/публикувано на 14 октомври 2022 г. от Winteroak/
от Пол Куденец

I. Травмата: трупове и сълзи

Милиони мъже загинаха в Първата световна война, или в Голямата война, както беше първоначално наречена тя, в отвратителения и гротески спектакъл на една масова касапница, която и досега изглежда да е най-близкото проявление на ада на Земята. Купчини от трупове, полузаровени в калта и заплетени в бодливата тел; млади тела, разкъсани на парчета; крайници, разпръснати в морета от кръв; – като отново заповедта дойде „някъде отгоре” и доведе до почти сигурна смърт, под формата на снаряди, отровен газ и картечници.
„През 1916 година, в двете битки (Вердюн и Сома), жертвите, дадени и от двете страни, бяха над 1 700 000 души… На всички фронтове, за цялата война почти 13 000 000 мъже, разпределени в различните видове въоръжен сили, починаха от раните си или от разни заболявания.“ [1]
Години продължи тази касапница, като резултатът на отвратителното пожертване на огромното количество човешки животи, бе завоюването на едва няколко стотици ярда територия, които не след дълго бяха отново изгубени в контраатаката, с източник другата страна на конфликта. Виденията, в резултат на тези ужаси, трайно са се вселили в моето въображение още от времето, когато съм бил момче и именно те са оформили начина, по който виждам днес света.
С течение на годините, се сблъсквах с много свои съвременници, които се чувстваха по същия този начин и именно затова понякога си задавам въпрос: Защо изобщо всичко това трябваше да се случи?

Втората световна война е по-скорошно събитие и имах възможността да получа сведения от първа ръка от моите родители за немските бомбардировки, сполетели Англия, докато Първата световна война се е състояла цял половин век преди да бъда роден. Защо тогава толкова много ме вълнува именно тя?

Когато бях млад, бях съвсем наясно, че и аз щях да бъда уловен в този кошмар, ако просто се бях оказал роден в този исторически момент и че тогава и аз, и моите приятели щяхме да бъдем ослепени, осакатени или дори изтрити от лицето на Земята, много дори преди да ни бъде даден шанс да поживеем.
Понякога се чудя дали пък не съм присъствал лично там, в някое от своите предишни съществувания, като днес си давам сметка за това, че огромната травма, която тогава е претърпяло нашето колективно съзнание, ще се нуждае от много, много години, за да бъде напълно излекувана.
Това чисто безсмислие на напълно ненужно дадените жертви ще остане жигосано в сърцата на поне няколко поколения.
Отделно от неясената представа за спирането на пруския милитаризъм, на никой от нас, никога, не му се изясни защо изобщо беше нужна на света Първата световна война.

Ние всички, разбира се, бяхме наясно че в това са били замесени всички онези, които спечелиха от войната, докато събитието само по себе си изглеждаше да е сякаш резултат от хаотичните сблъсъци на конфликтните национални и имперски интереси и амбиции; една експлозия на напрежението, което по някакъв начин е било и неизбежно, и произволно; което се е трупало в продължение на десетилетия и в крайна сметка се е възпламенило от атентата срещу ерцхерцог Франц Фердинанд през юни 1914 г.
Как тези, които имаха властта, допуснаха тази абсурдна война не само да се случи, но и да продължи толкова дълго време, при положение, че бяха съвсем наясно за стойността на човешките жертви, които ще коства? Проявата на тази очевидна бездушност е нещо, което винаги ми е било трудно да проумея.
Породената от всичко това моя активност, насочена срещу войните и търговията с оръжие (по времето, когато написах и това стихотворение), несъмнено беше заредена с най-разнородните на вид културни експресии по темата, като не на последно място, с многото песни, създадени от визията на ужасите от Първата световна война и на войните по принцип.
Една от любимите ми песни е тази на Ерик Богъл – „Зелените полета на Франция“, първоначално наречена „Ничия земя“, която е адресирана да гроба на Уили Макбрайд, член на цялото онова поколение, което бе „изклано и заклеймено”.

