Виж част I и II:

Престъпление срещу човечеството: Голямото зануляване от 1914-1918 г. „Трупове и сълзи“

/публикувано на 14 октомври 2022 г. от Winteroak/
от Пол Куденец

III. Средствата: Корупция и лъжи

Всеки, който е правил проучване на онова, което ни се случва от 2020г. насам, би трябвало да е достатъчно добре осведомен за степента на предварителната му подготовка.
Тя отива далеч отвъд репетицията за пандемията, известна като Event 201 (Събитие 201); ранните предложения за ваксинационните паспорти или неуспешната маневра от 2005/2006г., известна като “птичи грип“.
Ковид беше просто спусъкът, началният изстрел от пистолета, за изключително широко мащабния „Велик ресет“, който понастоящем се разгръща във всички свои фази.
Различните подготовки за този комплексен преход са в ход от дълго време насам, заедно с дългосрочната програма за „развитие“ и целите на „Устойчивото развитие“ на ООН, които играят централната роля в този план.
Същото се отнася и за Голяматата война, която конспиративната мрежа бе внимателно планирала от самото начало на века, веднага след като приключи с маневрата на Бурската война, която хвърли цялата Южна Африка, с всичките й злато и диаманти, в пастта на тази империя, изкована от алчност.
А част от този проект е да се използват човешките и финансовите ресурси на същата тази огромна империя като гориво за Голямата война.
Британската империя по това време може да се похвали с население от около 434 000 000, включително над 6 000 000 мъже, годни за военни цели. Но, разбира се, няма как да се предположи, че те ще проявят готовност за участие в планираната кървава баня.
По тази причина Милнър се залавя енергично с това, което той нарича „най-ефективния начин за оказване на натиск”, [29] като организира колониална конференция в Лондон през 1907 г., за да направи опит да се подсигури така, че различните владения послушно да се включат във войната.
Както поясняват Дохърти и Макгрегър, той и неговите сътрудници трябва да бъдат сигурни, че Австралия, Южна Африка и другите по-значими владения на Империята са готови и изпълнени с желание да застанат рамо до рамо с Великобритания. [30]
На тази конференция е изготвен план за реорганизиране на колониалните военни сили по модела на британската армия, така че те да могат да бъдат интегрирани в случай на „спешна“ нужда. [31]
Две години по-късно Милнър организира пресконференция на цялостната Империя, като събира заедно 60 собственици на вестници, журналисти и писатели от Индия, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка и останалите части на Империята, плюс британските им колеги, политици и военен персонал. [32]
Целта на конференцията е да се събере подкрепа за държавата-майка преди самата война и да се насърчи имперското сътрудничество във връзка с комуникацията и военните въпроси.
Това предварително планиране се изплаща чудесно, а Дохърти и Макгрегър отбелязват: „Според крайната равносметка, Канада изпраща 641 000 души. До 1917 г. тя подсигурява повече от една четвърт от артилерийските боеприпаси, използвани от Великобритания на Западния фронт. Над 250 000 канадци работят в оръжейните фабрики под егидата на Британския имперски съвет по боеприпасите. Южна Африка осигурява 136 000 войници, в които са включени и 75 000 цветнокожи. Австралия поставя своя военноморски флот под британски команда, а общо 332 000 австралийци отиват да се сражават в редиците на Империята. Нова Зеландия подсигурява 112 000 мъже, една Индия сама събира 1 477 000 войници, като включително дава на разположение 138 000 мъже на Западния фронт през 1915 г. Най-общо казано, правителствата, които подсигуряват тези колониални войски, поемат и разходите за тях“. [33]

Не са спестени всички възможни усилия, за да се постигне участието на САЩ на страната на Британската империя в задаващия се конфликт .
Организирана е кръгла маса в Ню Йорк, която да насърчава връзките както между Уестминстър и Вашингтон, така и между високите финанси на Лондонското Сити и Уолстрийт. Излишно е да казваме, че всичко това се извършва тайно, като е скрито от електората и не се споменава в официалната преса. [34]
Американската връзка е особено необходима, за да се финансира Голямата война. Както обясняват нашите двама автори: „Войните изискват да бъдат финансирани и струват огромни суми пари. Във Великобритания, Франция, Русия и Германия националните хазни са почти празни. Скандалните разходи за въоръжаване буквално поставят всички бюджети в Европа на ръба на фалита.
Необходим е друг източник на финансиране, доставки на парични средства, които да разширят възможностите на отчаяно обеднелите нации и те да могат да изтеглят огромни кредити с тлъсти лихви. И в този момент Американската централна банка, неограничена от никакъв правителствен контрол, която отговаря на изискванията на безлимитното търсене, може да попълни тази празна ниша. Законът за Федералния резерв е приет през декември 1913 г., а седем членният борд встъпва в длъжност на 10 август 1914 г.”. [35]

Точно навреме! Колко удобно!

Белгия също участва в предварителното планиране. Немското нарушение на митичния „неутралитет“ на Германия, е изтъкнато като претекст за влизането на Великобритания във войната, така че тя също скача на борда.
През 1912 г., две години преди да бъде вдигната завесата, белгийският крал Алберт свиква тайна среща на белгийския парламент и разкрива, че разполага с доказателства, че Белгия е изправена пред ужасна предстояща опасност.
Белгийската армия е разширена, при това значително, Националната банка на Белгия започва да се готви за справяне с финансовата спешност, която би предизвикала войната.
„В абсолютна тайна, те отпечатват банкноти от по 5 франка, с които да заменят сребърните монети и планират трансферa на златните резерви и матриците си за отпечатване на банкноти към трезорите на лондонския клон на Bank of England”. [36]

