Европейският съюз днес е много по-хетерогенен в политически, икономически и социален аспект. Тази хетерогенност е определена от значителната диференциация на 27-те държави членки от гледна точка на тяхното богатство.

Степента на икономическото развитие на страните -участнички в интеграционния процес, различията в интересите и вижданията им за постигане на интеграционен ефект са причина, пораждаща кризисни явления, която още дълго време ще влияе, както върху степента на изпълнение на европейските директиви и политика, така и върху поведението на съществуващите институции на двете нива – национално и наднационално. Това е причина за често преосмисляне на институционалната политика от гледна точка на колебанията между интеграция, конкуренция и солидарност.

Негативните ефекти от финансовата и икономическата криза съвпаднаха с кризата на механизма за управление на процесите в Съюза и той се изправи пред сериозни изпитания. Ниският икономически растеж на страните в ЕС и от Еврозоната, рестриктивната политика, към която продължава да се придържа ЕС доведоха до открити съмнения спрямо ролята на наднационалното начало, ролята на националната държава, нейната „ерозия“, суверенитетът й и т.н.

Непрекъснатите сблъсъци между супранационалността и националния суверенитет имат за своя обективна основа променената роля на държавата. Глобализацията й отрежда роля на основен социално-политически субект, който пренасочва енергията си от икономиката действаща по правилата на свободния пазар към социалната сфера и към средата, която подпомага самоосъществяването на личността на гражданите й. Институционалната система на ЕС се оказа не достатъчно гъвкава да предвиди тези нови процеси и адекватно да реагира на тях.

Новите тенденции в териториалното разположение на производителните сили и на ресурсите са следващият по значение фактор за възникването на кризисни явления в ЕС. Налице е ново по-характера си международно разделение на труда. Този фактор е мотив за разширенията на ЕС и за отварянето му под натиска на глобалните тенденции за свободно движение на стоки, капитали, технологии, услуги и хора. За съжаление петте свободи се реализират с различна скорост и произвеждат противоречиви  ефекти.  Особено противоречиво и непредсказуемо е свободното движение на хора. Нови, неочаквани характеристики на териториалното разпределение на човешките ресурси породиха имиграцията и демографските асиметрии. Сериозни структурни промени съпътстват както развитието на ЕС, така и страните, които се присъединяват към него. Естествено продължение на структурните реформи са структурната безработица и социалната адаптация на гражданите. ЕС лансира директива за обучение през целия живот, но готовността на образователните системи на държавите членки да я реализират е твърде различна и по-скоро недостатъчна. Структурните реформи придобиват все повече характер на перманентен процес, който влияе върху всички останали процеси в Съюза. Сериозно се променя секторната структура на икономиката. Третичният сектор ускорено повишава дела си в БВП. Структурната динамика е детерминирана от услугите. Концепцията на вътрешния пазар на ЕС се оказва тромава по отношение на новата заявка на този сектор. Идеята за териториално преразпределение на производствения фактор влиза в пряк сблъсък с идеята за солидарност като базова концепция на ЕС.

Формационните промени и най-вече разпадането на социалистическия блок и уеднаквяването на обществения модел на страните са друг фактор за извеждане на системата от равновесие. Създаден в момент, когато капитализмът реализира максимално своя потенциал чрез частната собственост, днес ЕС следва да се справи с кризисните явления на самата капиталистическа индустриална организация, която е изчерпила възможностите си. От друга страна, държавите, които осъществиха преход от една към друга формационна система, трудно се разделят с инерцията на възприети ценности и модели на управление. По този начин с влизането им в ЕС те увеличиха белезите на хетерогенност в икономическата, социалната, политическата и ценностна системи. Демокрацията на свой ред изяви нови несъвършенства и изправи обществата пред редица аномалии – експанзия на религии, фундаментализъм, наркотици, сива икономика и т.н. Промяната на политическите системи на страните от ЦИЕ стана нов формационен фактор за промяната на институционалната система на ЕС. Институциите на ЕС не бяха готови да реагират и на тези нови проблеми.

