Промяната ще се случи, когато откажем да сме инструмент на статуквото

След 100 дни на протести изглежда, че единственото, което може да предотврати счупването на рекорда по продължителност (и безполезност), поставен от протестите срещу Орешарски през 2013-а, са изборите на пролет. Както тогава правителството падна не заради протестите, а едва след съответните договорките с ГЕРБ и най-вече с ДПС, така и днес изглежда последното нещо, което има значение за политическите рокади, е общественото недоволство.

От самото си създаване българската държава винаги е била в тежка зависимост от силните на деня, на запад и на изток, и винаги е била арена на геополитически маневри и икономическа експлоатация, в които интересите на народа никога не са били значим фактор. Но днес сме в състояние на безпрецедентно унижение. Десетилетия на „избор на по-малкото зло“ ни докараха до управлението на 90-тарска мутра, която успя да доразсипе държавата с впечатляваща комбинация от алчност, некадърност и безочие.

В момента същата мутра безсрамно обикаля чуждестранните посолства, откъдето публично си купува политическо спокойствие – чрез сделки за самолети, нови блокове на АЕЦ и др. Някои

не особено политкоректни коментатори биха нарекли тези сделки – колониална такса.

Както и да ги наречем, очевидно те вършат работа и Борисов се радва на завидна подкрепа от „западните ни партньори“. Капиталистическият морал е категоричен – десетките хиляди по улиците не могат да се мерят с милионите в банковите сметки. Този морал е това, което обединява и откровения бандит Борисов и лустросаните бандити, обитаващи европарламента и най-вече ЕНП.

В същото време т. нар. опозиция е политическо посмешище. Вмирисаните останки от Реформаторския блок и всевъзможните СДС-та, днес съчленени отново под името „Демократична България“, отново са се устремили към изпълнение на историческата си мисия – да станат за пореден път патерица на ГЕРБ с всички съпровождащи този акт съдебни и морални реформи, предимно засягащи тях самите и тясната им социална база, гравитираща около няколко кантори в центъра на София. За щастие вече не само партийните лидери, но и фенската им база са се специализирали в собственото си морално реформиране и преформатиране според изискванията на политическата ситуация, така че едва ли ще има големи сътресения по тази линия, както стана видно и от реакцията на заявката на Христо Иванов за евентуална коалиция с ГЕРБ, малко преди сам да се отрече от думите си. Така не чак толкова неведомите пътища на морала безпогрешно отведоха партията по стъпките на ГЕРБ и в осигуряването на благосклонността на американското посолство, но тъй като не разполагат с държавните милиони както партията майка, са принудени да се навъртат около тръбите на Турски поток и буквално да молят медиите да им обърнат внимание.

Още по-трагикомична е ситуацията в Партията на плоския данък, оглавявана от седесарска приватизаторка и фенка на Тачър и по някаква причина все още носеща името „социалистическа“ – БСП, която изглежда съществува само, за да допринася за поддържането на перманентен парадокс в българската политика. Останалите партийки еднодневки дори не заслужават внимание, освен проекта на гологлавия шоумен, който изглежда все по-вероятно (и някак си логично предвид цялостната ситуация в страната) да заеме в даден момент и министър-председателския стол.

Всъщност, ако се абстрахираме от колоритните особености на политическите лидери и празните приказки на политическите им централи, ще забележим тъжната реалност, че техните политически програми са идентични. Нито една политическа формация не подлага на критика резултатите от прехода и не атакува неговата икономическа и политическа база. Всички партии „Да, България“ до „Възраждане“ са в пълен консенсус относно продължението и дори усилването на неолибералните политики, които ни докараха до сегашното положение с всичките произтичащи от тях резултати, като: бедност, неравенства и корупция. Но това, което е истински плашещо е, че същата политическа скука цари и сред протестиращите, които като цяло остават заклещени в исканията на безидейната опозиция, пробутваща дребни административни реформи, опаковани като революционни промени. Вече отсъстват дори и баналните анализаторски дъвки относно това дали „улицата ще роди свой политически субект“. Единствения въпрос е към коя от безличните опозиционни фракции ще се тласне също толкова политически безличното множество.

Всъщност именно

в тази политическа безидейност се крие и слабостта на протестите,

които въпреки внушителната си бройка, оказват по-малко влияние на политическите процеси отколкото един олигарх, изпращащ пари и обещания през граница. Слабостта и политическата безидейност на мнозинството са резултат от нивелиращия ефект на доминиращата националистическа-капиталистическа идеология, която набутва всички различни и противостоящи си обществени интереси в общ кюп, за да смекчи или поне да прикрие класовите противоречия в обществото. Така интересите на продавачката в „Кауфланд“ се оказват приравнени на интересите на Делян Пеевски, а интересите на миньорите от Бобов дол – на тези на феодалния им владетел Ковачки. Всички сме българи, всички сме граждани. Капиталистическата класа успява да осъществи своите политически проекти, като представя своя класов интерес за общонационален.

Реалността обаче ни разкрива съвсем различна картинка. Работниците представляваме над

90% от икономически активното население и произвеждаме 100% от стоките и услугите

в обществото, но мнозинството от нас се трудят в тежки условия, получават изкуствено ниски заплати и живеят в лишения или са хвърлени в принудителна трудова миграция. Положението на икономически неактивната част на работническата класа – пенсионерите, е още по-окаяно.

Бизнесът – олигарси, средни и дребни капиталисти са едва няколко процента, но в техните ръце се намира огромната част от богатството в страната, живеят в охолство и разточителство. Те, или техни представители заемат и всички високи държавни постове. Ето такова е статуквото и то може да се крепи единствено, ако мнозинството е разединено и идеологически дресирано да не разпознава собствения си интерес. Така 90% реално работещщи се превръщат в прост инструмент за осъществяването на интересите на управляващата класа и безмълвна маса, използвана в нейните вътрешни фракционни борби, представяни като политически сблъсък.

Идеологическата уравновиловка, налагана от гореспоменатото управляващо малцинство, цели предотвратяването на организацията на мнозинството в защита на собствените му интереси, като поставя

въпроса за управлението на страната не като съотношение на сили между противостоящи си класи,

а като чисто технически проблем, свързан с личните качества на управляващите. По същия начин, по който обяснява класовите неравенства с личните качества на няколко корумпирани политици и незаконно забогатели олигарси.

Първата стъпка към създаването на истинска опозиция на статуквото, е разбиването на доминиращата идеологическа конструкция за гражданска общност и оголване на класовите противоречия вътре в нея. Ако идеологическата шлака се отмие, на преден план излиза очевидното – че цялата политическа класа, всъщност цялата държавна машина е организирана в защита на интересите на една определена обществена класа – тази на олигарсите и капиталистите и че интереси на тази класа са в директен конфликт с интересите на мнозинството.

Когато мнозинството отхвърли заблудите, налагани му от управляващата класа, то вече няма да обикаля улиците под знамената на тази или онази нейна политическа фракция, а ще се обедини в защита на собствените си интереси.