„И аз не мога да помогна, но се чудя, млади ми Уили Макбрайд,
имат ли представа в името на какво умряха тези, които лежат тука?
И наистина ли вярват те, че животите им послужиха за каузата,
вярват ли те, че с тази война успяха да сложат край на всички бъдещи войни?
Скръбта, страданието, славата, болката,
убийствата и убитите , бяха всички те съвсем напразно.
За младия Уили Макбрайд, всичко това се случва отново…
и отново, и отново, и отново, и отново…“

Песните като тези, ведно с книгите, стиховете, филмите и произведенията на изкуството (като това на Уилям Кърмоуд , адаптиран за тази статия) все още ме карат да плача. В действителност сълзите ми напират, докато пиша тези думи.
Тези мои сълзи не са просто израз на тъга за жертвите, но и на гняв към онези, които позволиха да се състои този акт на масово убийство.
Този гняв бе достатъчно силен, когато отнесох тази война към случаите на заблудения национализъм и безграничната некомпетентност.
Но сега, след като прочетох две книги от решаващо значение, написани от двойка шотландски изследователи, жалостната ярост, преследвала ме през целия ми досегашен живот, си намери много по-ясна мишена.

В своята криминалистично-изследвателска и щателно реферирана книга от 2013 г. „Тайните извори на Първата световна война“ и тяхната следваща книга от 2018г. „Удължаването на агонията: Как англо-американският Истеблишмънт умишлено удължи Първата световна война до три години и половина“, Гери Дохърти и Джим Макгрегър разкриват, че ужасяващата касапница е била умишлено планирана и оркестрирана според интересите на един много специфичен дневен ред.
Те също показват, по своя си начин, че „далеч от сомнамбулизма на глобалната трагедия и от нищо неподозиращия свят, светът всъщност е бил нападнат от засада от таен кабал на войнолюбците в Лондон”. [2]
Мрежата, която ние биха могли да определим като военно-финансово-индустриалния комплекс, не само че е заговорничела за започването на войната, но те също така са се наговорили как да я насочат към обслужването на собствените си отвратителни цели.
Препоръчвам най-отговорно на хората да прочетат тези книги, заедно с авторския им блог firstworldwarhiddenhistory.wordpress.com, за да могат да разберат значението на техните разкрития.
Алтернативно, биха могли да изгледат този отличен документален филм на Джеймс Корбет, който обобщава техните констатации.
Моята цел тук е да свържа тези техни публикации с настоящето, нещо, което те не биха могли да направят нито в тези публикации от преди 2020 г. , нито на своя уебсайт, на който последно публикуват през 2019 г. Това не би могло да бъде направено и от никой друг, който просто отчита стогодишнината от края на войната.
С оглед на тези си цели, аз също така ще се спра на историците Карол Куигли и Нийл Фъргюсън, които и двамата са, по свои собствен начин, „инсайдери“ на един предоставен им достъп, който не се дава на обикновената общественост.
Тази връзка очевидно отвежда към Голямото зануляване през 21 век, което може да съперничи на страданията, причинени от Голямата война през 20 век и както изглежда, по един зловещ начин също е организирано по подобен начин, с едни и същи цели и е водено от едни и същи интереси.

II. Конспираторите: Златото и империята

Преди всичко, нека разгледаме някои от ключовите лица, чиито имена се свързват с планирането на Голямата война.
Те всички са били част от избягваща публичността група, чийто корени могат да бъдат намерени във висшето британско общество и които имат солидни връзки с тези, които Куигли нарича “Eastern Establishment”в САЩ . [3]
Движещата сила, която стои зад обединението, се определя днес с името „The Commonwealth“, а техният първоначален капитал и влияние се свързват до голяма степен с плячкосването на златото и диамантите в Южна Африка.

Сесил Роудс (1853-1902)