Кризата на ЕС е рефлексия на съществуващите световни кризи, които са с тенденция към перманентност – суровинно-енергийна криза; криза на външната задлъжнялост; циклични кризи на свръхпроизводството; екологична, демографска и т.н кризи. Според Джордж Сорос дори „е пределно ясно, че Европейският съюз и еврото няма да оцелеят още дълго.“[1]

Фактор със силно влияние върху баланса на институционалната система на ЕС се оказа и това, че мирът и сигурността на света в края на XX и началото на XXI в. са силно застрашени. Светът позна нови явления на икономиката на войната, на насилствения внос на модели за развитие, на тероризъм и други посегателства върху правата на личността и суверенитета на държавите. Дейностите на ЕС, разположени във втория и третия стълб на интеграционната стълбова конфигурация, се оказаха изключително необходими, но ЕС не създаде своевременно институционални възможности да реализира нито обща външна политика, нито наднационални действия за защита на сигурността и вътрешния ред. При това интересите на ЕС за мир и сигурност се разпростират далеч извън установените му географски граници.

Изграждането на вътрешен пазар, води до превръщането на територията на отделните държавите-членки в общо пространство, управлявано от общностите институции под формата на приемане на обща правна уредба, приложима в държавите-членки или под формата на създаване на обща рамка на уредбата, която съществува на национално ниво.

При анализ[2] на засягането на прерогативите на суверенната държава вследствие Договорите от Маастрихт и Амстердам, се стига до заключението, че има достатъчно основания да се приеме, че държавата запазва това свое качество. Но що се отнася до основните компетенции на държавата, осъществяването на Икономическия и валутен сьюз има за последица прехвърлянето на един важен аспект на „материалния“ суверенитет – паричната политика. „Прехвърлянето на правомощия, свързани с националния икономически суверенитет, остава ограничено.“[3]

От една страна чл. I-5 от ДКЕ[4] изразява всичко това, което представлява същността на суверенната държава: държавите-членки не са обвързани в областите, в които международното право има за цел да остави държавите да развият своята свободна воля като човешки организации, които се самоуправляват – съществуване и форма на държавата, политическо устройство, вътрешно устройство на публичната власт, управление на населението; запазването на суверенитета на държавите-членки на ЕС се проектира и в утвърждаването на доброволния характер на тяхното участие в интеграционната система.

Чл. 1-11(1), ДКЕ определя, че „принципът на предоставена компетентност урежда разделянето на компетентността в Съюза“, недвусмислено говори, че държавите-членки запазват „компетентността за компетентността“. [5]

Конституционният договор допринася за оформянето на същински статут на държавите-членки на ЕС. За целта обаче Договорът стъпва на принципи, които вече са изведени в практиката на Съдът на Европейските общности (СЕО).

Според чл. 10 ДЕО, „държавите-членки предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията, произтичащи от настоящия Договор или от актове на институциите на Общността“. Те „се въздържат от всяко действие, което е от естеството да постави под въпрос осъществяването на целите на Договора“. Тази формула търпи сериозно развитие в съдебната практика, в това число и в последно време.

Т.е. от друга страна, въз основа на чл. 10 ДЕО[6] Съдът не само утвърждава задълженията, свързани с изпълнението от държавите-членки на правомощия на изключителна компетентност на Общността, но определя правила и що се отнася до запазената компетентност на държавата. Отвъд връзката между държавите-членки и Общността Съдът извежда от принципа на лоялно сътрудничество ограничаването на процедурната самостоятелност, с която разполагат държавите-членки в изпълнението на правото на Съюза.

Освен това Съдът в Люксембург се опира на чл. 10 ДЕО не само за да утвърди други изрично уредени задължения, а също и за да прогласи едно самостоятелно задължение, което само по себе -си може да доведе до осъждане на държавата-членка. Така принципът на лоялно сътрудничество търпи развитие, като от правило с допълващо значение, което обуславя приложението на материалните разпоредби на Договора, се утвърждава като същинска материална норма с широко приложно поле. Лоялното сътрудничество се проявява като задължение за лоялност, което може да бъде определено по следния начин – „повече от основен принцип на правото на Съюза, този принцип изразява едно задължение, присъщо на статута на държава-членка“[7]. Така принципът на лоялно сътрудничество се превръща в основа на задълженията на държавата-членка на ЕС, в основен елемент на статута на интегрираната държава. Логично възниква въпросът

какви са тогава правата, които държавата-членка има?

