Скоростното настъпление на сунитските джихадисти от „Ислямска държава в Ирак и Леванта” (ИДИЛ) през последните седмици постави западните медии и политици в сложна ситуация. Една и съща ислямистка групировка вече държи една трета от териториите на Сирия и Ирак, включително и някои от най-големите градове. От едната страна на границата обаче тези джихадисти са „бунтовници“, които получават къде открита, къде тайна финансова, военна, логистична и политическа подкрепа от САЩ и най-близките им съюзници, воглаве с монархиите от Персийския залив, за борбата си срещу правителството на лошия диктатор Асад. От другата страна на границата обаче същите тези, се превръщат в „терористи“ и правителството на Ирак получава помощ за борбата си с тях.

Жителите на завладените градове като Мосул почнаха масово да го напускат, вероятно защото знаят как в контролираните от въпросните ИДИЛ територии разпъването на кръст и убийството с камъни са ежедневие. Знаят, защото джихадистите сами се хвалят. Дори публикуват публичен годишен отчет с геройствата си. Страховете на хората се оказаха напълно оправдани, защото интернет веднага се напълни със съобщения и записи на масови екзекуции на „неправоверни” шиити в завладените селища.

В общественото пространство се създава впечатление, че всичко това е някаква изненада, което е повече от нелепо – вече три години ислямистите изграждат бази в Сирия, подпомагани всячески от страни като Катар, Саудитска арабия, Турция, Йордания и не на последно място САЩ и Великобритания. В Сирия се изсипват джихадисти, идващи от цял свят – от Либия през Кавказ, та до Западна Европа. Западната политико-медийна мъгла обаче упорито продължава да нарича воюващите в Сирия групировки „бунтовници” и „опозиция” и отказва да поеме отговорност за възхода им в съседен Ирак. Това е особено шизофренично на фона на все повечето статии в британски медии, предупреждаващи за огромната опасност от ислямисти с британско гражданство, които се връщат след натрупване на опит в Близкия изток…

Години наред западни „анализатори” обясняваха как ислямистите в сирийската опозиция са едва ли не маргинални групи, които не представляват истинското лице на бунта. Дори и сега западните медии пробутват нелепи теории, че ИДИЛ били 3-5 хил. души и видиш ли Асад лъжел, че опозицията са основно джихадисти. Ако обаче човек погледне на картата територията между Алепо, Фалуджа и Мосул, която се контролира от тази „малка група”, и като знае как воюват успешно едновременно срещу сирийската и иракската армии, другите въоръжени групировки в Сирия и кюрдските сили за самоотбрана, някак си няма как не се замисли кой точно лъже.

Виновен за всичко разбира се оказва не друг, а Асад. Първо бил виновен, че не сдал властта, докато бунтовниците били само „умерени”. Обаче дори когато на терена в Сирия имаше „умерени бунтовници“, ислямистите убиваха командирите им и им взимаха „помощите“, доставяни от демократичните съюзници. Освен това в края на миналата година около две трети от бойците на т.нар. „Свободна сирийска армия” преминаха към нова организация с показателното име „Ислямски фронт“, която се съюзи с местния клон на Ал-Кайда – Джабхат ан-Нусра, за да воюват за богатите на петрол територии с ИДИЛ. Умерената ССА всъщност вече съществува основно в докладите на едно базирано в Лондон НПО. Според някои други опорни точки пък Асад бил виновен, че не е победил ислямистите, въпреки, че половината свят им помага…

Несъстоятелността на тези теории се демонстрира най-лесно от сравнението с Либия, където никой не попречи на „демократизирането”. Въпреки това обаче там ситуацията е идентична – страната е в перманентна гражданска война, въоръжени групировки контролират петролните региони, а натрупали опит въоръжени ислямисти постепенно завладяват съседно Мали. Така че хаосът и кръвопролитията в региона и превръщането му в развъдник за религиозни фундаменталисти трябва да тежат на съвестта само и единствено на „международната демократична общност” и най-вече САЩ, които са готови да потопят половината свят в кръв, за да поддържат основите на доларовата финансова система. Инвазията на САЩ в Ирак доведе до безконечна религиозна война между шиити и сунити, което прави съвместното им съществуване все по-невъзможно. След десет години на сблъсъци дори не са останали смесени квартали в столицата Багдад.

На пръв поглед разпадането на Ирак под напора на ИДИЛ е поредният непредвиден от „стратезите” във Вашингтон ефект от политиката им в региона – наред с това, че превърна довчерашният основен регионален противник на Иран в съюзник, повиши петкратно цените на петрола, от което най-печеливши бяха страни като Русия и Венецуела, и осигури солидна база за Ал-Кайда на територии, където по времето на Садам организацията не можеше да стъпи… На пръв поглед повторното затъване в иракските пясъци ще е ПР катастрофа за администрацията на Обама, а подхвърляните идеи за сътрудничество с шиитски Иран ще е убийствено за отношенията с основните съюзници на САЩ в региона – сунитските монархии и Израел.

Вашингтон обаче не пропуска да изкопчи ползи от случващото се. САЩ вече съвсем открито обявиха, че помощта им ще е в замяна на смяна на сегашното шиитско правителство, което е в твърде добри отношения с Иран. В крайна сметка нестабилността в региона обслужва основният интерес на щатската корпоратокрация, като осигурява на САЩ ролята на пазител на петролния добив и доставки от региона. За тях е по-добре безкрайна война между слаби групировки, вместо установяване на някакъв ред и силни фигури, които могат да решат да търгуват енергийните си ресурси във валута, различна от долара – както направиха Садам и Кадафи малко преди международната общност да подпомогне решително премахването им.

Изобщо джихадистите се оказват крайно полезни за целите на регионалната политика на САЩ – създават нестабилност само там, където трябва. Показателно е, че ИДИЛ действат от 2006 г., но бяха официално обявени за „терористи” чак в началото на 2014 г., когато започна похода им в Ирак. По същия начин нигерийската Боко Харам не беше в ничий списък с терористи буквално допреди седмици – обаче местното правителство почна да сключва много енергийни договори с Китай и изведнъж се оказа много важно да се воюва с ислямизма там. Дори Обамовица се включи с лицемерна интернет кампания за връщането на отвлечените от ислямистите ученички…

Така че САЩ се възползват и от тази война, макар да не е точно войната, на която се надяват в момента. Сега те предпочитат да фокусират усилията си в дестабилизиране по границите на Русия и Китай, което да попречи на заздравяването на новия политико-икономически полюс, застрашаващ доларовата доминация. Дрънкането на оръжия там трябва също да принуди европейските и азиатски васали да се обвържат още по-силно със САЩ чрез подготвяните споразумения за свободна търговия. Непредвиденото (може би) развитие в Ирак вероятно ще забави тези планове, но няма да ги отмени.

Средностатистическият наблюдател вероятно би разпознал цялата тази оруелщина като отвратителен и престъпен цинизъм, ако идваше от посока, различна от Държавният департамент във Вашингтон. Сега обаче се приема като нещо нормално, което е показателно за степента на промиване на мозъци в информационната ера… Зрителят чака новата война, за да я приветства.