Капитализмът се обособява като доминираща икономическа система в контекста на техническия прогрес и на Просвещението, но и на колониализма и робството. Капитализмът води началото си от търговския капитал и наченките на банковото дело. Именно търговците и банкерите представляват гръбнака на новата класа, така наречената буржоазия, която придобива огромна икономическа, а в последствие и политическа власт, отправяйки предизвикателство към феодалния ред и властта на аристокрацията. През 16-ти и 17-ти век, с разширяването на обсега на международната търговия, вследствие на колониализма, както и наглед неизчерпаемият източник на богатства, осигурен чрез ограбването на ресурсите на колонизираните територии и робския труд, водят до концентрирането на огромни богатства в ръцете на колонизаторите-предприемачи, търговците, които организират доставката на заграбеното до Европа и банкерите, които финансират цялата операция.

Въпреки своите корени в европейските общества в средновековието, капитализмът се разгръща като доминираща политическо-икономическа система в Европа едва през 18 век със зараждането на националните държави, които осигуряват необходимата база за разгръщане на капиталистическите отношения – частната собственост. Заграбването на бившите феодални владения и превръщането им в частна собственост на господарите, открива пътя за създаването на най-известния детайл от това, което днес наричаме капитализъм – индустриалния капитал. Развитието на технологиите и достъпа до суровини вследствие на колониализма, осигуряват материалната база за развитие на индустрията в колониалните империи. От своя страна, развитието на технологиите в селското стопанство намалява нуждата от работна ръка, а специализацията на производството в следствие на разширението на световния пазар, прави милиони селяни излишни за своите господари. Така, феодалната собственост се превръща в частна, а селяните са прогонени от земята. Тези армии от „ненужни“ представляват последната съставка, нужна за зараждането на индустриалния капитал – работниците.

Прогонени от своите традиционни земеделски райони, те се вливат в градовете, където, бедни и обезправени, те се превръщат в евтина работна ръка за зараждащият се индустриален комплекс. Те стават гръбнака на това, което днес наричаме работническа класа, а класата на капиталистите съставена до този момент от търговци, банкери и земевладелци се обогатява с още един ярък член –  индустриалците.

Така започва най-възхвалявания от защитниците на капитализма етап в неговото развитие – времето на „свободния капитализъм“ (laissez faire). Името му идва от липсата на каквито и да било обществени регулации, както за търговията, така и за трудовата експлоатация в индустрията. Тази липса на регулации на практика се изразява в търговия с всичко, включително с хора и наркотици (робството в САЩ, Опиумните войни срещу Китай). За работниците, това означава нерегламентиран работен ден достигащ до 16-17 часа тежък физически труд, в ужасяващи условия, срещу заплащане, което в повечето случаи не стига дори за покриване на базови човешки нужди като храна и подслон. И това за „късметлиите“, за които пазарът на труда все пак осигурява възможност за работа. Останалите извън него, съставят едно от най-големите съсловия по онова време – това на дрипавите бездомници преживяващи от просия и дребни кражби.

Това положение, позволява натрупването на огромни богатства в ръцете на търговци, банкери и индустриалци, които на практика нямат ограничения пред своята печалба, смъквана от гърба на работещите почти безплатно и почти непрестанно, работници. И тази нерадостна картинка се отнася за развитите капиталистически страни в Западна Европа. Извън нея, процъфтява робството, а свободния пазар се налага със силата на оръжието в безкрайните войни в колониите започнали за търговията с подправки и завършили като пълномащабна световна търговска война.

В този контекст, не е изненада, че милиони работници по цял свят отказват да търпят ужасяващото положение, в което са поставени и започват открита война срещу капитализма и държавата. Те започват да се обединяват в съюзи, задруги и дружества, чрез които колективно да се борят за подобрение на своето положение и за промяна на съществуващия социален ред. Тези организации са предшествениците на създадените по-късно синдикати. Държавата и капиталът отговарят с репресии. Работническите обединения са обявени за незаконни, работниците, които дръзнат да се обединяват са преследвани, затваряни и избивани. Организират се първите стачки, които държавата и платени от собствениците на компаниите частни милиции потушават с насилие и убийства.

С времето, сблъсъците стават толкова ожесточени, че държавата е принудена да легализира обединенията на работниците и да започне преговори за регулация на трудовата експлоатация в капиталистическите предприятия. Това бележи края на „свободния капитализъм“. Резултатът от работническите борби са първите ограничения на работния ден, забраната на детския труд и т.н. Това е и началото на организираното работническо движение, което ще се превърне в решаващ фактор на световната сцена в последвалите десетилетия.

Целите на работническите движения не се ограничават до борбата за по-добри условия и справедливо заплащане. Повечето от тях, подлагат под съмнение адекватността на доминиращата икономическа и политическа система изобщо. В резултат на тези радикални цели възникват най-големите социални движения на 19-ти и 20-ти век, като марксизма, анархизма и т.н. Политическата дейност на тези движения, обединяващи милиони работници, интелектуалци и студенти по цял свят, оказва огромно влияние на развитието на капитализма.

