Ирландците защитават своята независимост не от сто и не дори от петстотин години, а почти от хиляда, още от времето на Уилям Завоевателя. През XII век нормандските барони първи правят десант на Зеления остров. От тогава всичко се завърта и едва ли ще се оправи в обозримо бъдеще.
Ирландският републиканизъм е уникално политическо явление. От него излизат леви и десни, консерватори и либерали, анархисти и нацисти, целият политически спектър на Ирландия. Той е породил особена политическа култура и специфична атмосфера с питателна база за радикали от всички направления, за верни бойци и безскрупулни предатели.
ИРА е организацията, станала символ на ирландския републиканизъм, организация, която неизменно възбужда интерес у всички, които се интересуват от политика. ИРА е била прогресивна, консервативна, дясна и лява. А многобройните остатъци от „първоначалната ИРА“ едва ли е възможно да се преброят, а да не говорим и за многото други интересни радикални организации в ирландската съпротива. Този цикъл от статии за ирландския републиканизъм е посветен на интересната и заплетена история на многогодишната борба на ирландските радикали.
Глава 1.
Доброволческа армия по ирландски.
Появата на ИРА, както и всичко останало, си има своята предистория. Самото словосъчетание „Ирландска републиканска армия“ е свързано с нелегалната организация „Ирландско революционно братство“ (ИРБ), която се появява в средата на XIX век. ИРБ е типичен наследник на нелегалните революционни организации от сорта на карбонарските венти. От ИРБ произлиза целият ирландски национализъм в началото на ХХ век, както руските революционери от този период произлизат от народничеството.
Клонът на ИРБ в САЩ се нарича „Братството на фениите“ и много от неговите участници постъпват на служба в армията, образувайки еднородни в етническо отношение ирландски полкове в състава на американската армия. Някои от тези полкове носят нашивки с надпис „ИРА“. Бягащи от глада и националното унижение, ирландските емигранти изразяват надежда за собствена армия, с помощта на която да се справят с английските колонизатори. И понякога рижекосите военнослужещи от армията на САЩ наистина са успявали – обикновено в сблъсъци на канадската граница (Канада в тези години е колония на Британия също като Ирландия, така че пограничната служба там носи същите, мразени от ирландците, „червени мундири“).
Въпреки това, съвременното значение на абревиатурата ИРА се придобива през ХХ век. Непосредствени нейни предшественици са „Ирландските доброволци“ и Ирландската гражданска армия.
От 80-те години на XIX век британският парламент не приема актовете за „хоумрул“ – ограничено самоуправление за Ирландия, натъквайки се на съпротивата на английските консерватори и ирландските протестанти – лоялисти (привърженици на това, че Ирландия трябва да остане под властта на британската корона). През 1912 г. британският парламент разглежда трети „Акт за хоумрул“, който има по-голям шанс да бъде приет. В отговор на това, лоялистите заявяват, че са готови да защитават „британска Ирландия“ с оръжие в ръка. И това не остава само на думи – лоялистите сформират военизирания „Ълстърски доброволчески корпус“. Неговите участници недвусмислено намекват, че ако Ирландия получи самоуправление, те самите ще наложат ред.
Вече споменатото ИРБ реагира на този демарш с призив към ирландците да формират собствени сили за самоотбрана, за да се противопоставят на лоялистките отряди. Тези сили за самоотбрана получават името „Ирландски доброволци“. Първото събрание на „ирландските доброволци“ се състои на 25 ноември 1913 г. в Дъблин и на него се явяват около седем хиляди души (сред тях е и малко известният тогава човек на име Еймън де Валера).
По-рано, през август, под ръководството на ирландските социалисти и профсъюзните лидери Джеймс Ларкин (бъдещ създател на Ирландската комунистическа партия) и Джеймс Конъли, в Ирландия се сформира още една военизирана организация, фактически работническа милиция – Ирландска гражданска армия (ИГА). Тя е създадена от профсъюзите по време на най-големия в Ирландия трудов конфликт – Дъблинският локаут, когато работата се лишава от десетки хиляди ирландски работници. ИГА става средство за борба с полицията и стачкоизменниците. Въпреки това, борбата на работниците не се увенчава с успех, но ИГА не се саморазпуска и скоро изиграва важна роля в ирландската история.