Въведена с Договора от Маастрихт, утвърдена с Договора от Амстердам, възпроизведена в Хартата на основните права, зачитането на националната идентичност е скрепено в единен текст с принципа на лоялно сътрудничество в чл. I-5 ДКЕ.[8] Казано по друг начин, чл. I-5, озаглавен „Отношения между Съюза и държавите-членки“, обединява в едно основните права на държавите-членки на ЕС с основните задължения, които правото на ЕС поражда за тях. Т.е. именно в тази разпоредба бива изведен статутът на дьржавите-членки на ЕС. Договорът за реформи възприема почти дословно визираната норма в чл. 4(2) и (3) ДЕС, като по този начин извежда елементите на статута на интегрираната в ЕС държава – държава, която се характеризира с уникално положение спрямо познатите досега форми на държавна организация.[9]

Статутът на интегрираната държава разкрива държавите-членки на ЕС като държави с особен статут в сравнение с държавата като субект на международното право. На първо място, какви са отликите в статута на интегрираната държава спрямо статута на държавата като субект на правото на една международна организация? Правата и задълженията, които произтичат от вътрешноустройствения акт на една международна организация, са ограничени до вътрешните отношения в тази организация. Неизпълнението на задълженията, произтичащи от акта на организацията, може да даде основание за евентуално суспендиране на правата, които държавата има в нея. Оттам нататък в международните организации не е налице клауза, подобна на чл. I-5 от Конституционния договор или чл. 4(2) ДЕС в редакцията от Лисабон. Освен това държавата в международната организация се ползва с т.нар. клауза за запазена компетентност, която отразява областите, в които тя е свободна да действа при пълна дискреция. Познат ли е подобен принцип на запазената компетентност при държавите-членки на ЕС? Съществува ли в правната уредба на интеграционния процес положение, според което в областите, в които не съществува право на Съюза, държавата-членка не трябва да търпи никаква намеса от страна на другите държави-членки или на институциите на ЕС? Как да разглеждаме в този контекст чл. I-5 във връзка с чл. I-2 ДКЕ, според които „Съюзът се основава на принципите на свободата, демокрацията, защитата правата на човека.“, наличието на тежко и продължително нарушение на които може според чл. I-59 да даде основания за суспендиране на някои права на държавите-членки, произтичащи от принадлежността им към ЕС?

Държавата в международното право не се характеризира с елементите, присъщи на интегрираната държава. Концепцията, според която държавите са носители на определени основни права в международен план, бележи опит за систематизация в началото на XX в. Днес тя по принцип е отхвърлена вследствие на анализ in concrete на евентуалните основни права на държавите – право на съществуване, равенство, влияние върху тьрговията и др. Визираните положения в действителност не са нищо повече от проявление на сьществуването на държавата, корелат на суверенитета. Явяват се белези за квалифицирането на държавата като субект – качество, въз основа на което на държавата могат оттам нататък да бъдат признати определени права. Поради тази особеност можем да заключим, че признаването на същински права на държавата не е типично за международното публично право, а представлява оригинална страна на европейския федерализъм. [10]

„Юристът, привикнал на сдържаност в използването на понятието суверенитет, с оглед на неговото точно определено съдържание се отнася резервирано към формулата „европейски суверенитет“, посочва Жан-Дени Мутон. Интерес представлява обаче въпросът, възможно ли е да пренесем формулата на суверенитета на нивото на Европейския съюз?

Суверенитетът е свързан с държавата, което поражда трудност това понятие да бъде пренесено на нивото на Европейския съюз.

В международното право суверенитет се явява качество на държавата, фактическа реалност, свързана с битието й на правен субект. Щом една държава съществува, т.е. след като е налице съобщност, концентриране на власт над определено население и територия, налице е правен субект-държава, който се характеризира със суверенитет. И като суверенен субект на правото, държавата е равна на всяка друга държава.

Тази концепция за суверенитета в международното право води до поставянето на акцент върху „негативното измерение на това явление – за международното право е от значение дали една политическа общност е зависима, или не от друга политическа общност. Тя препраща не към наличието на позитивно измерение – властови правомощия, а към това дали е налице зависимост от друга власт. За международното право е от значение юридическата страна на отношенията, то не се интересува от фактическото състояние на нещата. Ирелевантно е, че някои държави, бидейки твърде слаби във военно, технологично, икономическо отношение, не биха могли да имат нищо различно от формален суверенитет. С особена сила това се отнася за България. За международното право, както много слабите, така и свръхсилните държави са суверенни държави. Не е от значение и това, че някои държави се включват в политически обединения, основани на споделяне упражняването на суверенитета. Ако те създадат федерална държава, тази държава ще има качеството на суверенна държава, а съставящите я федерирани единици ще загубят своя суверенитет. Ако това обединение се ограничава до обикновена конфедерация, със суверенитет ще се характеризират държавите, съставящи конфедерацията. Поради това, видно е, че е изключително трудно понятието суверенитет да бъде пренесено на нивото на Европейския съюз.

