгавият театър на украинската война, също както злокобно раздуханата афера „Ковид-19“, е следствие от паническото осъзнаване на елитите, че колапсът вече закъснява. Всъщност, днешните мениджъри на „кризисния капитализъм“ знаят, че сривът е необходим, за да се появи нова финансова и парична система. От решаващо значение е, че те също така осъзнават, че сривът трябва да се случи като планирано разрушаване на настоящия модел, което ще им позволи да запазят и дори да укрепят властовите си позиции в рамките на новата неофеодална капиталистическа норма. Порционите за храна и енергия, масовото обезлюдяване, социалният кредит и паричният контрол чрез цифрови валути на централните банки отдавна са заложени в капиталистическия пай на бъдещето. Вероятно, този сценарий вече е част от колективното ни въображение, тъй като ни убеждават в неговата неизбежност поради форсмажорни обстоятелства.

Украйна ни предоставя буквален образ на горния механизъм. Зад морализаторските си реплики нашите западни политици, под натиска на финансовите си шефове, продължават да саботират дипломацията, като налагат санкции на Русия и изпомпват тонове оръжия в Украйна, както и милиарди под формата на финансова помощ. Като изключим паралелното удобство на съмнителните оръжейни и парични сделки, целта е умишлено удължаване на конфликта, който превръща хиляди хора в пушечно месо, като същевременно раздухва пламъците на потенциална ядрена война. Както и при ковид, парадигмата на страха е от съществено значение, за да ни накара да се подчиним психологически. За да добавят сол към раните, ЕС продължава да купува руски газ и петрол, които са от съществено значение за поддържане на впечатлението за благоденствие. С други думи, европейските лидери искат да си вземат тортата и да я изядат: с едната ръка вземат (санкциите), а с другата дават обратно (дори в рубли), за да си осигурят енергия и други стоки.

Следователно нищо не ни пречи да свържем поне две точки от пъзела. Имаме свободно падаща икономика, чието затруднено положение едва се прикрива от пристрастеността към дълг и астрономическите „балони във всичко“. Имаме и воайорското зрелище на ежедневните кланета, умишлено лишени от всякакъв значим социално-исторически контекст и подхранвани от едностранчива пропаганда. Свързването на точките означава да се разбере, че целта на извънредната ситуация относно Украйна е да се поддържа включен принтерът за пари, като същевременно се обвинява Путин за световния икономически спад. Войната преследва обратната цел на това, което ни се казва: тя не цели да защити Украйна, а да се удължи конфликтът и да се подхрани инфлацията в опит да се обезсили катаклизмичният риск на дълговия пазар, който би се разпространил като горски пожар в целия финансов сектор. Нека не забравяме, че фондовият пазар е своеобразен дериват на дълговия пазар, с който следователно трябва да се борави изключително внимателно. Докато „асистираното самоубийство“ на реалната икономика чрез отрицателни шокове в предлагането изостря инфлацията на потребителските цени, последната осигурява временно облекчение на мегабалона на дълга, като по този начин отлага катастрофата.

Основната грижа на паричната политика в близкото минало беше стабилизирането на дълга, което намалява риска от събитие, което би взривило икономиката, а с нея и нашите общества. Непрекъснато нарастващият натиск на дълга трябва периодично да се облекчава, а за това помага ценовата инфлация. Как? Чрез намаляване на балона на пазара на облигации, тъй като инфлацията намалява реалната стойност на дълга. Разбира се, опасността е инфлационната динамика да заживее свой собствен живот (хиперинфлация). Същественото обаче е, че нашите господари са жестоко измамени: те нямат друга възможност освен да потискат реалната икономика, докато се опитват да удължат живота на всемогъщия, но опасно нестабилен финансов сектор. Това, което трябва да се избегне на всяка цена, е събитие, предизвикано от дълга – дългова криза. В сегашната изкривена обстановка, всяко изкуствено нарастване на дълговия балон се нуждае от известно дефлационно облекчение, което днес е гарантирано от войната и нарастващия индекс на потребителските цени. Тази извратена логика става ясна, ако погледнем например маржин дълга в САЩ, който представлява кредитен капитал, използван за операциите на фондовия пазар. От октомври 2021 г. насам маржин дългът е спаднал с 14,5%, докато Nasdaq е загубил 17,6%. Ето защо Украйна е съпътстваща щета.

