P.S.-ЯНУАРИ/2017 г.

В края на 80-те и началото на 1990-те със съвместните усилия на елитите от Изтока и Запада или конвергенцията им, беше преодоляна най-взривоопасната революционна ситуация през втората половина на ХХ-и век, а вероятното ѝ превръщане в транс-континентална Социална революция – матирано.

Как стана това?

От създаването си и консолидацията му през 1917 – 1936 г., руският държавен капитализъм и роденият на негова основа империализъм бяха в  перманентна социална, политическа, икономическа и международна криза. С нея се обясняват във висша степен милионните убийства и репресии на недоволните, наченати от Улянов-Ленин, в качеството му на министър-председател на Русия, и продължени още по-мащабно от Джугашвили-Сталин. Минала през серия най-остри моменти, тази криза стана съдбоносна при техните епигони от средата на 1970-те, за да завърши на Коледа 1991 г. с краха на така нар. СССР заедно с последния му „вожд“ – Горбачов.

Това развитие бе схванато отлично от американския естаблишмънт. През 1975 г., в свой секретен доклад пред американския дипломатически корпус Хелмут, Зоненфелд – отговарящ за Източната политика на САЩ заместник на държавния секретар Кисинджър от администрацията на Никсън-Форд – писа:

СССР навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тя засяга и сателитите му и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия е Полша. Кризата може да се разпространи в метрополията и колониалните ѝ периферии, като верижна реакция, откъдето е вероятно да обхване и Западна Европа. Ако ние позволим да се осъществи подобно революционно късо съединение от Тихия до Атлантическия океан, то потушаването му ще ни струва по-скъпо от една Трета световна война. Затова, ние трябва да направим всичко нужно, за да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършването на дълбоки реформи в империята. Във вътрешен план те могат да имат, като свой модел и предел „отворената титова смесена икономика“, а на международната плоскост – „Британското общежитие на народите“.

Всичко това намери своя начален израз в състоялата се през същата година Хелзинкска конференция с така нар. Трета кошница за… „свободно движение на стоки, хора и идеи“. Съветското ръководство обаче, олицетворявано по това време от болшевишката геронтокрация, си въобразяваше, че всичко може да си остане по старому. Брежнев, който беше вече жив труп, вместо да се възползва от офертата и приеме подадената му ръка, не намери нищо по-добро от опита да изнесе кризата навън. „Червената“ армия нахлу в Афганистанското тресавище, а на следващата 1980-а г. в Полша избухна предвещаваната от Зоненфелд колосална социална криза. Този път класовата борба на полския пролетариат се увенча със създаването на нелегален синдикат, който събра 10 милиона членове. На своя първи Конгрес през септември на следващата 1981 г. “Солидарност” прие революционна програма, в която се прокламираше превръщането на Полша в Самоуправляваща се Република. Същевременно Конгресът отправи апел за солидарност до пролетариите в СССР и останалите „народни демокрации“. На път бяха да се сбъднат най-мрачните пророчества на Зоненфелд. Тогава, със задружните усилия на Запада и Изтока, се направи всичко възможно, за да се матира революционният характер на автономния синдикат. За целта бе създаден нов Свещен съюз между Москва, Вашингтон, европейската социалдемокрация, Ватикана и спец-службите, който даде картбланш на Ярузелски, да арестува 45 000 активни синдикалисти и да остави на сцената само колаборационистите от рода на Лех Валенса с неговите приятели-интелектуалци Адам Михник, Яцек Курон и т.н. След това в продължение на осем години беше извадено революционното жило на полския пролетариат, за да се стигне до сядането на легалните „опозиционери“ с номенклатурата около Кръглата маса в 1989 г., изборите и създаването на „първото демократично правителство“ с активното съдействие на SB – полската Държавна Сигурност . Тя бе последвана от серия подобни маси и комбинации в останалите източноевропейски страни. Една по една техните диктатури „падаха“, но това ставаше с взаимната договореност „на високо равнище“, с която капитулацията беше възнаградена. В условията ѝ влизаше да няма процеси срещу „ком“-виновниците за всички престъпления и катастрофи, и да не се посяга на богатствата им.

Когато през същата 1989 г. Горбачов и идеологът на перестройката Яковлев посетиха Източен Берлин по случай „тържествата“ за 40-годишнината от създаването на т. нар. ГДР, на въпрос на туземния наместник на Москва, Ерих Хонекер:

Другари, защо отстъпваме без бой?

Яковлев отговори:

Защото у нас, в СССР, зрее революция, в сравнение с която
Октомврийската ще прилича на буря в чаша вода…

След две години дойде редът и на СССР – Студената война и болшевишката контрареволюция завършиха с разпускане на „съюза“, забрана на компартията, установяване на „пазарна икономика“ с фасадна демокрация и „мирна“ трансформация на номенклатурата в „червена“ олигархия.

Така Западът гарантира „мекото кацане“, властта и парите на обуржоазените мутанти на държавно-капиталистическата класа, с което завърши най-дългият 75-годишен път в историята от „презрелия феодализъм“ до монополистическия капитализъм, посредством обратния „мирен преход“ от държавния капитализъм и неговата диктатура до пазарната или по-точно мафиотската демокрация…

Цената, в човешки жертви и разруха, която бе заплатена от нашите народи, е по-висока от участието им в двете световни войни! Например, за 27 години българският народ беше „съкратен“ от 9 на 6 милиона. Дори най-кървавата революция не можеше да вземе и 5 % от тези жертви! Такъв е „безкръвният“ баланс само на първия четвърт век от извършената социална подмяна от бившите български „комунисти“, при активното и доминиращо съучастие на капиталистическия Запад… Ако Социалната революция не промени курса на социалните събития, в перспективата на следващия четвърт век се очертава гибелта на не един народ.