Сърбия също трябва да бъде предварително държана в готовност заради нейната главна роля в избухването на войната.
„Инженерите на военния конфликт се нуждаят от инцидент, който да е толкова жесток, заплашителен или опасен, че Австрия да бъде тласната към ръба на пропастта”, казват Дохърти и Макгрегър. [37]

Заплетената история с опита за атентат срещу австриеца Франц Фердинанд в Сараево, включва длъжностни лица от сръбското правителство, които всъщност са манипулирани от руски дипломати, а те от своя страна са задвижени от войнолюбивата конспиративна групировка: „истинските източници на техните мръсни финансови средства биха могли да бъдат проследени обратно до Париж и Лондон“. [38]

По подобен начин, Руската роля в така желаната война, трябва да бъде предварително и педантично изследвана и разгледана.
Тъй като недостигът на капитали за царския режим за подготовката на войната е отчайващ, особено след катастрофалното поражение във войната от 1905 г. с Япония, в Русия са инвестирани пари чрез посредничеството на френското правителство, като основен източник е L’Union Parisienne, една френска банка, която се свързва с Ротшилдови чрез барон Антъни де Ротшилд. [39]

Този капитал трябва да бъде използван за специфично свързани с войната начинания в Русия, такива като военноморското строителство, производството на оръжия, железопътните вагони и съответната инфраструктура.
Като резултат руската икономика търпи бурно развитие и до 1914 са изградени почти хиляда фабрики само в Петроград, а много от тях се занимават с производството на въоръжение. [40] Изискванията, свързани с финансирането, включват уговорката, че парите трябва да бъдат използвани за изграждането и подобряването на железопътните линии, водещи към Германия.
Като се питат защо е нужно всичко това, Дохърти и Макгрегър стигат до заключението: „Изправната железопътна мрежа служи като предпоставка за мобилизацията на огромни руски армии, който са с критично важна роля, когато бъде обявена войната с Германия. Да погледнем отново към мъжете, които сключват споразумението. Международни банкери. Много странно, освен ако те не са тези, които планират войната”. [41]
Очевидно много важно е да са налице точните хора на съответните властови позиции, за да бъде сигурно, че войната ще върви според плана.
В тази връзка е налице една спънка в лицето на Франция, където премиер-министърът Жизеф Кайо прави отчаян опит да спре избухването на войната през 1911г.
Военните конспиратори, казват Дохърти и Макгрегър, „осъзнават, че трябва да се сдобият с пълен контрол над френското правителство“. [42]
След множество маневри, включващи купуването на един радикален вестник и раздаването на подкупи на политици, които да гласуват по определен начин, през 1912 г. Кайо, виновен за това, че не желае да съдейства, е сменен от провоенно настроения Реймънд Поанкаре, който също става и министър на външните работи, а след това, през 1913 г., – и президент.
Двамата автори описват корупцията и манипулацията на общественото мнение, които съпровождат този преврат, като класически методи за тази упражняваща могъщо влияние клика.
И те регистрират същата схема на действие в САЩ, където удобният Удроу Уилсън става президент през 1913 г., благодарение на същите такива машинации“. [43]
Заговорниците също са изправени пред потенциален проблем в Обединеното Кралство, където либералната партия идва на власт с антивоенен билет през 1908 г., заедно с огнения си разбойник Дейвид Лойд Джордж, чието самохвалство се ползва с истински популярна подкрепа.
Както отбелязват Дохърти и Макгрегър: „Антивоенно настроена либерална група, начело на която стои той, би представлявала най-ужасния кошмар за тайния елит. Щетите, които той би могъл да причини, на практика биха били безгранични. Кабинет, предвождан от национално значима фигура, като удобен пристан за либералите и лейбъристите в Парламента, би нанесъл поражения като от стихийно бедствие в лагера на войнолюбците“. [44]
Но се оказва ненужно про-военният картел да го заменя със свой човек; а вместо това те използват един от методите, на които се спрях в една своя статия наскоро, като използват собствените слабости на уелския кибритлия, за да го поставят под контрол.
Апетитите му да води луксозен начин на живот, които излиза извън неговите възможности и неговият ненаситен сексуален интерес към жените го правят напълно уязвим, обясняват двамата автори. Неговата кариера би могла да бъде съсипана многократно, ако силите, които имаха възможността да го сторят, го бяха пожелали. Вместо това, те защитават неговата репутация, предпазват го от разрушителните обвинения и в крайна сметка спасяват кариерата му.
Той бе продал душата си, той бе техен човек и всички негови бъдещи действия, включително неговата ентусиазирана поддържка за войната, се дължат на дългосрочното му финансиране от неговите благодетели. [45]

Можем само да предполагаме, днес, 100 години след онова време, колко точно са били ключовите фигури в политическия живот, които са служели на тези интереси посредством създадените вериги от финансови задължения или изнудвания.
Настоящият контекст неволно извиква в ума ни постановки от рода на кръга за детска проституция на Епщайн/Максуел.
Забележително е, че влиятелният виконт Ешер, силно приближен до Сесил Роудс, Ротшилд и кралския двор, също има сексуална тайна, която трябва да се държи далеч от вниманието на обществото: той е обладан от ненаситна сексуална страст към момчетата-юноши, която според неговия биограф Джеймс Лийс-Милн, дори стига до някакви необичайни взаимоотношения с по-малкия му син Морис. [46]