Серията от Социални революции обхванали Европа през 19-ти и 20-ти век, променя завинаги облика на света. Парижката Комуна (1871г) и Испанската Революция (1936г) представляват първи опити за прилагане на анархистката концепция за социална организация без държавна и икономическа принуда. По друг път пък поема марксизма, чието най-ярко проявление е Октомврийската Революция в Русия, последвана от серия от по-малки революции и временни успехи в Европа.

Марксисткото течение, оказва най-голямо влияние на развитието на капитализма, първо заради своята масовост и второ, заради успешната интеграция на част от неговите разклонения в системата на капитализма и националната държава. Октомврийската революция дава началото на разпространението на държавния социализъм, известен още и като държавен капитализъм, който през 20-ти век обхваща голяма част от държавите по света. Друго крило на марксизма – социал-демокрацията, добива голямо влияние в западните развити капиталистически страни.

В началото на 20-ти век, в САЩ, бушуващата икономическа криза, нарастващото влияние на революционните движения (анархисти, комунисти), както и заплахата от съветско влияние, принуждават държавата да вземе драстични мерки. Нейната тактика е следната – кървава саморазправа с радикалните движения, които са поставени извън закона, преследвани и изкоренени и отстъпки пред по-умерените социални движения (социал-демокрацията, аполитичните синдикати, кейнсианци). Реализира се „големия компромис“, проведения от Рузвелт – Нов Курс, включващ мащабно преразпределение на богатствата от ултра-богатото малцинство капиталисти към бедстващото мнозинство работници, безработни и др. по кейнсиански модел. Това става чрез система от прогресивно данъчно облагане (данъка за богатите достига до 92%), публични инвестиции и създаване на работни места, повече права за работническите организации, достъпно здравеопазване, образование, пенсии и т.н. и т.н.

Скоро тази система е възприета и в следвоенна Европа чрез Планът Маршал, следвоенния консенсус и възхода на социал-демокрациите. Така идва на бял свят, това, което впоследствие става известно като „капитализъм с човешко лице“ – един силно регулиран капитализъм чиито въздействия върху хората са ограничавани и смекчавани от държавните институции и синдикатите. Тази комбинация от институции, мерки и регулации съставляват това, което наричаме – „социална държава“.

Така достигаме до съвремието. С края на Студената война и разпадането на Съветския блок, една от причините за гореспоменатия компромис между социалните движения, държавата и капитализма изчезва. С това започва разпада на социалната държава и реставрацията на „свободния капитализъм“ от 18-ти и 19-ти век, като тази реставрация добива широкоизвестното название – неолиберализъм (или неоконсерватизъм). Този път минава през демонтирането на социалните институции организирани от държавата, като достъпно образование, здравеопазване и пенсионна система, премахване на регулациите на капитализма, приватизация, маргинализация на синдикатите и деполитизация на обществото.

Резултатите от водените вече 30 години неолиберални политики са налице, дори в развитите западно европейски страни, които благодарение на силните си синдикати и политичността на обществото като цяло, успяват да забавят процеса и да запазят част от структурите на социалната държава.  Въпреки това, и в България и във Франция и дори в Швеция, наблюдаваме един процес на замразяване или намаляване на доходите на болшинството работещи, орязване на социалните придобивки, обща прекаризация на труда и несигурност, а в същото време многократно увеличение на богатството на единия процент ултра-богато малцинство – процес характерен за laissez-faire капитализма от 18 и 19 век. Това разтваряне на ножицата на неравенствата, води до повсеместни социални вълнения, изблици на расизъм и недоволство.

Тъй като теоритиците и практиците на неолиберализма познават историята и ефектите от тази политика върху населението, както и очакваната обществена реакция, тези мерки са съпроводени с повсеместно увеличение на разходите за сигурност. Все по-голяма част от бюджетите на държавите се разпределя към системи за следене, полиция, жандармерия, разузнаване и контрол. Драстично се разширява и затворническата система, особено в САЩ, като броя на затвореното население в световен мащаб расте с умопомрачителни темпове, като то е съставено основно от най-бедните обществени слоеве, които са и най-големите жертви на свободния капитализъм.

Поради ограничения формат на статията, тук не обсъдихме голяма част от социалните и екологични последствия от двувековното господство на капиталистическите отношения. Целта по-скоро беше да проследим основните моменти в неговото развитие и причините за неговата трансформация. Изправени пред това мрачно настояще и още по-мрачно бъдеще, ние сме длъжни да познаваме историята, да се поучим от грешките на тези преди нас и да се включим в борбата за едно по-справедливо общество, като доведем тази борба до пълното демонтиране на насилствените институции на капитализма и държавата.