Макар и парадоксално, към момента, когато Европейският съюз ясно придобива измеренията на политически съюз, суверенитетът остава на нивото на държавите-членки. Докато европейското обединение е било ограничено до икономическите общности, перспективата на създаване на федерална държава е можело да се разглежда като далечна и неясна цел. От момента на конституирането на ясни политически измерения на интеграционния процес обаче правителствата на държавите-членки решават да внесат необходимата яснота.

Договорът за създаване на Конституция за Европа, изцяло възпроизведен в това отношение в Договора от Лисабон, ясно указва, че държавите-членки остават суверенни.

Чл. 4(1) от Договора за ЕС (ДЕС) определя, че „всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза в Договорите, принадлежат на държавите-членки“, Чл. 5 допълва, че „принципът на предоставената компетентност определя границите на компетентност на Съюза“.[11] Иначе казано, държавите-членки запазват „компетентността за компетентността“. Те остават господари на развитието на властта на Съюза и са в основата на предоставянето на едни или други властови правомощия. Следователно те са политически субекти, които не са общо подчинени на Съюза.

Същият чл. 4 предвижда: „Съюзът зачита равенството на държавите-членки пред Договорите, както и националната им идентичност, присъща на техните основни политически и конституционни структури, включително по отношение на местното и регионалното самоуправление. Той зачита съществените функции на държавата и по-специално онези, които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност“[12]. Тази разпоредба показва, че държавата запазва властта над всичко това, което формира същността на суверенитета. Държавата запазва номиналната правна възможност да се самоуправлява, запазва ефективния монопол върху силата или, иначе казано, върху упражняването на законна принуда (Макс Вебер), което съответно й позволява да управлява своите съставни елементи – население, територия, власт. Държавата остава суверенна. Но същевременно § 3 на чл. 4 от ДЕС задължава държавите-членки да вземат всички общи или специални мерки, необхозими за гарантиране на изпълнението на задърженията, произтичащи от договорите или от актовете на институциите на Съюза. Тази разпоредба намира  отзвук и в членове 258-260 от Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС).[13]

Първоизточник на нормите на правото на ЕС, без значение от техния ранг и природа, са Учредителните договори – ДЕС, ДФЕС и Евратом. Ако правните норми, произтичащи от тях имат задължителен, а не факултативен характер и предвиждат задължения за държавите-членки, то те безспорно представляват източник на тези задължения.  Оттук може да се направи изводът, че всяка норма от правото на ЕС, която е задължителна за държавите-членки, „поражда задължения, произтичащи от договорите“ по смисъла на чл. 4, § 3 ДЕС и 258-260 от ДФЕС.

Неизпълнението (чрез действие – напр. приемане на разпоредби с нормативен характер, които противоречат на правото на ЕС или бездействие – напр. нетранспортирането в срок на дадена директива) от държава-членка на задълженията й може да се изразява в нарушаване на международното споразумение, сключено от ЕС.[14]

Накрая чл. 50 ДЕС в редакцията от Лисабон потвърждава това, което вече предвижда Конституционният договор: „Всяка държава-членка може да реши в съответствие със своите конституционни изисквания да се оттегли от Съюза“[15]. Това право на доброволно оттегляне, изрично предвидено в Договора, също сочи недвусмислено, че ЕС остава съюз на суверенни държави.

Ако supreme potestas остава в полето на държавите-членки, не може да се пренебрегне, че Съюзът в същото време е натоварен с auctoritas. Съюзът може да приема в определени области правнообвързващи актове и норми, които се прилагат в държавите-членки и имат примат в случай на колизия с актове и норми на вътрешното право. Тези норми в значителен кръг от случаи проявяват пряко обвързващо действие по отношение на частноправните субекти на правния ред на държавите-членки.

