Бунтовете в Шри Ланка са естествено следствие от икономическия и финансов колапс. Хората се бунтуват, когато огладнеят или видят сълзите на децата си, заради престъпленията на управляващите.

Бунтовете не са „План на глобалистите за Новия световен ред“. Контролираният срив на икономиката и финансовата система в глобален мащаб е координиран проект на централните банкери, елитите и марионетките им в медиите и правителствата. И без тази координирана програма, така наречената „икономика“ и „финансова система“ бяха пред срив, но целта в случая е да бъде максимално болезнено за обикновените хора и така наречените „елити“ отново да ни спасят, със следващата грандиозна лъжа, която да ни зароби окончателно. Ние, хората, не само, че трябва да се бунтуваме, но и да не спираме да го правим, независимо какви „решения“ ни се предлагат за кризите, които самите елити създават. Тези „решения“ не трябва да се приемат. Междувременно е добре работим за истинската алтернатива и от зрители и жертви, да се превърнем в съзидатели.

Управляващите психопати разчитат на зависимостта ни от тях и от тяхната система, която ни ограбва и убива, на поддържането на масов манталитет на „безсилната жертва“, както и индоктринацията на масите във всякакви „изми“, които не отразяват или само частично описват истинското устройство на света. „Измите“ са полезен комплект от познания, основа на икономическа, философска и идеологическа грамотност, което е необходимо оръжие във войната, защото информирани и образовани хора не се лъжат лесно. Но масите са пропагандирани да се държат догматично, а самите идеологии и теории са конструирани така, че да разделят, поради което сами по себе си не са достатъчни и работещи решения.

Най-простият пример, за да не засягаме сложните „либерализъм“, „капитализъм“ или „комунизъм“, може да бъде безумната война между „гласуващи“ и „негласуващи“.

Нито „гласуващите“, нито „негласуващите“ могат да постигнат какъвто и да било сериозен напредък единствено с акта си на „гласуване“ или „негласуване“, който е превърнат във фетиш на политическата им позиция. Негласуващите са жертви на същите престъпници, за които „не гласуват“, живеят в същата система, но някои чувстват, че не са „легитимирали“ политиците, защото не са си дали гласа за нито един от тях. Това е без значение, детска игра на демокрация, в която утвърждават илюзията, че актът на гласуване може да легитимира престъпната система. Скритото обвинение срещу „гласуващите“, че те „докарват“ тези престъпници на власт, е лицемерно, защото „негласуващите“ реално помагат във властта да влязат повече от най-непопулярните политици с по-малко пари и измами. От друга страна, догматичното партийно гласуване или вълненията от политическото шоу, което се разиграва по медиите, далеч не изгражда информирани граждани, нито води до каквато и да било политическа култура.

Гласоподаването е просто един от инструментите, които имаме. Може би е по-добре да се използва, преди да са ни го отнели. Но това няма „да ни оправи“.

Решението не е поредният „-изъм“, който се очаква да измислим и в който изведнъж всички да повярват, а работа, самообразоване, проекти, медии, съзидателство извън системата на корпоративните и фашистки държавни структури, които без друго са проядени до дъно. Това може да бъде временно решение, докато се срине и „цифровата икономика“ или истинско начало на алтернативна икономическа и социална система? Или необходимата ни база независимост, плацдарм, от който ще можем да организираме контра-атака срещу Елита и глобализирания фашизъм.

Не мисля, че междувременно борбата, протестите, гражданското неподчинение, делата, които водим срещу престъпленията, на които сме подложени, трябва да спират. За какво ни заключват, заплашват и цензурират, ако не се страхуват ТЕ от бунта на хората и от истината?

Съществува разделение и между „протестиращи“ и „непротестиращи“. Между „протестиращи само на граждански събития“, които се страхуват да „не бъдат яхнати“ и имаме „протестиращи“ само, когато бъдат призовани от политически лидер и организация. Тоест отново се преследва някаква идеологическа чистота на акта на протест, превърнат във фетиш на недоволството. Присъства страхът да не бъдеш „употребен“ и вероятно нежеланието „да си губиш времето“, което е смехотворно, като имаме предвид колко от нас водят „епични битки“ във Фейсбук по няколко часа на ден, които явно „не са загуба на време“… Виждаме хора, които считат, че с „мирни протести няма да стане“ и хора, които са убедени, че с „немирни протести“ също така „нищо няма да стане“.

Протести, гласуване, изграждане на алтернатива: всичко това изглежда много за един човек, работещ по 8-12 часа на ден. Непосилно. Но това не е работа за един човек, а за едно общество. Общество от хора, които не желаят да се примирят. Не „гражданско общество“, а обществото на непримиримите. За съжаление, дейците действително са твърде малко, оскъдният брой активни хора са затрупани от ангажименти и проекти.

Ние сме родени в мир. Възпитани сме и пропагандирани да „вярваме“ на другите, да уважаваме институциите и да разчитаме на тях, стремим се да се разбираме и да се впишем, да подредим живота си.  Но това, което правим, е като хамстери да въртим колелото на безпощадната машина.

Навиците и уменията ни, нагласите и разбиранията ни са ориентирани към свят, който се държи разумно, не е заплашителен и не ни атакува. В тази Вселена имахме бъдеще, знаехме, че рано или късно „ще се оправим“, може би някой ден дори ще си изплатим и ипотеките.

Някои още живеят в „Прехода“ и го чакат да свърши. Но Преходът сякаш беше само „българска работа“, поне така си мислят хората, които не знаят какво е „Шокова терапия“. А сега осъзнаваме, че се извършва глобална, координирана и умишлена атака срещу обикновените хора.

В свят, който изглежда сякаш е полудял и в който сме под постоянна атака, не знаем как да се защитим и как да се борим. Продължаваме да чакаме „и това да мине“, надяваме се Путин да ни спаси или все още нямаме достатъчна мотивация за отпор, защото човек може „всичко да изтърпи“.

Съпротивата е осъзнатото желание и свободният избор да се противопоставиш. Този избор ни налага императивно от цивилни, аматьори, запалянковци и наблюдатели да се превърнем в бойци.

Ваня Милева