Участието на свръхбогатия Ротшилдов клан (Ротшилд са клан на немската династия Хесе-Касел. Амшел Майер Бауер, основателят на династията Ротшилд, в голяма степен постига своето богатство чрез връзката си с управляващата фамилия на Хесен-Касел, преки потомци на Морис, ландграф на Хесен-Касел. Прекият потомък на Морис, Фредерик II от Хесен-Касел (1720 – 1785), е най-богатият човек в Европа и се жени за принцеса Мери от Великобритания, дъщеря на крал Джордж II от Англия, който самият е правнук на Фредерик V и Елизабет Стюарт – бел.ред.) във войнолюбивата група очевидно дава възможност за безпроблемното провеждане на класическите форми на политическата корупция.
Както пишат Дохърти и Макгрегър: „Ротшилдови бяха натрупали такова богатство, че нищо и никой не можеше да се противопостави на покупателната мощ на парите им. Посредством тях те предлагаха на определени хора непробиваемото изкушение да преследват своите славни политически амбиции и печалби. Контролирайки задкулисно политиците, те по същество избягваха възможността да носят всякаква отговорност, ако или когато се стигнеше до провал“. [47]
Те прибавят също, че Ротшилдови „често финансират податливите политици” [48] и упражняват огромно влияние в кръга на лидерите и от двете основни британски политически партии: „Те обядваха с тях в „Новия двор“, вечеряха заедно в изключителни клубове и канеха всички ключови политически деятели в семейните си имения, където и политици, и кралски особи се гощаваха с вина и ястия в безкрайно разточителство“. [49]

Бих казал, че начините, по които са били вземани решенията за бъдещето на държавата и на света при такива частни и необичайни обстоятелства, сами по себе си могат да бъдат определени като корупция.
Там не съществували никакви намеци за отговорност, нито действително уважение към „демокрацията“, към които въпросните кръгове се отнасят с неприкрит цинизъм.
Този процес се засилва от начините, по които доминантната клика оказва подкрепа на следващите поколения, които ще застанат начело на тази болна и направлявана от злото администрация.
Докато днес ние си имаме проекта за „Младите глобални лидери“ на СИФ, както и изобилието от другите подобни схеми (виж Puppets of power), преди век те си имали т.нар. „Детска градина на Милнър“.
Дохърти и Макгрегър разказват: „Алфред Милнър организира и разви талантлива котерия от хора, завършили Оксфорд в рамките на своята южноафриканска администрация, мъже, които до 1914 г. заемат критично важни позиции в Лондонското Сити, Консервативната партия, администрацията, основните вестници и академичните среди …“Детската градина на Милнър, които се издигат до високите етажи на правителството, индустрията и политиката”. [50]

Милнър и неговите съучастници извайват характерите на хората, в които регистрират потенциалните таланти, от които имат нужда, като след това поставят обещаващите млади мъже на позициите, които биха послужили на техните (на групата на Милнър) бъдещи амбиции, като „постепенно ги обграждат с топлината на одобрението и гарантирания личен успех, подсигурени от Истеблишмънта”[51].
Тези мъже се превръщат в агенти на контролиращата клика, без непременно някога да могат точно да узнаят на колко мощни интереси са служили. Те може дори да са си въобразявали, че действат като добрите поданици на своя крал, което също бе вярно по някакъв начин …

Много хора във Великобритания и извън кралството биха били шокирани да узнаят. че Голямото нулиране на Клаус Шваб бе официално стартирано през 2020 г. от човека, известен днес като крал Чарлз III. Но ние вече сме били свидетели на същото явление преди, тъй като неговият предшественик, крал Едуард VII, изиграва водеща роля в политическите машинации, довели до Голямата война, независимо, че той умира през 1910 г.
Той бе свързан с политическите и социалните кръгове, на които войнолюбците искаха да повлияят, обясняват Дохърти и Макгрегър. Той бе техният „главен посланик, които довеждаше до успешен край плановете, съчинени в големите провинциални имения и клубовете на Англия”. [52]
Влиянието на виконт Ешер е явният ключов фактор , но не бива да забравяме, че Едуард също е бил много близък приятел с другия член на конспиративната група, а именно – с лорд Ротшилд.
Фъргюсън разкрива факта, че Нати Ротшилд е представен на Едуард през 1861 г., по времето когато все още е бил принц на Уелс.
Той представлява „истински“ социален пробив” [53] за банкерската фамилия, способни да станат интегрална част от социалния кръг на Едуард.
Дохърти и Макгрегър добавят: „Окуражен от тяхната „щедрост“, принцът заживял много по-охолно, отколкото му позволявали парите на данъкоплатците, отредени за него като част от кралското семейство, а Нати [Ротшилд] и неговите братя, Алфред и Лео, установили като част от семейната си традиция даряването на заеми на кралския двор.“
„И наистина, от средата на 1870 г. нататък, те покриват огромните хазартни дългове на престолонаследника, като също се погрижили той да привикне към лукса, който многократно надхвърлял позицията му в двора“. [54]

