Всяка изминала година 9 септември се отчита все по-вяло и формално от хората и организациите, паразитиращи върху носталгията по предишната система. Вероятно заради естественото свиване на таргет групата. За сметка на това поддържането на вълнението около тази дата се е превърнало в първостепенна задача за хората и организациите, паразитиращи върху митологията на процъфтяващият постфактум антикомунизъм. На този ден традиционно се бълват патетични статуси, назидателни есета и псевдодокументални статийки, организират се пърформънси, акцийки и демонстрацийки. Днешният антикомунист посреща 9 септември с толкова дълга и внимателна подготовка, колкото най-амбициозния комсомолец преди 89-та. Ваденето на нож срещу умряло преди близо три десетилетия куче за някои се е превърнало в професия, кампанийния шум около идологизирани дати е станал ключов за поддържането на илюзията за собствената значимост и адекватност. Догмата на комично закъснелия антикомунизъм задължително върви с инфантилни фобии и филии, които очертават изключително опростенческо, черно-бяло разбиране за света – функционален наследник на историческия диалектизъм. Това се превръща и в спойка между някои форми на шовинизма с фашизиран уклон и повечето прояви на модно десничарство – през бойковизма до снобския либерализъм. За справка – състава на управляващото мнозинство в парламента.

Антикомунизмът служи за оправдание на исторически ревизионизъм и индулгенция за политическа неадекватност и управленско бездарие. Призракът на „комунизма” пък се нареди сред универсалните виновници наред с „турското робство” и илюминатите. Днес някакви фейсбук стахановци жалеха за изтребената свръх раса на градските предприемчиви хора, което било обяснение за простотията, доминираща и днес в политическия и обществен живот. Чудно тогава защо същата простотия я има описана например в „Бай Ганьо прави избори”. Сигурно подлият комунизъм действа ретроактивно. Някакви клоуни пък ходили да мятат домати пред парламента – голямо геройство. Сценката ме подсети за една книга с доклади на британски дипломати в София от 50-те и 60-те. Те описват подобни „изблици на гражданско недоволство” с домати, яйца и т.н. срещу западни посолства при външнополитически кризи или църкви по време на празници. Конформистко хулиганство, един вид. Или може би мейнстрийм лумпенизъм. Така че това си е по-скоро демонстрация на приемственост с предишното статукво, отколкото на отричане.

Всъщност колкото повече време минава, толкова повече тази дата се превръща във фестивал за личности и организации, които се опитват да компенсират политическата си маргинализация и интелектуалната си неадекватност със самоцелно крещене и себеизтъкване. И колкото повече време минава, толкова по-ярко си проличава непознаването и неразбирането на един доста основен факт: „антикомунизъм“ не е равнозначно на „антитоталитаризъм“. Исторически и практически, „антикомунизмът“ е бил идеологически фундамент на режимите на Хитлер, Мусолини и Франко, на бруталните военни диктатури в Турция, Гърция, Португалия и Латинска Америка, на операция „Гладио“, на масовите кланета в Индонезия, на десетилетният бял терор в Тайван, и на още много, много срамни и кървави моменти от близката история.

Днес антикомунизмът е също толкова ключов идеологически елемент за купища диктаторчета от третия свят, за католическите талибани в Полша, за олигархо-популисти като Орбан, за евангелистките талибани-плутократи в САЩ и така добре олицетворяващият ги Тръмп, както и за всяка дребна и зловредна реакционерска душица – от ултрасите-неонацисти по стадионите, та до зализаните фенчета на Айн Ранд, които пускат шегички за Пиночет във фейса, докато кибичат на държавната си службица. Доста шизофренично, но по особен начин логично, антикомунизмът е част и от идеологическата концепция на управлението на Путин. Последното предизвиква доста парадокси в логиката на основните политически агитки, но това е друга тема.

Въпросът е, че „антикомунизъм“ сам по себе си не означава антидиктатура и продемократичност – всъщност обикновено е означавал точно обратното. Всеки нормален човек може да бъде – всъщност трябва да бъде – антитоталитарист и антиавторитарист, да отстоява последователно основните принципи на демокрацията и свободата. Но няма как да си такъв, като си избираш една несправедливост и потисничество, от които да се възмущаваш, докато в същото време оправдаваш и одобряваш други, било идентични или дори по-лоши. Принципността и моралността не работят така. Индивидите, надпреварващи се да доказват своя „антикомунизъм“ чрез идеологическа злоба и налагане на ултрадясна интерпретация на историята, не са демократи и свободолюбци – и обикновено го доказват с всичките си думи и действия, независимо какво байраци веят.

Принципно от доста време няма особен смисъл да се говори и да се спори за такива неща – за 99% от вдигащите шум приказването по подобни теми е просто рефлекс, а за някои е и професионален ангажимент. Вчерашния ден на надвикване по виртуалните и медийни трибуни обаче включваше и един нов, доста притеснителен елемент – арести и разпити на хора, които се занимават професионално с погрешната „филия“. На пръв поглед това изглежда като поредната бабаитска, показна изцепка на гербаджийската власт, поредното престараване пред „началниците“, които дават на Бойко благословия да продължава да управлява. На втори поглед най-вероятно е същото, но преди да има повече яснота няма смисъл да задълбаваме. Но пък съм готов да се обзаложа каква точно ще е реакцията на онази клика, която онзи ден обясняваше как „днес е денят“ да се покаже какво е то журналистика, принципност и т.н. По-умните от тези, които са на отчет в правилното посолство, ще мълчат като бурсуци и ще се правят на разсеяни. По-глупавите от обкръжението им пък изведнъж ще заобичат прокуратурата и ще се скъсат да злорадстват. В контекста на горните разсъждения, и двете линии на поведение са показателни точно колко струват всичките им претенции.