Тъжната истина е, че „войната на Путин“ (подобно на „войната срещу Ковид“) забавя спукването на „балона на всичко“, поради което Украйна е принесена в жертва на олтара на едно продължително клане за „свобода и демокрация“. Истинската цел не е да се помогне на украинците (нито пък да се унищожи Русия), а да се изгони повтарящият се кошмар на „шока на Лемън Брадърс“, който днес би ни потопил в хаос, заличавайки тънката фасада на парично благосъстояние, която ни пречи да се изправим срещу бездната. Изводът е, че незабавната ликвидност, добавена с едно кликване на мишката, е единственият обект, който има значение за основаната на дълг финансова индустрия. И като изпускат квотите на дълговия балон чрез ерозия на покупателната способност и свиване на търсенето, финансовите елити незабелязано се подготвят за още програми за количествени улеснения, за да залеят допълнително системата с необходимите ѝ пари. Нови количествени улеснения, може би с друго име, могат да бъдат обявени скоро, макар че за тях може да е необходим тласък на някаква контролирана авария, достатъчно сериозна, за да гарантира незабавни печатарски действия. В това отношение прецедентът от 2018 г. не бива да се пренебрегва. Тогава претенцията за количествено затягане (намаляване на баланса на по сметката на Федералния резерв) продължи само няколко месеца, преди да бъде принуден да направи обратен завой. А когато през лятото на 2019 г. хазартът беше опитан отново, кризата на репо пазара от средата на септември напомни на всички колко съществена е „базуката“ за ликвидност на Централната банка.

Изводът е, че ако паричните инжекции на централните банки бъдат прекратени, бързото повишаване на основните лихвени проценти би довело до опасност от срив на пазара и фалити по целия свят. Така че или всички ще играят по сценарий, или цялото шоу ще бъде отменено, а с него и системата. Днес вече наблюдаваме ефекта от неотдавнашното повишаване на лихвения процент с 0,5 % от страна на Фед върху пазара на недвижими имоти в САЩ. Повишаването на лихвите доведе до повишаване на лихвите по ипотечните кредити, което потиска пазара на жилища. И все пак, ако нагласите на купувачите на жилища са на исторически минимум, то нагласите на строителите на жилища остават сравнително високи – което потвърждава, че вече не съществува значима връзка между реалните икономически условия и спекулациите с цените на активите; защото в крайна сметка именно Федералният резерв, купувайки с пълни шепи ценни книжа, обезпечени с ипотеки, надува балона на пазара на недвижими имоти, когато търсенето намалява. Всичко това изглежда така, както изглежда паричната повърхност на екстремното управление на кризата. Но ако само надраскаме повърхността, ще се сблъскаме с основната причина за всички геополитически и пропагандни игри, които се играят: непоправимото стопяване на стойностната субстанция на капитала.

За избягалия от бутилката на Ковид инфлационен дух сега се обвинява Путин, включително и за „апокалиптичния“ му ефект върху бедните. Инфлацията обаче се поражда от създаването на огромни количества „пари без стойност“ (т.е. пари, които не са „покрити“ от реално натрупване), които, вливайки се в реалната икономика, неизбежно обезценяват самия паричен носител. Цените на стоките вече не растат в съответствие с пазарния закон за търсенето и предлагането. По-скоро всяко нарастване на търсенето се заплаща с пари, генерирани от икономическото нищо. Макар че обезценяването на валутите в резултат на разхлабената парична политика сега се изостря от негативните шокове в предлагането, предизвикани от ковид и украинската война, всъщност то е  явление, чиито корени са в разпадането на капиталистическата стойност. (локдауните и разпадането на продоволствените вериги са умишлени и не са случайно явление, нито са следствие от разпадането на капиталистическата стойност – бел.ред.)

Обичайно е империите да страдат от бавна и мъчителна смърт, тъй като отричат причината за своята имплозия. Упадъкът на ръководения от САЩ капиталистически свят започна преди повече от половин век и беше забавен единствено от вълните на фалшиво благоденствие, подхранвани от създаването на пари (дългове), които облагодетелстваха малък елит, докато обременяваха масите с колосални дългове и обезвластяване. През последните 50 години федералният дълг на САЩ е нараснал 75 пъти (от 400 млрд. долара на 30 трилиона долара), а общият дълг на САЩ (частен и държавен) вече надхвърля границата от 90 трилиона долара (53 пъти увеличение). Тъй като повечето валути са обвързани с долара от Втората световна война насам, тяхното обезценяване също е неизбежно. В продължение на повече от половин век САЩ постепенно унищожават своя хегемонен долар и свързаните с него валути, като същевременно започват непровокирани „военни операции“ в чужбина. Всяка временна илюзия за просперитет е купувана с войни, дългове и печатане на фалшиви пари.