Те казват, че и двете имения Балморал и Сандрингам, толкова интимно асоциирани с кралското семейство, са били поддържани, вероятно изцяло, благодарение на щедростта на Къщата на Ротшилд. [55]
Очевидно това не е нещо, с което обожаващите го британски поданици е трябвало да бъдат наясно и както Фъргюсън отбелязва, ипотечният„подарък“ на Ротшилд от £160 000 (около £11,8 милиона днес) за Сандрингам“ е факт, който дискретно бил е покрит и си е останал „горе по върховете““. [56]
Едуард води развратен начин на живот. Той несъмнено е чест посетител на най-луксозния бордей Шабане в Париж и то толкова често, че неговият личен герб виси окачен на стената на една от най-забележителните стаи в него. [57]
Но това не бе толкова дълбоко пазено в тайна, колкото използвано като един вид прикритие. „Неговите политически машинации бяха покривани посредством образа му на изключителен плейбой, който той с готовност отиграваше“, [58] коментират Дохърти и Макгрегър.
Дали умишлено или не, образът на тромавия, традиционален и влюбен в природата принц на Уелс, служи по същия начин като прикритие на истинската политическа роля на настоящия титуляр на британския трон!
Умопомрачителното единодушие, с което всяка една значима институция се заема да пропагандира Ковид 19 заедно с неговото Ново нормално, Голямото нулиране и идеята за ,Build Back Better („Да изградим по-добре“, „План за възстановяване и устойчивост“, както се налага у нас – бел.ред.) отвори очите на много хора по отношение на ролята на 2020 година за света.
Религиозните лидери, не на последно място и самият папа (папа Франциск е йезуит и организира с клана на Ротшилд „Съвет за инклузивен капитализъм с Ватикана“ – бел.ред.), се оказват също важни участници в отиграването на това явление, по начина, по който и Англиканската църква изиграва своята важна и срамна роля в мажоретния състав на пропагандирането на касапницата в окопите на Голямата война.
Водещите академични представители в Оксфордския университет твърдят, че Великобритания и нейната империя се били борели за „върховните интереси на християнската цивилизация”. [59] Концепцията за християнския дълг като борба е всъщност универсална ценност за англиканското духовенство. [60]
Лондонскит епископ, Артър Уинингтън – Инграм претендира за това, че е добавил десет хиляди мъже към армиите с неговите проповеди и другите си кръстоносни походи за набиране на войници.
След една година воюване, той призовава мъжете на Англия да „станат част от големия кръстоносен поход – няма как да се отрече този факт, – за избиването на германците. Да бъдат избити, не заради самото им избиване, а за да бъде спасен света; да се избият и добрите, и лошите; да се избият както младите, така и старите; да се избият и тези, които проявяват милосърдие към нашите ранени войници …” [61]
Той пише по-късно: „Нашата нация никога не е изпълнявала в по-голяма степен своя християнски дълг, както, когато се присъединява към войната през август 1914 г …. светът бе повторно изкупен от пролятата скъпоценна кръв на страната на праведността”. [62]
Изглежда, че зад тази жестока интерпретация на учението на Иисус Христос, проповядвана от Англиканската църква, се крият огромни, материално подплатени стимули. Дохърти и Макгрегър отбелязват, че „много от техните висши духовници са притежавали акции в оръжейната промишленост“. [63]

От Косово до Киев, „хуманитарните“ извинения често служат за прикриването на различни военни ангажименти или масивни, съмнителни трансфери на пари.
Дохърти и Макгрегър свършиха страхотна работа като обясниха как в Първата световна война, помощта за Белгия допринесе за „една от най-големите измами в световната история“. [64]
Казано накратко, официалната версия е, че белгийците са били застрашени от гладна смърт под германската окупация, което далеч не отговаря на истината, и затова е необходима да им бъде изпратена хуманитарна помощ.
Не само, че определени хора извличат големи дивиденти от тази измама, но този акт позволява на значително количество от вътрешната продукция на Белгия да бъде изпратено обратно в Германия, където гладуващото население иначе би принудило Кайзера да намери начин да прекрати конфликта.
По този начин, доходоносното военно шоу гарантирано е удължено с още няколко години.
Комисията за помощ в Белгия (КПБ) приветства себе си като „най-великото хуманитарно начинание, на което светът е ставал свидетел“. [65]
По-късно се твърди, че са били изразходвани над $13 000 000 000 за подсигуряването на продоволствие за хората на Белгия, което представлява една значителна цифра за този период. [66]
Човекът, отговорен за това, Хърбърт Кларк Хувър, става по-късно 31 – вият президент на Съединените щати, като двамата автори не се поколебават да го опишат като „самонадеян хитрец и мошеник“. [67]
С определена неизбежност се оказва, че той е дълбоко свързан с кръговете, които са били планирали същото това бедствие, за чието разрешаване, както се твърди, той бил допринесъл.
„Роденият в Америка минен инженер живее от години в Лондон и е бизнес партньор на Ротшилдови. Той е приятел и на Алфред Милнър … Той е подпомагал Алфред Милнър в Южна Африка. Притежава акции в търговското дружество “Rio Tinto” на Ротшилдови и е свързан със същата всемогъща династия на Ротшилд, която инвестира в неговата Цинкова корпорация“. [68]
„Когато Хърбърт Хувър договоря огромните заеми за подпомагането на Белгия от съюзническите правителства, той използва организациите на J.P. Morgan в Америка, координирани чрез Morgan Guaranty Trust of New York, които, на свой ред, извършват необходимия трансфер до Лондон ”. [69]
„Хувър бе безстрашен в случаите, когато харчеше чужди пари. До средата на 1916 г. комисионните разходи в Белгия превишават неговите доходи с $200 000 на месец, но Хувър бе наясно, че той ще бъде в състояние да подсигури източниците за финансирането, по простата причина че то бе планирано … Финансовите мускули никога не бяха твърде далеч от центъра на неговата мощ. Морган/Ротшилдовата ос се простираше по протежение на целия проект“. [70]

