„Почти всяко голямо дело по линия на тероризма след 11 септември 2001 г. е включвало като основна фигура агент-провокатор/доносник, внедрен от държавата. В тези дела доносниците – работещи за пари или за да получат по-леки присъди по свои углавни дела – преминават границата на чистото наблюдение на потенциални престъпни деяния и насърчават и подпомагат хора да участват в заговори, чийто сценарий е до голяма степен написан от самото ФБР. Под вещото ръководство на ФБР доносниците осигуряват оръжията, препоръчват мишените и дори инициират политическото подстрекателство, което впоследствие ескалира обвиненията до нивото на тероризма.“
Петра Бартошевич, сп. Нейшън, бр. 2-9 юли, 2012 г.
Забележителен е случаят с делото от 2011г. срещу Джеймс Кромити – беден помохамеданчен чернокож американец, който бил дочут, че прави антисемитски изказания, но никога не е проявявал каквито и да било наклонности да участва във въоръжено нападение. В продължение на осем месеца ФБР използва доносник – който виси по друго углавно дело и на когото ФБР плаща, – за да убеди Кромити да се навие да участва в терористичен заговор, скалъпен от самото ФБР. Осем месеца той категорично отказва. Не щеш ли, човекът бива уволнен, остава на улицата и тогава доносникът вдига мизата, като му предлага 250 хиляди долара, за да стане терорист. Кромити неохотно приема и скоропостижно бива арестуван и изтъпанчен като свиреп джихадист, спипан от зорките вашингтонски чекисти, преди да е извършил неописуеми бели. Държавното обвинение се бие здраво в гърдите по всички медии и успява да го прати в затвора за 25 години.
Заговорът е така добре фабрикуван от федералните копои, че на практика на съда не остава нищо друго, освен да парафира присъдата. Сценарият е направо инструкция за експлоатация на углавния кодекс. Съдийката Колийн Макмеън обаче е дотам втрещена, че волю-неволю разкрива истинското лице на държавата в мотивите към своето решение, които си струва да бъдат прочитани и препрочитани в пълния им обем [курсив на редакцията]:
Държавата размахва почти неустоимо изкушение пред очите на един доведен до просяшка тояга човек от един от най-окаяните и съсипани за мен (след като съм гледала буквално десетки дела) квартали в Южния окръг на Ню Йорк.
Собственият доносник на ФБР е основният двигател и подстрекател на всички фактически престъпни действия.
Държавата неоспоримо фабрикува престъпленията, за които обвиняемите са изправени пред съда. Държавата измисля всички подробности на заговора – много от които, например пътуването до Кънектикът и включването на Стюарт АФБ като мишена, имат специфични юридически цели, за които обвиняемите не биха могли да подозират (първото цели делото да се разглежда на федерално ниво, а второто – да се иска минималната задължителна 25-годишна присъда). Държавата избира мишените. Държавата конструира и изработва фалшивите боеприпаси, които обвиняемите поставят (или възнамеряват да поставят) в избраните от Държавата мишени. Държавата осигурява всички използвани в заговора средства: камери, мобилни телефони, автомобили, карти и дори пистолет. Държавата дори шофира във всеки един случай (тъй като никой от обвиняемите не притежава кола или шофьорска книжка). Държавата финансира целия проект. И Държавата, чрез своя агент, предлага на обвиняемите големи суми пари в замяна на тяхното участие в зловещия план.
Освен това, преди да реши дали обвиняемите (особено Кромити, когото те наблюдават девет месеца) представляват реална заплаха, Държавата не прави почти никакви проверки, а разчита единствено на донесенията на своя информатор, чиито сведения за Кромити лесно биха могли да бъдат потвърдени (или отхвърлени, тъй като повечето от тях са неверни), но никой не си прави труда да провери, преди да предложи да стане джихадист на човек, който не е имал никакви контакти с екстремистки групи и никакви други прояви в миналото, освен злоупотреба с наркотици.
За мен няма и сянка на съмнение, че Джеймс Кромити никога не би могъл да си въобрази сценария, в който реално се оказва въвлечен. А дори по някаква случайност да би могъл, не би имал и най-малка представа как да го осъществи.
Кромити, който е доведен до крайна бедност, приема храна и пари за наема от [доносника], многократно се отмята от заявленията си за употреба на насилие, когато идва време да ги осъществи – едва когато предложените суми стават безумно високи и когато Кромити е особено податлив, защото е останал без работа, той се подава на изкушението.
Този случай далеч не е изолиран, а е по-скоро показателен. Почти всяко задълбочено журналистическо разследване, което не е айран без кисело мляко, на гръмко прокламираните „осуетени“ заговори през последното десетилетие разкрива подобни практики. Те не са и скорошен феномен, а модернизация на разкритите през 70-те години програми на ФБР за вътрешно контраразузнаване (КОИНТЕЛПРО), насочени към политически противници на властта – Мартин Лутър Кинг, чернокожи националистически движения, социалистически и комунистически организации, антивоенни движения и някои крайно десни групи, – в които се внедряват агенти-провокатори, подстрекаващи към извършване на точно определени действия, които да позволят в последствие на държавата да ги залови и осъди.