Днешният тип инфлационна девалвация за пръв път се появи като качествено ново явление през XX век. Още от началото на индустриализацията същественият характер на валутите се пазеше чрез обвързването им с благородни метали, което в крайна сметка прие формата на златен стандарт и основаните на него системи на централните банки. Краят на златния стандарт (15 август 1971 г.) бележи началото на ултрафинансовия икономически модел, който половин век по-късно ни води все по-близо до redde rationem, в контекста на колосална кредитна експанзия.

Глобалната криза на капитала сега се проявява под формата на нов пристъп на стагфлация (застой в икономиката с нарастваща инфлация), който навява спомени за 70-те години на миналия век. Сегашните затруднения в доставките и взривът на цените на суровините и енергията напомнят за ценовия шок на петрола от 1973 г., когато ОПЕК намали добива си в отговор на войната от Йом Кипур. Тези сравнителни външни фактори обаче трябва да се свържат с обща вътрешна причина, която е свързана с това, че капитализмът достига края на вътрешния си експанзионен потенциал. Стагфлацията през 70-те години на ХХ век бележи края на следвоенния бум, който съвпада с Третата индустриална революция и с рязкото намаляване на нормата на печалба, предизвикано от експоненциалния напредък в технологичната автоматизация на производството. Тогавашното кейнсианство се провали, тъй като реагира на икономическото свиване по типичния за него начин, а именно с програми за стимулиране, които успяха само да повишат допълнително инфлацията. В резултат на това капитализмът навлезе в нов инфлационен цикъл. Неолиберализмът предложи изход от тази безизходица. През 80-те години на ХХ в. той разби профсъюзите, както и съотношението между цените и заплатите и социалдемократическата илюзия, че капиталистическата система може да бъде поддържана само чрез политика на преразпределение на богатството – сякаш капиталистическото богатство е вечна, а не историческа категория, ограничена от диалектиката на паричния капитал, инвестиран в труд, произвеждащ стойност.

В началото на 80-те години на ХХ век, инфлацията беше преборена чрез „шока на Волкър“, т.е. чрез повишаване на лихвените проценти (цената на парите) над или близо до нивото на инфлацията. Това предизвика рецесия в капиталистическия център и доведе периферията на империята (особено Латинска Америка) до тежка дългова криза. Но това спаси капитализма от системен колапс. В същото време финансовите пазари на САЩ бързо се разшириха и станаха доминиращи, докато производството на стоки в американския „ръждив пояс“ намаля. Съединените щати се превърнаха от „работилница на света“ във „финансов център на света“ – трансформация, улеснена от американския долар, който действаше като световна резервна валута. Още през 70-те години на ХХ век капитализмът започва да потъва под тежестта на вътрешните си противоречия. Маркс го нарича „движещо се противоречие“, с което има предвид, че наемният труд е едновременно субстанцията на капитала и това, което трябва да бъде намалено в конкурентната война между отделните предприятия. Това противоречие, което е в основата на анонимния капиталистически стремеж към реализиране на печалба, се превръща в открито саморазрушително през 80-те години на ХХ век, когато създаването на дългове и симулирането на растеж стават ендемични, за да се компенсира замиращото производство на стойност.

От 80-те години на миналия век насам, световният дълг нараства много по-бързо от световното икономическо производство. Глобалният дълг трябва да бъде разглеждан в контекста: той подхранва основната заблуда, че финансовите спекулации предвиждат бъдещо остойностяване на капитала, което обаче трябва да се измества все по-далеч в бъдещето, тъй като не е съпроводено със съответното остойностяване в реалната икономика. Днешният финансов капитализъм е окончателно самоизпълняващо се пророчество, механизъм, основан на създаването на все по-големи количества несъществени пари, за да се компенсира бързо изчезващата свръхстойност. Ако през 90-те години САЩ се радваха на период на относителен растеж, въпреки ниските заплати и нарастващата производителност, това се дължеше на факта, че потреблението все повече се поддържаше от кредити.

Макар че глобализацията осигуряваше спасителен път за изчерпания фордистки начин на производство, в същото време тя се обвързваше с все по-големи пирамиди от дългове и спекулативни излишъци, което правеше системата все по-нестабилна. Не е изненадващо, че 90-те години на ХХ в. завършиха с образуването на споменатия по-горе първи глобален балон (дотком или интернет балон). Той беше последван от финансовия крах през 2008 г., чийто отговор беше прилагането на програми за количествено улеснение, т.е. още от същото: парична експанзия чрез изкупуване на ценни книжа и други активи от Централните банки. След това капиталистическото противоречие се появи отново под формата на европейската криза на държавния дълг (2009-2012 г.) и като потенциално опустошителен капан на ликвидността през есента на 2019 г. (кризата на репо пазара в САЩ), с което официално бе открита ерата на „капитализма на извънредните ситуации“. Пандемията беше използвана като глобален щит за печатане на пари и вземане на заеми на безпрецедентни равнища: по време на ковид ФЕД напечата за една година повече фиатни пари, отколкото при всички комбинирани програми за количествени улеснения от 2008г. насам.