Фалшивият морал, проповядван от провоенно настроените духовници или цинично експлоатираните от войнолюбците „хуманитаристи“ и „филантропи“, бяха достатъчно видими през 2020 г., когато гласовете от всички страни настояваха, че всеки човек има етичното задължение да носи медицинска маска, да се подчинява на заповеди, да си постави ваксина и безпрекословно да вярва на официалната версия.
Върху онези, които не се подчиняват се хвърля булото на срама, – директно от официалните институции и индиректно от семейството, приятелите и колегите, които са се поддали на манипулацията.
Във времето на Голямата война, чувството на срам се използва по същия начин срещу инакомислещите. Бели пера са връчвани навсякъде от жените на мъжете, които отказат да станат доброволци в масовото клане и по този начин са били заклеймявани като „страхливци“.
Антивоенният активист Фенър Брокуей по-късно споделя, че е получил достатъчно на брой бели пера, за да си направи с тях ветрило!
Тези бели пера не са, както няма нужда да подчертаваме, спонтанен провоенен жест, идващ от англичанките, необяснимо нетърпеливи да загубят синовете си, братята си, съпрузите си, гаджетата си и мечтите си за бъдещето в ада на окопите.
В тази статия, Николета Ф. Гулас разкрива, че инициативата за насаждане на срама е била започната от адмирал Чарлз Пенроуз Фицджералд.
Този заклет наборник е бил ученик на лорд Робертс, който на свой ред е бил сътрудник на Роудс и Милнър в техните дела в Южна Африка. [71]
На 30 август 1914 г. адмиралът-империалист делегира права на тридесет жени във Фолкстоун, Кент, да връчват пера на мъжете, които не са в униформа.
Той предупреждава мъжете от крайморското градче че „опасността, която ги чака е далеч по-ужасна от всичко, което биха могли да преживеят в битка”, защото ако бъде открито „от утре, че се шляят и безделничат”, те ще бъдат публично унизени от дама, която ще им връчи бяло перо.
Един от най-болезнените аспекти на страха, всяван по време на Ковид за мен бе начинът, по който левите, дори можем да ги определим като предполагаеми анархисти, изведнъж изоставиха всякаква критика по отношение на държавата, медиите и Голямата фармация и прехвърлиха тежестта на своя предполагаем висок морал към това да заклеймяват със срам, насочен към онези от нас, които не искаха да повярват на измамата.
Когато правих проучването на кампанията с белите пера, открих че подобно зловещо явление се е случило и при избухването на Голямата война.

Суфражетките Емелин и Кристабел Панкхърст и техният женски социално-политически съюз (ЖСПС) прекарват цялото десетилетие преди войната в атаки към британската държава в името на правата на жените, като са използват тактиката на директни действия, някои от които направо са шокирали обществеността по онова време.
Въпреки това, малко след избухването на войната, Емелин Панкхърст и най-голямата й дъщеря Кристабел провеждат тайни преговори с правителството и, на 10 август 1914 г., британското превителство обявява, че освобождава всички суфражетки (активистки за предоставяне на избирателни права на жените – бел.ред.) от затвора. В замяна те се съгласяват да спрат всички свои войнствени дейности, разкрива една статия: „На ЖСПС беше незабавно отпусната субсидия от правителство на стойност от £2000 ( съвсем не незначителна сума по това време).“
„…Емелин Панкхърст декларира своята поддържка за войната и започва да пропагандира военната повинност за мъжете (която не бе въведена до 1916 г.).“
Освен това, суфражетките се оказаха сред онези, които връчваха бели пера на мъжете без униформа, включително и на тийнейджърите на възраст от 16 години .“
“Г -жа Панкхърст обикаляше из страната, като изнасяше речи, в които призоваваше за изпълнение на военната повинност. Нейните поддръжнички връчваха бяло перо на всеки млад човек, когото виждаха да носи цивилни дрехи“.

През октомври 1915г. ЖСПС дори променят името на своя вестник от „Суфражетките“ на „Британия!“ (активен линк – бел. пр.) !
Новоотключилият се ентусиазъм на Емелин Панкхърст, насочен към служба към британската официална политика намира място и в девиза на вестника: „За краля, за държавата , за свободата”.
Дъщеря й Кристабел настоява за „интернирането на всички хора от вражеската раса, които живеят в страната, – мъже и жени, млади и стари”.
През 1917 г. двете Панкхърст поставят началото на Женската партия, с програма, в която отеква гласа на войнолюбивата конспирация и в която се отправя призив за „битка до пълния край на Германия”.
В една статия Гулас коментира, че ЖСПС се „превръща“ в хунта от провоенно настроени бойци, които се отличават с ентусиазъм към воденето на войната и по този начин напомнят на движението на радикалната десница.
„И наистина, сливането на идеологията на ЖСПС с действията на момичетата с белите пера бе толкова поразително, че пацифистки настроената сестра на Кристабел Панкхърст, Силвия, дори предположи. че двете звена в действителност са една и съща група“.
Втората причина за това, британското превителство да финансира тези дейности на псевдорадикалите беше, че те бяха „полезни“ в подпомагането на „разбиването на профсъюзната съпротива чрез заемането на освободените от воюващите мъже работни места от жени”.
„Панкхърстови спонсорират гигантски паради, на които се настоява за допускането на жените до профсъюзните професии, като в същото време участват в стачкоизменническа кампания на север, където настояват, че жените-работници никога не трябва да изоставят инструментите“, пише Гулас.

Джон Симкин отбелязва, че Кристабел и Емелин очевидно напълно изоставят своите левичарски убеждения и „започват да се застъпват за политики като премахването на профсъюзите”.
Също като дейностите на днешната „левица на Пфайзер“, войнолюбивите и насаждащите срам Панкхърст са били част oт двустранната атака към онези, които са изразявали своето несъгласие с войната.
Британското правителство предприема свои собствени директни действия срещу привържениците на Брокуей, получил огромно количество бели пера: „офисите на „Labour Leader“, на който той е редактор, са нападнати през август 1915 г. и той е обвинен в публикуването на бунтарски материали.
През 1916 г. Брокуей отново е арестуван, този път за разпространение на призиви срещу наборната военна служба. Той е глобен и след като отказва да плати глобата, е изпратен за срок от два месеца в затвора Пентънвил.
Също като при Ковид кризата, Голямата война се използва като генерално извинение за упражняване на контрол от държавния апарат и за ограничаване на свободите на обикновените граждани.
Законът за защита на кралството е изменен и удължен шест пъти по време на войната, за да даде на правителството правомощия “много близки по смисъла си до тези на военния съд по време на диктатура” . [72]