Тази публична власт придобива конкретни измерения с решителния принос на Съда на Европейските общности. От началото на своята юриспруденция Съдът прогласява, че общностният правен ред представлява самостоятелен правен ред, различен от международното право, който се интегрира в правната система на държавите-членки по собствени правила. Утвърждаването на този особен характер на общностното право преминава и през установения от Съда основен принцип, че правото на Общността, първично и производно, следва в случай на противоречие с вътрешното право да има предимство, независимо от ранга на съответната вътрешноправна норма, в това число и по отношение нормите на конституционната уредба. Ако ДКЕ урежда изрично принципа на примата, Договорът от Лисабон прави това по по-дискретен начин. Трябва обаче да се уточни, че принципът на примата, е различен от механизма, познат от федералните държави. От една страна, Съдът в Люксембург не разполага с властта да отменя актове на националното право на държавите-членки. От друга страна, утвърждаването, на принципа на примата преминава през определено сътрудничество с националните юрисдикции, в това число и органите за конституционен контрол, в хода на което някои от тях в действителност поставят условия, за да приемат примата[16]. Въпреки това този механизъм намира практическо приложение и ефективното зачитане на примата е налице. Така Европейският съюз разполага с властови правомощия в материите, в които му е предоставена компетентност, което несъмнено е проявна форма на съществуването на политическа власт. Това обаче не прави Съюза носител на суверенитет. Освен ако не приемем, че европейското обединение е основание, за да преформулираме понятието за суверенитет.

Очевидно е, че задълбочаването на европейското обединение задължава да преосмислим въпроса за суверенитета на национално ниво. Позволява ли това обаче да говорим за „европейски суверенитет“?

Съюзът засяга суверенитета на държавите-членки в две основни хипотези.

На първо място, Съюзът засяга съставните елементи на държавата, които обуславят наличието на суверенитет, т.е. управлението от независима политическа власт на дадена територия и дадено население. Що се отнася до територията, която в класическата теория на суверенитета се явява граница на упражняване компетентността на суверенната държава, развитието на европейската интеграция води до изчезването на територията като елемент, обуславящ правната уредба на вътрешнообщностните отношения. Изграждането на вътрешния пазар почива на премахването всички форми на контрол и всички физически ограничения, свързани с преминаване на границата, както що се отнася до стоките, така и що се отнася до лицата. В по-широк план, докато в традиционната теория на суверенитета територията е пространствена форма на суверенитета, в системата на общностното право тя се превръща във вътрешно пространство, в рамките на което се осъществяват властовите правомощия на общностите институции и на държавите-членки. Така територията на отделните държави-членки формира териториалното приложно поле на правото на европейската интеграция.

Що се отнася до населението, международното право разграничава две групи – граждани на дадена държава и чужденци. Както едните, така и другите са в зависимост от териториалната компетентност на държавата, на територията на която пребивават, като за чужденците са приложими и определени правила, предвидени в правото на държавата, на която са граждани. По отношение на чужденците, граждани на друга държава-членка на ЕС, а по-късно на гражданите на ЕС, общностното право предвижда особени правила, когато осъществяват право на свободно движение и се намират на територията на друга държава-членка на Съюза, на която не са граждани. Директива 2004/38 кодифицира уредбата, приложима спрямо гражданите на ЕС, пребиваващи на територията на друга държава-членка, като по сьщество налага изваждането на гражданите на Съюза от общата категория на чуждестранните граждани.[17] Общностното право стига дори дотам, да позволява на собствените гражданина една държава-членка да се позовават на правото на Съюза, за да ограничат суверенната й власт по отношение на тях.

Що се отнася до суверенитета, считано от Договора от Маастрихт и Договора от Амстердам, не е погрешно да се заключи, че правото на Съюза въздейства и върху третия съставен елемент на държавата. Изгражда се същинска конституционна идентичност, на която се основава принадлежността към Съюза. Тази идентичност е формирана от ценностите на свободата, демокрацията, правата на човека и основните свободи, правовата държава. Тя обуславя както кандидатурата и присъединяването към ЕС, така и пълноправното участие в интеграционния процес. В действителност нарушаването на тези ценности може да бъде основание за налагането на санкции, в това число суспендирането на правото на глас на съответната държава в Съвета.

Когато разглеждаме въпроса, дали европейската интеграция засяга съставните елементи на държавата, условията на суверенитета, необходимо е също да се има предвид, че сред предоставената на Съюза компетентност са и правомощия, свързани с основоположни функции на държавата, неразривно свързани с класическата концепция на суверенитета. Такъв е очевидно случаят с функциите по паричната политика, предоставени вьв властта на Европейската централна банка в рамките на системата на еврото. Такъв е също случаят с някои функции по поддържане на обществения ред – граничен контрол, създаване на европейска прокуратура и др., които Договорът от Лисабон възпроизвежда и дори в известно отношение засилва спрямо ДКЕ.

