Казват, че вече на всички избори в САЩ единият кандидат щял да бъде чернокож, а другият – бял, за да има поне някаква разлика.

От големите надежди, с които лековерният американски консуматор консумира обещанията на първия чернокож президент, не е останало нищо преди началото на втория му мандат. Няма го безвкусно бодряшкия агитпроп на плакатите с огромни букви „Надежда“ и „Да, можем!“ от 2008 г. Акцентът на тазгодишната кампания на Обама е жалкото „Не давайте на Ромни да стане президент“. Настроението в единствената останала суперсила 4 години след като нейният президент получи Нобелова награда за мир е подобно на настроението във вече бившия СССР 4 години след като и неговият последен тартор Горбачов беше удостоен със същото отличие за превантивната си контрареволюция. Както Горбачов, така и Обама наистина си заслужават сребърниците, защото „удържаха положението“ пред лицето на икономически колапс, който можеше – и все още може – да завърши много по-различно. В друг паралел между двете суперсили от епохата на студената война новият предизборен икономически план на Обама за изхода от задълбочаващата се криза носи същото съкращение като лениновия НЭП, само че в американския вариант е „Нов икономически патриотизъм“.

От всички мъгляви цифри за мащабите на икономическата безизходица на САЩ може би най-лесна за разбиране е статистиката за прибраните от банките жилища на задлъжнелите им обитатели. Въпреки гръмко прокламираните намерения на администрацията на Обама да помогне на закъсалите собственици на ипотекирани къщи и заделените за целта 50 милиарда долара по т. нар. „План за достъпна промяна на ипотечните условия“, именно в средата на неговото президентстване – през 2010 г. – изхвърлянето на американците на улицата достига рекордния брой от над 1 милион на година. От началото на кризата през 2008 г. досега около 4 милиона ипотекирани жилища са прибрани от кредиторите.

Доскоро, както всяко правителство, така и това на Обама обвиняваше международното положение и предшествениците си, но номерът започна да не минава след като сериозни автори започнаха да издават книга след книга, в която не оставят място за съмнение в това кому всъщност служи Белия дом.

Може би най-смазващата критика в това отношение е излязлото съвсем наскоро „Измъкване“ на Нийл Барофски – доскорошен главен инспектор на правителството на САЩ за специалните спасителни програми, приети след 2008 г. Както самият автор посочва, само първата от тях – TARP, – на стойност 700 милиарда долара е по-голяма от цялата икономика на Турция, а цялата им стойност в един момент надхвърля 3 трилиона долара – повече от целия държавен бюджет на САЩ. Барофски трудно може да се обвини в някакви пристрастия – бивш прокурор, преследвал наркокартели в Колумбия и финансови измамници в Ню Йорк, освен това е демократ, назначен в последните дни на Буш II, за да продължи и при смяната на боята.

За младия инспектор още през първите месеци на Обама става ясно, че разлика с правителството на Буш не само че няма, ами дори изглежда, че „правителството на надеждата“ е още по-силно решено да налее колкото може повече пари в джобовете на най-големите банки и банкери, без изобщо да се интересува какво става със „средния американец“. По думите на самия автор правителството на Обама „съчетава грубо безразличие към обществения интерес с почти робска сервилност пред Уол Стрийт“.

Споменатата по-горе програма за спасяване на закъсалите длъжници се проваля с гръм и трясък. Петдесетте милиарда долара, които уж трябва да помогнат на милиони американци да задържат домовете си, създават бюрократичен кошмар, който още повече утежнява положението на длъжниците и скоростта, с която банките ги изхвърлят на улицата. На „разпит“ пред анкетна комисия в Конгреса финансовият министър Тим Гайтнер изплюва камъчето, че всъщност планът никога не е бил да се помага на хората, а просто да се даде поредната финансова инжекция на големите банки, за да могат „в оперативен порядък“ да вземат къщите на 10 милиона семейства. Резултатът разбира се е точно търсеният. Толкова за човеколюбието на Обама и неговия финансов маестро.

Една от големите задачи на Барофски е да изчисли колко точно е извънредната държавна помощ, дадена директно или осигурена по някакъв друг начин – с гаранции, акредитиви и пр. – на закъсалите корпорации по време на паниката през 2008 г. Окончателната цифра, до която инспекторите достигат, е 23,7 трилиона долара. На практика правителството на САЩ е ангажирало всички постъпления от данъкоплатците за 10 години напред (приходната част на бюджета на САЩ е около 2,3 трилиона на година), за да „даде едно рамо“ на банки, застрахователи, автомобилни гиганти и всякаква подобна недосегаема сган. Тези държавни гаранции на практика им позволяват да теглят огромни кредити, които да разиграват точно както им скимне, без никакъв контрол – най-малко държавен. В един от най-интересните разговори в книгата един зам. финансов министър обяснява колко било прекрасно, че държавните инспектори си пиели бирата с шефовете на банките всеки петък вечер. Барофски пише: „… [поради] политическите и процедурни бариери няма вероятност което и да било бъдещо правителство сериозно да посегне на структурата – а оттам и на властта – на най-големите банки… [Те] сега са 23% по-големи, отколкото бяха преди кризата… Рискът в нашата банкова система е сериозно концентриран в тези банки, които вече контролират 52% от всички активи, в сравнение със 17% преди 40 години… Докато има финансови институции с такива размери и връзки, бъдещите тежки кризи – и измъквания на гърба на данъкоплатеца – са просто неизбежни“. •

А. Ванчев