Темно, брате, темно…
И все така темно беше небето и днес. И все така темно беше небето над България винаги. Момчето лежеше и гледаше темното небе, а то беше толкова темно, че и земята не се виждаше. Все едно, че лежеше в нищото. И къде беше тая България? Под него ли беше, над него ли? Никой не знаеше. Само това пусто темно и студ. Така беше винаги над България. Нощите траеха с векове, а дните бяха кратки, светли, топли, бели, зелени, червени и траеха мигове. Мигове озарявани от някое и друго слънце, което преди да раздаде цялата своя благодат бе поглъщано от някоя зла, продажна, предателска черна дупка. Появяваха се след време тези слънца, но някъде там надалеч и вече като поизбледнели звезди. Звезди, които трябваше да показват пътя на българите през времето и пространството. Ала бяха забравили българите да четат по тях и да се ориентират. Затова отдавна се бяха загубили и не знаеха кои са, и къде се намират.
Лежеше момчето и гледаше в тъмното, черно пространство и сякаш беше не с широко отворени, а със затворени очи, които гледаха навътре в него. Миг, два, три и от хоризонта се разнесе тътен. А с него се появиха и първите светли точки. Сякаш някой надупчи с престаряло джепане тъмното було. Светлините се разстилаха все повече и ставаха все по-големи. Движеха се право към момчето и колкото повече приближаваха, толкова по-светло ставаше. На купове, събрани, започнаха да се различават отделни групи. Едни по-напред, други по-назад. И всички летяха като комети с дълги конски опашки.
Когато първият куп се приближи достатъчно близо момчето разпозна в него, че това наистина бяха конници. Едри хора с едри животни, тежки, бързи, страшни, велики. Светли големи фигури на древни ханове препускащи през пространството със своя смел и непримирим народ. Народ със знание хилядолетно, както за звездите, така и за земните страсти и наредби. Бяло сияние обгръщаше ордата на хановете. Малко преди да се разлеят по земята обърнаха своя ход и се насочиха на изток. Обърна след тях глава момчето и видя за миг цялата тяхна история оставена в дирите. В оставената бяла следа видя големи, велики градове от камък да се строят, а покрай тях цели държави да се създават. Където удареше копитото на техния кон държава ставаше. Творци на своето бъдеще бяха тези хора. Волни като вятъра и неукротими като огъня. Трескави пътешественици, които повличаха цели народи след себе си и претворяваха всемира. Зъзнеха от страх пред техните огньове големите империи и се страхуваха да не загубят своите роби. Защото това бяха свободните и освобождаващи конници, непреклонни и непоколебими. Заминаха те към изгрева, от където бяха дошли, и навсякъде където минаха по една България оставяха.
Но ето, втори куп идеше към момчето. Малко по-тъмен от първия, със златно-жълто сияние, се спускаше с бавен ход, достолепно. Отново на коне, но не с голи глави и конски опашки идеха тези. С тежки златни корони обсипани със скъпоценни камъни, със сърмени пряпорци, въртяха се те само на едно място. Не бродеха вече големи пространства, а пазеха своето райско кътче на земята за да го дадат като наследство на деца, внуци и правнуци. Тежеше тяхна дума и десница на мястото си. Клатеха се троновете на империите под волята на Хемските царе. Сваляха и качваха императори, разменяха местата на империите по света и голяма почит получиха. Но се отказаха от закона на дедите си. По златни пътеки тръгнаха и скоро се хлъзнаха в бездната. Хлъзна се с тях и България. Водовъртежа ги повлече, размесиха се вярата и кръвта с парите и титлите. В порочно робство попаднаха със златни вериги оковани. Предателства се занизаха, убийства. И продължи всичко това и след най-достойните, които бяха успели поне за миг да се отскубнат. Да върнат старото величие, да направят така щото България през девет планини и три морета да се простре. Но загнездил си бе червеят и не даде мира на сърцето. Пръсна се то и разкъса България на части. И дойде време страшно. Угаснаха всички звезди и остана да грее само полумесеца. Кървав полумесец надвисна над клетата България и само стенания се чуваха от бездната в тази дълга, дълга нощ.
Потрепери момчето, студена пот го обля. Мраз попари младата му снага. Нищо не се виждаше отново. Не можеше да помръдне. Само едно черно бесило се клатеше на фона на кървавия месец. Страх, смърт, безпределна мъка, смърт и страх имаше само. Безкрайни мигове се занизаха в този адов зандан. Безброй поколения изгоряха в неговата пещ.
Но пропука се отново темното, страшното. Пропука се и с червено сияние се появи нов куп светлина. Пробуди се сякаш духа на непокорните. Разцъфна под зеления пряпорец със златния лъв. Изскочиха една, две, три дружини и сгряха душата на момчето. И погълна полумесеца това червено слънце, и показа се отново България, стара, измъчена, разкъсана, но горда. И дорде сварят да се обърнат тези млади юнаци с усмивка ведра към момчето, да се порадват с него на новия огън, изведнъж изчезнаха. За миг се загубиха, смалиха и се наредиха там в далечината с другите, които бяха преди тях.
Премигна момчето и видя небето вече не толкова черно. Блещукаха безброй звезди на него. Бели, жълти, червени. И всяка една му бе позната вече, любима. По име, по дух. Негова кръв и плът бяха те и той ги обичаше от все сърце. Въпреки, че за сън го помисли всичко това момчето, знаеше че всичко бе истина. Виждаше всички сенки, които се влачеха днес по полята и планините на България, и му се искаше поне за секунда те да обърнат взор към небето, към любимите му звезди и да засияят като тях. Поне за миг, поне за днес.
Росен Георгиев