В последно време ни беше представена и неолибералната адаптация на кейнсианското управление на кризата чрез прилагането на изключително ниски лихвени проценти – обратното на това, което беше направено през 70-те години на ХХ век. През последните 40 години, след всяко сътресение, лихвените проценти се понижаваха допълнително, за да може свежата ликвидност да залее финансовите пазари. След 2008 г. обаче дори нулевите лихвени проценти вече не бяха достатъчни, поради което централните банки извадиха от шапката си на фокусник количествените облекчения, превръщайки финансовите пазари буквално в сметища. Хвърляйки предпазливостта на вятъра, те наводниха икономиката с фалшиви пари, използвайки като обезпечение ненужни книжа, без дори да си правят труда да преминават през банковата система. Спускането на лавината от девалвации, започнало през есента на 2008 г., вече е неудържимо. По някакъв начин светът все още вярва, че централните банки ще решат дълговата криза, като напечатат още пари.

Последният опит на западните икономики да спасят счупената система сега се проваля с гръм и трясък, тъй като тези икономики продължават да се разпадат в смесица от обезценяване на валути, дефицит и най-големите балони на активи в историята. Изборът, пред който сме изправени, е същият, който сме виждали през цялата история на развитите индустриални общества: инфлация или дефлация. Или парите се обезценяват като общ еквивалент (инфлация), или процесът на обезценяване засяга пряко капитала, като производството (фабрики и работници) внезапно става излишно. За разлика от миналото обаче днес и инфлацията, и дефлацията означават обезценяване на фиатните пари с допълнителен бонус – системен срив.

Както бе посочено по-горе, сегашните предпочитания на технократите не са да се борят с инфлацията, а да я използват за раздуване на части от дълга чрез отрицателни реални лихвени проценти. Това е равносилно на прехвърляне на богатство от ниските и средните слоеве към пазителите на „балона на всичко“, тъй като покупателната способност на основната икономика се нарушава, докато част от дълга на Уолстрийт се раздува. Въпреки тази цинична хитрост обаче централните банки продължават да карат в пияно състояние към пропастта. Каквато и стъпка да направят, те губят. Ако повишат значително лихвените проценти и успеят да намалят баланса си (количествено затягане), дълговият балон ще се спука, което ще има катастрофални последици – възможност, предвидена от нарастващия индекс на суаповете за кредитно неизпълнение (CDS), т.е. застрахователни договори срещу неизпълнение на дългови задължения. Ако обаче те отново прибягнат до количествени улеснения, инфлацията ще се покачи с още по-бързи темпове. Изборът е между дефлационна дългова криза и стагфлация. И двете са по-лоши. Стабилизирането на този сценарий е практически невъзможно. (виж „Голямото нулиране„)

По всяка вероятност дълговата криза и кризата на фондовия пазар ще продължат да се отлагат. Големият финал – библейска катастрофа отвъд най-смелите ни представи, разпалена от експлозията на хипербалона на дълговия пазар – в момента се отлага чрез инфлационно удряне на реалната икономика. Това означава, че „индексът на мизерията“ (комбинация от инфлация и равнище на безработица) ще нарасне още повече. Централните банки могат да укротят инфлацията само на думи: те знаят, че всяко затягане на паричната политика е заложник на противоположната необходимост да се продължи монетизирането на публичния и частния дълг, което означава създаване на пари от нищото. В известен смисъл тогава се връщаме към праисторията на капитализма, като отново се сблъскваме с проблема „пари без стойност“. Почти сме се завъртели в кръг. Обезценяването на паричното средство обаче днес се представя като катастрофа на „обществото на труда“, на системата на абстрактния труд, опосредствана от пазара. Сегашното био – и геополитическо насилие (вируси, войни и други предстоящи глобални извънредни ситуации) е неразделен момент от тази саморазрушителна траектория; преднамерен опит за управление на имплозията с авторитарни средства. Имаме само един реален избор: или ще започнем да се еманципираме от формите на стоката, стойността и парите, а оттам и от формата на капитала като такава, или ще бъдем въвлечени в нова тъмна епоха на насилие и регрес.

Превод, редакции и бележки: Ваня Милева