Тази програма е разкрита направо „по случайност“, когато левичарска група, наречена „Гражданска комисия за разследване на ФБР“, разбива една канцелария на Бюрото в Пенсилвания, отмъква куп документи, в които е описана програмата, и ги разпраща на различни вестници.
В съвременните „актуализации“ на програмата обаче „оперативно интересните лица“ вече не са дейци или групи с повече или по-малко ясна идейна ориентация. Набелязват се най-уязвимите хора, самотници, бедняци, психически лабилни нещастници, които са най-лесна плячка и най-бързо могат да попълнят стахановските нормативи за антиджихадистка дейност на бригадирите от американското контраразузнаване. В една почти безпрецедентна за американската история обстановка на журналистическа сервилност, дори най-смехотворните казуси лесно се раздуват до страховити конспирации, за да продължават милиардите да текат в бездънните джобове на чекистко-промишления комплекс.
Типичен е и последният такъв случай, „разкрит“ от храбрите блюстители на 14 януари т. г. 20-годишният Кристофър Лий Корнел е заловен при съвместна операция на Междуведомствената антитерористичната група на ФБР, включваща полицаи от управленията в Синсинати, Коулрейн, Дейтън, Уестчестър и Зиния, катаджии от Охайо, федерални митничари и имиграционни служители, и Сикрет Сървис.
Момъкът, заради когото са мобилизирани такива формирования на държавно, щатско, градско и селско равнище, е безработен, живее при мама (към която се обръща с „мамче“), рядко напуска стаята си, в която предимно пляка компютърни игри и счита котката си за пръв приятел. Агентът от ФБР, отговарящ за операцията, описва деянията на ланшния тийнейджър като „публикуване на коментари и информация, подкрепящи ИДИЛ, чрез акаунти в Туитър“. Това пропагандно острие на Ислямска държава в Щатите било сведено до знанието на федералните от неназован информатор, който, по техни думи, „започнал да съдейства на ФБР, за да получи по-благоприятно отношение във връзка с углавно производство по дело, нямащо връзка със случая“. По указание на ФБР доносникът провел две лични срещи с Корнел, на които – по негови думи – обсъждали атака на Капитолийския хълм във Вашингтон. След това преторианците прибират младежа, за да не потроши Сената.
Роднини на Корнел казват, че бил приел Исляма едва преди шест месеца и уж посещавал някаква местна джамия. Градският вестник Синсинати Инкуайърър обаче не успява да намери и един от местните правоверни, който да е виждал момчето, което твърдо ще да се е откроявало там като белокож, образован млад кадър в джамията, посещавана предимно от „имигранти от Западна Африка“, много от които „почти не говорят английски“.
Заглавията на купешките медии обаче тръбят: ФБР твърди за осуетено в последния момент нападение срещу Капитолия (CNN), Терористичен заговор разкрит от ФБР с арест на мъж от Охайо (MSNBC), Мъж от Охайо обвинен в заговор срещу Капитолия в САЩ, вдъхновен от ИДИЛ (Уолстрийт Джърнъл).
Председателят на долната камара на Конгреса Джон Бенър бърза да оправдае свирепото шпиониране на тайните служби: „именно правомощията за подслушване на Агенцията за национална сигурност помогнаха да се възпрепятства заговор за нападение срещу Капитолия и това трябва да се има предвид в дебата за продължаване на действието на закона, позволяващ на държавата да събира масирано информация от своите граждани“.
В конкретния случай НАС (Национална агенция за сигурност) няма много пръст, но разбира се нищо не пречи да се снима до знамето. „Героите“ тук за пореден път са ФБР и нейната „терористична мрежа от доносници“, която журналистът Тревър Арънсън обстойно описва в своя материал „Информаторите“, списание „Мадър Джоунс“, октомври 2011г. Списанието, съвместно с Програма за разследваща журналистика в Калифорнийския университет в Бъркли, проучва дела срещу 508 обвиняеми по тероризъм в продължение на една година и стига до следните заключения:
- Почти половината обвинения използват доносници, много от които са стимулирани материално (с до 100 000 долара на задача) или с облекчаване на присъди по углавни или имиграционни дела.
- Използването на агенти-провокатори води до повдигане на обвинения срещу 158 души. От тях 49 са участвали в заговори, ръководени от агента-провокатор – служител на ФБР, подстрекаващ към терористични актове.
- Всички широко огласени терористични заговори през последното десетилетие – само с три изключения – са активни мероприятия на ФБР.
- В много от тези активни мероприятия ключови контакти между доносника и обекта не са записани, за да не може обвиняемият да претендира, че е неправомерно подведен.
- Обвиненията в тероризъм толкова трудно се оспорват в съда, дори когато доказателствата са оскъдни, че обвиняемите най-често не рискуват да се явяват на съд [признават се директно за виновни].
Така, че нито Джеймс Кромити, нито Кристофър Корнел, не са „частни случаи“. Те са просто две рибки, попаднали в тази чудовищна мрежа. Мрежа, която увиват на сто ката около цацата, за да я пробутат за акула. Мрежа, изплетена от долари и човешка мръсотия – или с една дума – Държава.
А. Ванчев
по материали от американския печат