Междувременно, Законът за боеприпасите, който започва да действа от 1915 г. налага безпрецедентен контрол над работниците и въвежда драконовски ограничения на техните права.
Фабриките биха могли да бъдат наречени „институции на строгия контрол”, като в тях се забранява всякакво увеличение на заплатите без съгласието на държавата. Стачките и блокировките са обявени за противозаконни. Работниците нямат право да се придвижват от една част на страната до друга без да имат изрично разрешение за това, като при това са били задлъжавани да приемат определени работни места и да полагат извънреден труд, независимо дали той е платен или неплатен. [73]

Както отбелязват Дохърти и Макгрерър, тази загуба на свобода е трябвало да бъде оправдана от „умно инсценираната пропаганда”. [74]
„Лъжите и измамите” [75] съставляват значителна част от онова, което Куигли описва като цялостната картина на „цензурата, пропагандата и ограничаването на гражданските свободи” [76] – и тези зловещи краски са познати до болка и на нас днес.
Манипулацията на общественото мнение започва скоро след края на Бурската война и веднага след оформянето на новата обективна цел на войнолюбците.“
„Огромната и последователна пропаганда е необходима за създаването на немската „заплаха“ и за удавянето на британските поданици в морето на безсмислената омраза към Германия и кайзер Вилхелм”, [77] пишат двамата автори.

„През 1906 г. британският електорат надига глас като изразява своето единодушно желание за спокойствие и съществено намаляване на разходите за въоръжение, но тайният елит обръща този акт на пацифизъм с краката нагоре посредством многовековното си оръжие: страхът.“
„Страхът бе необходим, за да раздвижи самодоволството, обхванало по това време Едуардианската Англия и да потуши гнева на работниците заради мизерните им заплати, като намира израз в стачките и бунтовете, избухващи в мините, фабриките и корабостроителниците в цялата страна. Страхът генерираше съмнения и подозрения. Страхът потикваше масите да купуват все повече и повече оръжия, за да защитават домовете и семействата си, градовете и другите населени места. Това винаги е било така“. [78]

Страх и подозрение. Излиза, че едни и същи методи и инициативи са използвани отново и отново, за да послужат на предварително замисления подъл дневен ред. Вземането на контрола върху медиите идва веднага след това, тъй като този прийом винаги е бил важен елемент от изпълнението на предварително замисления план на конспираторите.
The Times не е бил най-широко четеният вестник във Великобритания, но той със сигурност подсигурява мощно оръжие за влияние на властимащите.

Куигли счита че, макар че сътрудниците на Милнър на практика да не притежават „The Thunderer” до 1922 г., те очевидно го държат под своя контрол от 1912г. и той със сигурност е бил в ръцете на тези кръгове от 1884 г. [79] Той добавя че Енциклопедия Британика е, на свой ред, контролирана от The Times, [80] факт, който предоставя възможност за интересни паралели със съвременния й еквивалент, Уикипедия.