Макар че умира 12 години преди началото на войната, Роудс изиграва решаваща роля в усилията тя да се случи, като инициира създаването на тайното империалистическо общество, което да подсигури разрастването на конфликта.
Човекът, който кръщава Родезия на себе си и която днес е част от Зимбабве, понастоящем има толкова лоша слава, че тя довежда до формирането на международното протестно движение, „Роудс трябва да бъде свален“, целящо да бъдат премахнати статуите с фигурата му, както от Оксфордския университет, така и от всяко друго място, където са издигнати.
Тъй като той става обект на ненавист основно заради расистките си възгледи, това донякъде избутва встрани образът му на човек, мотивиран най-вече от парите и желанието за власт.
Куигли обяснява как Роудс „трескаво експлоатира диамантените и златните полета на Южна Африка” [4] и дори успява да се издигне до премиер-министър на Капската колония, а в същото време журналистът Уилям Стед го описва като „родоначалника на новата династия на царете на парите, които еволюират по-късно до истинските владетели на модерния свят“. [5]
На младини Роудс емигрира от Англия в Южна Африка и започва да работи на диамантените полета „Кимбърли“. Дохърти и Макгрегър пишат: „Роудс привлича вниманието на агента на Ротшилд, Алберт Ганци, който по това време е там, за да направи оценка на местните перспективи за инвестиране в диаманти. Подкрепен от финансирането на Ротшилд, Сесил Роудс купува много на брой малки минни концерни, като бързо се сдобива с монополния контрол върху тях и става приближен на влиятелната Къща на Ротшилд.
„Въпреки че Роудс бе известен с трансформирането на De Beers Consolidated Mines в компанията за най-голям добив на диаманти, все пак неговият успех до голяма степен се дължи на финансовата подкрепа на лорд Нати Ротшилд, който притежава по-голямата част от акциите в компанията от самия Роудс… Нито единият от двамата не изпитва никакви угризения относно използването на сила срещу африканските племена в безмилостния им стремеж да увеличават британското господство в Африка”. [6]
Роудс е силно приближен до Ротшилд – в три на неговите завещания той упоменава банкера като свой довереник, в друго – като свой единствен попечител [7], а двете от тях са определени за членовете на конспиративната група, въпреки че Ротшилд предпочита да остане на заден план.
Роудс Тръст, със своите трансатлантически стипендии „Роудс“, по-късно изиграват ключова роля в разширяването на влиянието на групата в САЩ и стават част от грандиозната схема за световен контрол, такъв, за какъвто бе мечтал самият Роудс.
Стед пише до своята съпруга след като се среща с Роудс: „Не мога да ти разкрия неговата схема, защото е твърде голяма тайна. Но тя включва милиони … Той ме спечели. Разкри ми неща, които не е казвал на никой друг, с изключение на лорд Ротшилд”. [8]

Лорд Нати Ротшилд (1840-1915)

Ротшилд беше извънредно влиятелен международен банкер и финансист, оглавяващ британския клон на семейството и „мащабен инвеститор в злато, диаманти, нефт, стомана , железници и оръжие”. [9]
Дохърти и Макгрегър отбелязват че „Ротшилдовата династия олицетворява „силата на парите“ до степен, която не позволява на никой друг човек да се съревновава с тях”, като прибавят че те са „всемогъщите хора във Великобритания и световната банкова система”, като дори се смятат за равнопоставени на кралските особи и дори стигат дотам, че назовават своята база в Лондон „Новият двор“. [10]

В навечерието на Голямата война те бяха „страховита финансова сила”, пише Фъргюсън: „NM Rothschild & Sons са дори много повече от най-голямата частна банка в Лондонското сити от гледна точка на капитала“. [11]

Семейството също има огромно влияние в САЩ чрез своите сътрудници при J.P. Morgan, както ще видим по-нататък.По повод смъртта на Ротшилд, Western Morning News пише: „Принцът на финансистите и приятелят на крал Едуард вероятно знае повече неща от кухнята на европейските войни и дипломацията изобщо от всеки един от най-великите държавници, които сме имали. Всеки голям политически ход на нацията през последния половин век беше предшестван от краткото, но многозначително съобщение: „Лорд Ротшилд вчера беше на посещение при премиер-министъра’”. [12]
Като вече бе посочено, финансистът стои в самото начало на конспиративната подготовка на войната; дори преди нейното конкретно отпочване, свързващо се с основаването на тайното общество на Роудс през 1891 г. “На 15 февруари 1890 г. Роудс пътува от Южна Африка до провинциалното имение на лорд Ротшилд, за да представи своя план”, обясняват Макгрегър и Дохърти . [13]

Алфред Милнър (1854-1925)