В крайна сметка обаче поставянето под въпрос на класическата концепция за суверенитета вследствие развитието на процеса на европейска интеграция все още не позволява да говорим за същински „европейски суверенитет“.

Според някои автори процесът на европейска интеграция е свързан с появата на нова форма на суверенитет. Те основават това свое заключение на няколко основни констатации.

На първо място, от самото начало, европейското обединение съответства на опита на европейските държави да осигурят своето просъществуване. Декларацията на Робер Шуман от 1950, превръща съвместното просъществуване на доказаните исторически врагове Франция и Германия, които в продължение на 100 години разтърсват три пъти из основи Стария континент в опит да надделеят една над друга, в дълбок смисъл на европейския проект, първи етап на който се явява Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). В по-широк план европейското обединение може да бъде видяно като силно напреднал алианс между държави, който има за цел да хармонизира техните интереси в еволюиращия световен контекст. Този алианс е свързан с изграждането на транснационална система на управление, формирана на основата на мрежите. Така се проектира един модел на постнационален съюз, който почива на свързването в мрежа на националните суверенитети.

Задълбочаването и развитието на европейската интеграция, дори да не може да се сравнява с класическия модел на федерална държава, вече е довело до създаването на оригинална форма на политическа организация, която не може да бъде приравнена на международна организация.

Уредбата на разпределянето на компетентността между националното и европейското ниво е в основата на модел на „управление на много нива“. Институционната система води до появата на един оригинален процес, който сьчетава зашитата на интереса на отделните дьржави сьс защитата на един общ интерес на Съюза, представляващ едновременно държавите-членки и техните граждани. Съчетаването на интеграция от вертикален порядък с механизми на хоризонтално сътрудничество има за последица изграждането на особена политическа система, която ограничава в значителна степен самостоятелността на държавите-членки и която можем да дефинираме като федерация в изначалния смисъл на това понятие, характерно за политическата мисъл на XVIII век и в частност за ранния етап от развитието на САЩ преди Гражданската война и консолидирането на федералната държава. Според някои визираните тенденции позволяват да говорим за „сьвместен суверенитет“.

За сметка на това можем спокойно да споделим забележката на Жан-Марк Фери, който вижда в развитието на европейската интеграция основание да заключи, че „суверенитетът променя своя смисъл. Той губи своето значение на независимост за сметка на своето значение на власт“[18]. Може да се заключи, че европейското обединение налага да се върнем на едно разбиране за суверенитета, ориентирано повече към неговото съдържание, отколкото към неговата формално-юридическа класическа същност. Тогава, от гледна точка на суверенитета и неговото реално упражняване, днешният свят се подразделя на три големи групи държави:

– тези, които са още в предмодерната епоха, слабите държави, неспособни да упражняват реален суверенитет;

– държавите, които формират модерния свят и които имат всички необходими ресурси, за да упражняват пълен суверенитет – САЩ, Русия, Индия, Бразилия, Китай;

– и държавите от постмодерната епоха – обединените в наднационална система на регулиране държави от Стария континент.

„ЕС беше създаден, за да бъде доброволно сдружение на равноправни държави, които жертваха част от своя суверенитет за общото благо.“, припомня Сорос. Сега той олицетворява връзката между длъжници и кредитори, които по своята същност са обвързани със задължения и не са равни помежду си. Когато страна длъжник изпитва трудности, надмощие придобиват страните кредитори“…..

„Това е политически неприемливо и може да подкопае основите на ЕС. Само кредиторите имат правомощията да предотвратят това, но по всичко личи, че те не са склонни да го направят; междувременно Германия счита, че притежава „последната дума…“.[19]

Ето защо, анализът относно упражняването на власт към настоящия момент трябва да има предвид тази категоризация. Той трябва да отговори на няколко основни въпроса: какво равновесие между зачитането на националната идентичност и напредъкът на интеграционния процес? Какви политики и правомощия следва да бъдат пренесени на нивото на ЕС? Какво сечение да бъде намерено между механизма на вертикална интеграция и хоризонталното сътрудничество? С какви правни и финансови инструменти трябва да разполага ЕС, за да бъде ефективен? Накрая от каква геополитическа визия следва да бъде воден Съюзът? Толкова въпроси, на които Европейският съюз трябва да намери отговор, въпроси, от които зависи дали Съюзът ще въобще ще оцелее или ще се маргинализира, както прогнозира Сорос (това не е само негова прогноза).

В. Иванова