Основната сила на неолибералната идеология е деполитизацията на обществата. Тя е изградена на основата на прикриването и отрицанието на класовите противоречия характерни за капитализма. Прикриването и отрицанието се извършват по две основни линии – чрез идеологическа пропаганда и чрез институционална намеса. Идеологическата пропаганда се води на основата на политическата и медийната доминация на неолибералната идеология, която обединява всички значими политически партии, икономически групировки и медии. Тази идеология ни пробутва следната концепция – класите и класовите противоречия са минало, политиката в пълния смисъл на думата е минало, всички конфликти са преодоляни, единственото, което можем да променим в статуквото е подобряване на капиталистическите общества чрез дребни реформи, капиталистическата организация на обществата е аксиома, природен закон, който не подлежи на обсъждане, алтернатива няма. Институционалната намеса от друга страна, макар и припокриваща се с действието на идеологическата пропаганда (като вокален участник в нея), действа по-инструментално и цели интервенция и държавна регулация на реалните класови противоречия. Най-яркия представител на институционалния неолиберализъм са трипартитните отношения, така наречената „тристранка“ съставена от представители на капиталистическата класа, държавата и казионните, контролирани от държавата и бизнеса, профсъюзи. Официалната концепция стояща зад „тристранката“ е „насърчаването на диалога и социалното сътрудничество между класите“, като практическото изражение на това е тяхната роля в подтискането на класовите противоречия и установяване на контрол над една от тези класи – тази на работещите. Това става чрез въдворяването на работниците в държавно контролираните синдикати, които от своя страна подтискат борбите, опитват да предотвратят стачките и да обезвластят работниците, узурпирайки ролята на изразители на техните интереси в рамките на тристранното „сътрудничество“.

Цялото това пропагандно упражнение цели прикриване на класовото разделение в страната. Дори самата дума „работници“ умишлено е избягвана от официалните медийни и правителствени канали, като е замествана от фактически неправилното, но за сметка на това безобидно и вменяващо подчинена роля „служители“. Словосъчетанието „работническа класа“ пък е напълно забранено в публичното говорене. Цялото това социално инженерство цели пълното изкореняване на самата идея за работещите хора, като класа със собствени интереси, цели и сила, като работническата класа трябва да бъде разединена, да загуби своето самосъзнание, да бъде атомизирана и изцяло подчинена на интересите на държавата и капитала. Едно организирано масово проминаване на мозъци, което се оказа изключително успешно, особено в страните от бившия източен блок, като България, където победата на неолибералната идеология е категорична. Отрицанието на самото съществуване на работническата класа се е превърнало в общоприето разбиране, или по-скоро в общоприето неразбиране, тъй като един от търсените резултати от заличаването на определени думи от езика е именно изкореняването им от общественото съзнание. В основата на абстрактните способности на човешката мисъл са именно понятията, и когато тя не разполага с определено понятие в абстрактната сфера, за нея то не съществува и в реалния свят.

Въпреки това, ние можем лесно да преодолеем мъглявите клишета на капиталистическата пропаганда, като започнем с официалните статистически данни. Заетите в България са 3 150 000 по данни от 2017г. Сред тях едва 114 800 са работодатели (от които само 32 000 са жени) , а 235 000 са самонаети, към това число тези със свободна професия (адвокати, архитекти и т.н.). 2 775 400 са наемните работници, от които по-малко от 1/4 са заети в публичния сектор, а останалите 2/3 или 2 101 800 души са наети в частни фирми. Само 181 000 от всички наемни работници заемат някаква ръководна позиция, като в това число се включва и най-нисшия мениджмънт, тийм лидери и т.н., а едва 71 000 или 39% от тях са жени. Най-много са заетите в Преработващата промишленост – 601 800 души.

В България не просто очевидно съществува работническа класа. Работническата класа в България е по-голяма от когато и да било в историята на страната. За прикриването на този факт и за подчинението на работническата класа е необходим ежедневния „труд“ на стотици политици, експерти, анализатори и журналисти, необходими са милионите, които държавата налива за „насърчаване на социалния диалог“ и поддържането на казионните организации, нпо-та и държавни институции, които да скрият, замажат и подтиснат класовите противоречия в обществото.

