Да, разбира се, че си спомням онези времена, когато нямахме нищо.

Нямахме телевизори, но за сметка на това цялата махала се събираше у този, който има, за да гледа трите предавания, които се въртяха.

Нямахме възможност да пътуваме зад граница, но за сметка на това играехме до полунощ  по слабо осветените улици, без да ни е страх от престъпност. Днес да мине границата може всеки, но да оставиш детето си само в махалата след девет вечерта се счита за безумие.

Нямахме десет вида вафли, а само един, но пък я деляхме вафлата на десет с комшийските деца. Днес децата имат чанти пълни с вафли и нито един другар, с който да ги разделят.

Нямахме телефони и компютри, които да ни свързват, но нямаше и разстояния, които да ни делят.

Много неща нямахме тогава, без да осъзнаваме, че един ден – като днешният – ще имаме наглед всичко, а ще сме бедни.

Осиротели.

Самотни.

Забравени.

Забравени от самите себе си. Излъгани, че кесия с банани всъщност значи свобода. И богатство.

Докато единствено споделения залък е сладък. Така казваше дядо ми, когати ми подаваше филията с мас преди да хукна да играя. Днес него вече го няма. Недояден е и хляба ни. Несподелен. Макар и сносен. Макар и вносен.

И нагарча. Както нагарча усещането, което остана след като опустяха животите ни. Пълни с вещи, а всъщност празни.

Липсват ми онези времена, когато нямахме нищо. Тогава празнините ги пълнехме със смисъл. И човещина.

Христина Коемджиева