Милнър, академичен работник и журналист, става държавен служител, като поема щафетата от мястото, където всичко е било прекъснато от кончината на Роудс и съумява да придвижи още по-нагоре цялостната доминация на тайната група във висшите ешелони на британския живот.
Куигли казва: „Той се превърна в една от най-великите живи политически и финансови сили в Англия, като неговите ученици бяха стратегически поставени навсякъде из Англия, на най-отговорни постове, такива като редакцията на The Times, редакцията на The Observer, главното ръководство на Lazard Brothers, различните административни постове и дори назначенията в британския кабинет. Разклоненията на същата организация бяха установени в политиката, високите финанси, Оксфордския и Лондонския университети, периодичните издания, гражданските институции и фондациите, освободени от плащането на данъци”. [14]
Връзката на Милнър с членовете на тайната конспиративна група могат бъда проследени обратно поне до април 1891 г., когато за него е известно, че е бил на вечеря с Ротшилд. [15]
Куигли разкрива, че по-късно той се сдобива с доходоносното назначение на „доверен съветник на важните международни финансисти във финансовата сфера на Лондон”, [16] като в същото време Дохърти и Макгрегър отбелязват, че той е „добре възнаграден от своите приятели в областта на банковото дело и индустрията за неуморната си работа по възстановянето и нарастването на печалбите им“. [17]
Милнър става член на лондонската акционерна банка (по-късно Банка Мидланд), председател на Ротшилдовата Rio Tinto Co., директор на Ипотечното търговско дружество на Египет и на Bank of British West Africa.
Показателно е, че всички, които го познават отблизо подчертават, че той „вярва във високо организираното състояние на нещата“. [18]
Той също така е цитиран като един от ранните поддръжници на „управленската революция”, която най-общо казано е за упражняването на контрол върху обществото от една неизбрана група, която да не носи никаква публична отговорност.

Във всичко казано досега виждаме ясни паралели между политическата позиция на Милнър и тази на другите противоречиви характери, за които ще стане дума по-късно…

В „Ребрандиране на фашизма: Разобличаване на голямото нулиране“, аз описвам начина, по който германската „академия за управленски кадри“ след Втората световна война бе осъществена от бившите членове на прословутото SS на Адолф Хитлер. [19]
И, разбира се, фашисткият Световен икономически форум на Клаус Шваб, който като се разрасна през 1971 г., се превърна във Форум по европейски мениджмънт.
Също като Милнър, Шваб подменя демокрацията с „ловката манипулация“[20], която има за цел да постигне „системното управление на човешките животи“. [21]
От съществено значение е за всеки, който търси истинското разбиране за начина, по който функционира нашето общество, да може да улови историческата приемственост между британския плутократичен империализъм, фашизма и днешния плутофашистки „Голям ресет“.

Фийлд Маршал Ян Смутс (1870-1950)

Днес познат във връзка с неговите два мандата като премиер-министър на Южна Африка и расистката му по характера си подкрепа на системата на апартейда, Смутс е ключова фигура във въпросната конспиративна група.

Кариерата му продължава като член на британския военен кабинет, който представлява вътрешен кръг, формиран от доверените членове на антуража на Милнър, чиято цел е да режисират конфликта от 1914-1918 г. [22]
През последните години писах доста по темата за фалшивите „зелени“, фалшивите анархисти и фалшивите леви, но Смутс е забележителен пример за фалшив националист.
По начало ентусиазиран поддръжник на Роудс, който дори действа като негов агент, Смутс изглежда внезапно се превръща в негов фанатичен противник.
Куигли пише, че тази му репутация като англофоб позволява на Смутс да се изкачи на сериозна позиция в Трансваал още на много ранна възраст.
Но всичко това е само една преструвка: „Той се вкопчва в идеала, който споделя заедно с Роудс и Милнър – идеалът за обединена Южна Африка. Всички негови действия от тази година нататък [1895] – независимо как те биха могли да изглеждат, ако се разглеждат само повърхностно, в крайна сметка са насочени към една единствена заветна цел: Обединена Южна Африка в рамките на Британската империя”. [23]
Неговата крайна цел за доминирана от британците световна империя прави от Смутс ранен пример на това, което днес наричаме „глобалист“.

По време на Втората световна война той вече предвижда създаването на НАТО и може би дори на ЕС, когато “предлага федеративната Западна Европа да бъде включена в регионалния блок на Великобритания” [24 ] като една глобална система.
А онези, който сега изучават дневния ред на глобалното развитие, вероятно биха били заинтересовани да научат факта, че Смутс написва първата чернова на преамбюлa на Хартата на ООН.