Пропагандата вече е била използвана в Бурската война, маскирана като един вид защита на британските заселници срещу Бурското потисничество и то в много по-голяма степен от самото разграбване на златните ресурси, което всъщност тя обслужва. [81]
Във времената на Голямата война, цензурата и пропагандата са впрегнати заедно, за да прикриват всички случаи на неправомерни действия или грешки от страна на Великобритания и нейните съюзници и за да разпространяват, преувеличават или служат за измислянето на истории за зверствата или подлите планове на немските и австро-унгарските врагове. [82]
През август 1914 г. Уинстън Чърчил, по това време Пръв лорд на Адмиралтейството, обявява учредяването на всемогъщ прес-център, чието предназначение е да осигурява „стабилността на потока от надеждна информация, идваща и от Военното министерство, и от Адмиралтейството…; да служи на това, държавата да бъде правилно и честно информирана всеки ден относно онова, което може да бъде широко известено и което е справедливо и разумно; като по този начин, като разпространява тази част от истината, която може да бъде оповестена, да не позволява разрастването на безотговорните слухове”. [83]
Надеждна информация, толкова истина и факти, които да противодействат на безотговорните слухове (съвременните проверители на информация – бел.ред.). Приликите с Голямото нулиране от 2020г. биха могли да ни изглеждат забавни, ако не бяха толкова тревожни.
Известните академични представители и романисти също се превръщат в доброволни зъбни колела в тази сложна пропагандна машина [84], след като медиите във Великобритания и Франция, послушно и ентусиазирано посочват с пръсти официалната линия и манипулираната от държавата пропаганда, като започват да употребяват обичайните възмутителни изкривявания, които днес са ни толкова познати.
Когато Лузитания, лайнерът използван за транспортиране на боеприпаси, е потопен от немската подводница, The Times обявява че „четири пети от нейните пътници са били граждани на Съединените щати“, докато действителната пропорция била 15,6 процента.
А един френски вестник публикува снимка на тълпите в Берлин при избухването на войната през 1914 г. като картина на това, как германците „се радват при научаването на новината за потъването на Лузитания”. [85]
В САЩ редакторите и собствениците на вестници изиграват важна роля в обръщането на общественото мнение в услуга на включването на американците в Европейската война.
Корумпираните машинации, които правят това възможно, са осветлени от тексаския конгресмен Оскар Калоуей, който зaклеймява и поставя вината върху Протокола на Конгреса от 9 февруари 1917 г.
Той разкрива, че през март 1915 г. „Интересите на J.P. Morgan, на стоманoдобивната промишленост, на корабостроенето, на барутното производство и на техните дъщерни дружества” са включвали 12 мъже, назначени високо в журналистическата йерархия, чиято задача е била да оценяват влиянието на повече от 170 вестника в цяла Америка.
Това идва да ни подскаже, че след купуването на 25 от най-известните заглавия, те са били напълно в състояние да контролират обществените нагласи.
Този план е задействан, благодарение на парите на Морган, като веднага е поставен съответният редактор във всеки един от вестниците, като неговата роля е да надзирава и редактира така наречените „новини“. [86]
Успехът на всяка конспиративна дейност зависи от това нейните жертви по същество да не бъдат наясно какво точно се случва с тях.
Освен захранването им с невярна и подвеждаща информация, от очевидно важно значение е да бъде спрян достъпът на гражданите до истинската информация.
Това всъщност вече е било приложено по отношение на цялата мрежа от взаимовръзки и обяснява защо, за да осъществят постигането на целите си, те избират формата си на съществуване като тайно общество.
Куигли смята, че „тази организация е била способна да прикрива своето съществуване доста успешно, както и по-голямата част от своите влиятелни членове, които са по-доволни от това да притежават реалността, отколкото от евентуалната възможност да упражняват открито властта си, – факти, които не са известни дори на най-добрите студенти по История на Великобритания”. [87]
Тъй като в случая става дума за специфичната цел на войната, тази нужда е била дори от още по-голямо значение. Както подчертават Дохърти и Макгрегър: „Ако на широката общественост са били известни техните намерения да манипулират войната с Германия, правителството щеше да бъде пометено от заемания пост“. [88]
Фалшивата истерия за „немските шпиони”, появила се с напредването на войната, е била използвана като извинение за създаването на разузнавателните агенции MI5 и MI6 [89], като по същото време се въвежда в действие и Законът за служебните тайни: неговата най-обща цел е била да защитава конспираторите в тази война от възможността да бъдат публично разследвани и разкрити.
По време на войната, разобличителите биват заглушавани. Дохърти и Макгрегър детайлно разказват как капитанът на Лузитания Търнър, чиято вина за потапянето се различава от официалната версия, “е бил подложен на съгласувана правна атака от британския Истеблишмънт” [90] и изказват предположението, че известната медицинска сестра Едит Кавел е била убита по нареждане на бандата, защото е била на път да разкаже за измамата с „помощта“, която уж била оказана на Белгия.“ [91]
След края на войната е трябвало да бъдат унищожени всички доказателства за онова, което се е случило в действителност. „Ако след 1918 г. истината е станала обществено достояние, последствията от това за британския Истаблишмънт биха имали силата на ужасен природен катаклизъм”, [92] казват двамата автори.
Повечето от официалните записи на Адмиралтейството, Министерството на външните работи и Търговския борд са били премахнати, като най-вероятно са били унищожени. [93]
В началото на 70-те години на 20 век, канадският историк Никола Д’Омбрейн отбелязва че досиетата на Военното министерство са били „опоскани“, като са били изтрити пет-шести от „чувствителните“ файлове, както установява неговото изследване. [94]
Дневниците и мемоарните книги са били цензурирани и променени, доказателствата са били пресяти, отстранени, изгорени, внимателно „подбрани“ и фалшифицирани. [95]
Фъргюсън се оплаква от това, че заповедта на Нати Ротшилд цялата негова кореспонденция да бъда унищожена след смъртта му през 1915 г., по същество прави така, че остават твърде малко материали относно него самия, които да бъдат проучени чрез собствените архиви на Ротшилдови, “като така принуждават историците да се чудят до каква степен истинската политическа роля на Ротшилд остава скрита от потомството”. [96]
Най-необичайна е историята за това, как стотици хиляди важни документи относно произхода на Голямата война са били буквално изсмукани в рамките на цяла Европа и депозирани в заключените трезори на Станфордския университет в САЩ .
„Изсмукани“ е абсолютно точният термин за станалото, тъй като отговорен за операцията е Хърбърт Хувър, пресен-пресен, след неговите фалшиво-хуманитарни подвизи в Белгия.
Той сега е представен като учен – индивидуалист, който „обича книгите” и има страстта да колекционира ръкописи и доклади, които се отнасят до войната, защото те иначе „лесно могат да се увредят и да изчезнат”. [97]
Въпреки че не е имал официално разрешение, той наема екипи от мъже, в техните военни униформи, които да душат навсякъде около официалните архиви и да крадат толкова оттам, колкото им позволят обстоятелствата.
Първият тур на този „Голям обир“ възлиза на 375 000 тома от „Секретните военни документи” на европейските правителства, според New York Times[98]
Как организацията на Хувър успява да подкупи над 1000 агенти, които да осъществят тази задача, и до днес остава загадка. Неговото декларирано „дарение“ от $50 000 би могло да плати само на около 70 от тях, при това само за една година. [99]
Дохърти и Макгрегър посвещават книга от 500 страници, за да опишат как войнолюбците са заговорничели за удължаването на този „тесен прозорец на възможностите” (ако използваме крилата фраза за 2020 г. на Клаус Шваб), отворил се чрез Голямата война.
„Войната беше източникът, от който те всички се облагодетелстваха и колкото по-дълго продължаваше тя, толкова по-голяма печалба им носеше”,[100] така че „всяко тяхно действие целеше умишленото удължаване на войната”. [101]
Войната е могла да бъде приключена през 1915 г., твърдят те, но е разтягана нарочно, с цената на милиони жертви.
Ранният край не би устроил производителите, чийто инвестиции в новите заводи, новата инфраструктура и разширените капацитети са изчислени при конфликт, който да продължи няколко години.
„Печалбарите първоначално са купили суровини посредством заеми и са осигурили боеприпасите, защото им е била обещана продължителна война”. [102]
Авторите дори дават подходящия пример с лорд Китчънър, който като се опитал да доведе войната до постигането на двустранно изгоден мир, бил умишлено убит, при това, заедно с още 700 души, при Скапа Флоу през 1916 г. [103]