В България действа еднопартийна система – тази на капиталистическата партия. В рамките на капиталистическата партия, различните партийни разделения и разклонения не отразяват политически сблъсък, а лобистко групиране, отразяващо актуалното разпределение на силите между различните центрове на икономическа власт във всеки един момент. Доминиращите страната политически сили представляват политическото изражение на динамиката на икономическите интереси на управляващата класа. В същото време, капиталистическата партия е тоталитарна по своя характер, като нейната политическа машина включва не само всички значими политически партии в България съставляващи така наречения „политически елит“, но и цялата система от обслужващ персонал на всички нива на обществения живот – от армиите от „експерти“ от различните нпо, мозъчни тръстове и институти, до всички малки и големи медии в страната, осигуряващи идеологически комфорт и ежедневна, ежечасна трибуна за политическата пропаганда на капиталистическата партия, опакована като анализ, дебат или политически сблъсък. Цялата тази машина е впрегната в името на обслужването на една определена класа в страната – тази на шефовете. Затова не би трябвало да ни учудва, че „интересите на бизнеса“ са първа точка във всяка политическа програма, първа новина в централната емисия новини и лична кауза, следвана с ентусиазъм от всеки политик докопал се до депутатското място или попаднал някъде другаде из йерархията на политическата машина на капиталистическата партия.

Единствената обществена сила, която може да се противопостави на капиталистическата държава, това е организираната работническа класа. В капиталистическите общества, като българското, съществуват най-различни подтиснати групи, които са недоволни от статуквото – това съвсем не са само работещите хора, като към тях трябва да добавим и дребните земеделски производители, дребния бизнес изобщо, който е мачкан както от по-големите си конкуренти, така и от държавата, която ги обслужва, пенсионерите, студентите, безработните, както и всички маргинализирани групи. Всички те, в една или друга степен са недоволни от капиталистическото статукво и от фасадната демокрация, която го поддържа и водят своите изолирани борби за своите интереси. Но за разлика от всички тях, класовите противоречия, стоящи в центъра на протвопоставянето между работещите и властта, са централни за функционирането на цялата система изобщо. Работниците са тези, които поддържат цялата икономическа система на страната – от труда на работниците зависи цялата индустрия, услугите, здравеопазването, образованието, транспорта. Така че, за разлика от всички останали групи, работниците притежават огромна индустриална сила. Те могат просто да спрат да работят и по този начин да парализират страната и да поставят на колене целия политически и икономически елит. Това е силата на генералната стачка, която работниците притежават, когато са организирани и осъзнати като класа, и която могат да впрегнат за да защитят собствените си интереси като класа. Именно тези интереси са това, което превръща работническата класа в единствената обществена сила, която не просто има силата да се противопостави на капиталистическото статукво, но има материалния интерес да преобрази напълно обществото. Интересите на работещите хора са във фундаментално противоречие с тези на капиталистическата система. Капитализмът е основан на експлоатацията на работещите в името на печалбата на собствениците. Материалният интерес на работещите, които съставляват и по-голямата част от активното население (както е видно от статистиката по-горе) е премахването на експлоатацията, преминаването към демократична организация на икономиката и подчиняването й на задоволяването на нуждите на обществото, а не на печалбите на капиталистическата класа. Отхвърлянето на експлоатацията, от страна на организираната работническа класа означава революция, защото когато работниците успеят да премахнат експлоатацията, това не води само до радикална промяна в основите на икономическата система, но води със себе си и радикална промяна в цялото политическо тяло – всички държавни институции, съществуващи с цел да осигуряват печалбите на бизнеса чрез поддържане на режима на експлоатация на работническата класа, стават излишни, и те следва да бъдат унищожени и заместени с демократични институции.

Докато в България ни е трудно дори да си представим една толкова радикална промяна, всички тези неща са изглеждали и продължават да изглеждат очевидни там, където работническата класа е организирана и демонстрира своята сила. Същото важи и за самата революция. Както казва Роза Люксембург – „Един ден преди Революцията, тя изглежда като най-невъзможното нещо, което може да се случи. Един ден след нея, тя изглежда като единственото възможно“

Източници: Национален Статистически Институт по данни за 2017 публикувани на 15.03.2018