Плюс много повече…

Куигли детайлно се спира на забележителен брой членове на тайната мрежа на Роудс-Милнър в книгите си „Трагедия и надежда“ и „Англо-американският Истаблишмънт“ и поради това няма да се опитвам да опиша всички тук.
Но все пак си заслужава да се отбележи ролята, изиграна от либерала, който по-късно става лейбърист – Ричард Халдейн (1856-1928), – човекът, който действа като правен съветник на Ротшилд в продължение на много години [25] и чиято програма за реформите в армията, създадена преди Голямата война, бе „публично одобрена“ от Нати Ротшилд, според Фъргюсън. [26]
Там е включен и политикът-либерал Реджиналд Балиол Брет (1852-1930), който става виконт Ешер през 1899 г. и оказва огромно задкулисно влияние.

Куигли обяснява: „Тази възможност за вземане на влиятелните решения в центъра идва от неговите връзки с монархията. За период от най-малко двадесет и пет години (от 1895 до след 1920 г.) Ешер е вероятно най-важният съветник по политическите въпроси на кралица Виктория, крал Едуард VII и крал Джордж V”. [27] Той приключва кариерата си като отговорник за физическите имоти на всички кралски резиденции.
А друг полуневидим имперски мениджър е Лионел Къртис (1872-1955), бивш секретар на Милнър. Куигли казва, че това, което Къртис смята, че трябва да се случи в британската империя, често е онова, което се случва на практика в рамките на следващото поколение.

Така например, през 1911 г. той решава, че името на Владенията на Негово Величество трябва да бъде променено от „Британска Империя“ на „Общността на нациите“. Това официално става факт през 1948 г. „Къртис, който действа задкулисно, е един от главните архитекти на настоящата Общност на нациите”, казва Куигли . [28]
По късно Къртис става привърженик на идеята за глобалната държава. Империализмът и глобализмът са двете страни на медала, описващ един и същи коварен процес.

Следва „III. Средствата: Корупция и лъжи“

Престъпление срещу човечеството: Голямото зануляване от 1914-1918 г. „Корупция и лъжи“

Превод за Без Лого: Албена Даракчиева

Бележки:

[1] Carroll Quigley, Tragedy and Hope: A History of the World in Our Time (Reprint, New Millennium Edition, New York: Macmillan, 1966), p. 161.
[2] Gerry Docherty and Jim Macgregor, Hidden History: The Secret Origins of the First World War (Edinburgh & London: Mainstream Publishing, 2013), p. 12.
[3] Quigley, Tragedy and Hope, p. 602.
[4] Quigley, Tragedy and Hope, pp. 82-83.
[5] W.T. Stead, The Last Will and Testament of Cecil John Rhodes, p. 55, cit. Jim Macgregor and Gerry Docherty, Prolonging the Agony: How the Anglo-American Establishment Deliberately Extended WWI by Three-and-a-Half Years (Walterville, OR: Trine Day, 2018), p. 5.
[6] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 31.
[7] Carroll Quigley, The Anglo-American Establishment: From Rhodes to Cliveden (Dauphin Publications Inc, 2013), p. 135.
[8] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 38.
[9] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 366.
[10] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 6.
[11] Niall Ferguson, The House of Rothschild: The World’s Banker 1849-1999 (New York: Penguin, 2000), p. 285.
[12] cit. Ferguson, p. 441.
[13] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 18.
[14] Quigley, Tragedy and Hope, pp. 602-03.
[15] J. Lee Thompson, Forgotten Patriot (New Jersey: Rosemount Publishing, 2007), p. 75, cit. Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 27.
[16] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 86.
[17] Docherty and Macgregor, Hidden History, p. 53.
[18] Bruce Lockhart, Memoirs of a British Agent, p. 206. cit Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, p. 469.
[19] Paul Cudenec, Fascism Rebranded; Exposing the Great Reset: Winter Oak, e-book, 2021, pp. 280-284.
[20] Klaus Schwab with Nicholas Davis, Shaping the Future of the Fourth Industrial Revolution: A Guide to Building a Better World (Geneva: WEF, 2018), e-book, 82%.
[21] Schwab, 60%.
[22] Macgregor and Docherty, Prolonging the Agony, pp. 397-98.
[23] Quigley, The Anglo-American Establishment, pp. 76-77.
[24] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 167.
[25] Ferguson, p. 232.
[26] Ferguson, p. 427.
[27] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 43.
[28] Quigley, The Anglo-American Establishment, p. 63.