Предполагаемата британска военноморска блокада на Германия между 1914 и 1916 г. е „жестока клоунада, която е била проектирана да се провали”, [104], казват те, като тя дори не е успяла да спре трансатлантическите доставки на пироксилин за немските гаубици. [105]
Доставките на петрол са били редовно обслужвани до Германия, особено чрез Стяуа плант, която до 1914 г. се превръща в най-голямата и най-продуктивната инсталация в Румъния.
И отново, тук съществува връзка с членовете на войнолюбивата мрежа, поясняват авторите. Успехът на Стяуа е бил единствено възможен чрез подсигуряването на огромни суми пари, „и значителна част от тази инвестиция идва от Ротшилдови”.
„В последствие Дойче банка назначава приятел и колега на Ротшилдови, Емил фон Стаус като управител на компанията Стяуа Романа. Той е управляващ директор на петролния консорциум Ротшилд/Нобел /Дойче банка, Европейският петролен съюз (ЕПС).“
„По този начин, в предвоенните години е била разработена стратегия, която да гарантира бъдещите петролни доставки на Германия, под плодородното ръководство на Ротшилдови“. [106]

Превод за Без Лого: Албена Даракчиева

Следва:

Голямото зануляване от 1914-1918 г. „Печалба и контрол“

Бележки:

[1] Carroll Quigley, Tragedy and Hope: A History of the World in Our Time (Reprint, New Millennium Edition, New York: Macmillan, 1966), p. 161.
[2] Gerry Docherty and Jim Macgregor, Hidden History: The Secret Origins of the First World War (Edinburgh & London: Mainstream Publishing, 2013), p. 12.
[3] Quigley, Tragedy and Hope, p. 602.
[4] Quigley, Tragedy and Hope, pp. 82-83.
[5] W.T. Stead, The Last Will and Testament of Cecil John Rhodes, p. 55, cit. Jim Macgregor and Gerry Docherty, Prolonging the Agony: How the Anglo-American Establishment Deliberately Extended WWI by Three-and-a-Half Years (Walterville, OR: Trine Day, 2018), p. 5.
[6] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 31.
[7] Carroll Quigley, The Anglo-American Establishment: From Rhodes to Cliveden (Dauphin Publications Inc, 2013), p. 135.
[8] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 38.
[9] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 366.
[10] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 6.
[11] Niall Ferguson, The House of Rothschild: The World’s Banker 1849-1999 (New York: Penguin, 2000), p. 285.
[12] cit. Ferguson, p. 441.
[13] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 18.
[14] Quigley, Tragedy and Hope, pp. 602-03.
[15] J. Lee Thompson, Forgotten Patriot (New Jersey: Rosemount Publishing, 2007), p. 75, cit. Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 27.
[16] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 86.
[17] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 53.
[18] Bruce Lockhart, Memoirs of a British Agent, p. 206. cit Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 469.
[19] Paul Cudenec, Fascism Rebranded; Exposing the Great Reset: Winter Oak, e-book, 2021, pp. 280-284.
[20] Klaus Schwab with Nicholas Davis, Shaping the Future of the Fourth Industrial Revolution: A Guide to Building a Better World (Geneva: WEF, 2018), e-book, 82%.
[21] Schwab, 60%.
[22] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 397-98.
[23] Quigley, The Anglo-American Establishment, pp. 76-77.
[24] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 167.
[25] Ferguson, p. 232.
[26] Ferguson, p. 427.
[27] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 43.
[28] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 63.
[29] Milner to Violet Markham, June 1906. cit. Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 153.
[30] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 154.
[31] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 154.
[32] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 155.
[33] Docherty and Macgregor, Hidden History, pp. 159-60.
[34] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 158.
[35] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 223.
[36] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 212.
[37] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 242.
[38] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 227.
[39] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 206.
[40] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 442.
[41] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 443.
[42] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 184.
[43] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 223.
[44] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 329.
[45] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 170.
[46] James Lees-Milne, The Enigmatic Edwardian: The Life of Reginald, Second Viscount Esher (London: Sidgwick and Jackson, 1986) cit. Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 377.
[47] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 25.
[48] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 24.
[49] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 25.
[50] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 7.
[51] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 100.
[52] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 68.
[53] Ferguson, p. 249.
[54] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 24.
[55] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 24.
[56] Ferguson, p. 251.
[57] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 68.
[58] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 68.
[59] Oxford Pamphlets, 1914-1915, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 51.
[60] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 52.
[61] Annette Becker, A Companion to World War I, pp. 237-38, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 53.
[62] Arthur F. Winnington-Ingram, The Potter and the Clay, p. 229, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 54.
[63] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 55.
[64] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 233.
[65] George H Nash, Herbert Hoover The Great Humanitarian 1914-1917, p. x, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 202.
[66] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 202.
[67] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 204.
[68] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 204-05.
[69] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 229.
[70] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 231.
[71] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 195.
[72] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 26.
[73] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 329.
[74] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 508.
[75] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 508.
[76] Quigley, Tragedy and Hope, p. 165.
[77] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 63.
[78] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 134.
[79] Quigley, The Anglo-American Establishment, pp. 100-101.
[80] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 116.
[81] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 40.
[82] Quigley, Tragedy and Hope, p. 166.
[83] Hansard, House of Commons debate, 7 August 1914, vol 65, cc 2153-6, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 34-35.
[84] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 32.
[85] Quigley, Tragedy and Hope, p. 158.
[86] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 387-88.
[87] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 4.
[88] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 186.
[89] Docherty and Macgregor, Hidden History, pp. 150-51.
[90] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 190.
[91] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 282.
[92] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 11.
[93] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 105.
[94] Nicholas D’Ombain, War Machinery and High Policy Defence Administration in Peacetime Britain, 1902-14, p. xiii, cit. Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 21.
[95] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 356.
[96] Ferguson, p. 319.
[97] Docherty and Macgregor, Hidden History, pp. 356-57.
[98] New York Times, 5 February 1921, cit. Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 358.
[99] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 358.
[100] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 66.
[101] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 67.
[102] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 363-64.
[103] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 345.
[104] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 69.
[105] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 76.
[106] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 291-92.