Конъли служи в британската армия и има представа от военно дело. За кратък период от време ИГА става пълноценно бойно формирование, чието оръжие е закупено в Германия (немците с удоволствие продават оръжие на ирландците, виждайки врага в лицето на англичаните). Интересното е, че ИГА е една от първите армии в света, в която могат да влязат и жени (при „Доброволците“ женската организация съществува във вид на отделна структура).
В Германия закупуват оръжия и „Доброволците“. Обезпокоените британски власти забраняват вноса на оръжие в Ирландия, което не пречи на лоялистите да внесат спокойно в Ълстър 24 хиляди пушки. Световната преса се шегува по този повод – „законопослушните британци се въоръжават, а на ирландските бандити това е забранено“. Известният ирландски националист, един от организаторите на „Ирландските доброволци“, Патрик Пиърс, в отговор също се шегува: — По-смешен от лоялиста с оръжие е само националистът без него.
Въпреки това, обемите на закупеното оръжие от ирландците не са сравними с лоялистките: едрата буржоазия и авторът на „Маугли“ – Киплинг, не дават пари на ирландците за това дело.
Ако ИГА от самото начало е политизирана организация с ясен социалистически уклон (Конъли е основател на Ирландската работническа партия), то при „Доброволците“ освен общите идеи за самоуправление и независимост, няма единна идеология. ИРБ се опитва да привлече тези формирования под свой контрол, но не е много успешно и те преминават под влиянието на умерената ирландска партия – Ирландска парламентарна партия (ИПП). Нея напълно е устройва умереното самоуправление на Ирландия, което й поражда друго название – Партията на хоумрул. Тази безхарактерна позиция на ръководството на „Доброволците“ води до сериозна криза движението със започването на Първата световна война.
Със започването на Първата световна война патриотичната пропаганда закача и „Ирландските доброволци“. Държавата става лошо нещо и тя започва да се нарича „родина“. В резултат на това, голяма част от „Доброволците“ приема новото име „Национални доброволци“ и се отправя да умре за омразната Британия с напразната надежда, че родината-мащеха ще ги възнагради с независимост. Лидер на „Националните доброволци“ става ръководителят на ИПП Джон Редмънд, който произлиза от ирландската аристокрация. Забавното е, че британската официална пропаганда широко парадира с темата за помощ на „малките народи, нуждаещи се от освобождение“.
ИГА не се засяга от тези проблеми. Радикалният марксист Конъли, който е идеолог на Гражданската армия, подробно разяснява на ирландските работници за чии интереси се води войната и че да се умира за британската корона е глупава идея.
Малка (и най-радикалната) част от „Доброволците“, не променяйки названието си, си остава у дома. Всички тях ги чака съвсем друга война.
2. Зората на 1916 г.
„Доброволците“ се лишават от своята най-голяма, но и в същото време най-умерена част. В Ирландия остават около 14 хиляди доброволци (на фронта отиват почти 200 хиляди). Организацията с такава численост напълно може да се контролира от ИРБ. Няколко дни след началото на Първата световна война се прави извънредно събрание на ИРБ, на което лидерите на братството решават, че трябва да вземат курс за въоръжено въстание докато метрополията пролива кръв на европейски терен. „Доброволците“ пък трябва да станат ударни отряди на ирландската революция.
Участниците в ИРБ успешно влизат в ръководството на „Доброволците“. Въпреки че в официалния щаб остава умереният републиканец професор Ейън МакНийл, четирима от седемте най-важни военни длъжности в ръководството на организацията се заемат от участници в ИРБ. Внедрените революционери допълнително засилват своите позиции посредством бюрократични мерки – например, създават Военен комитет в ИРБ, който фактически поема истинското ръководство на „Доброволците“ (това се обезпечава от кадровата политика при назначаването на офицерския състав).
Важна роля в подготвяното въстание трябва да играе Германия. С немците вече са водени разговори от представители на ирландската диаспора в САЩ, а през 1915 г. към тях се присъединява емисарът от ИРБ поетът Джоузеф Плънкет (по-късно негов адютант става многообещаващият младеж Майкъл Колинс). Основните въпроси са два – създаване на ирландски отряди за борба с Британия от ирландските военнопленници и доставки на оръжие. В ирландска бригада се записват само 56 човека, а немците са напълно готови да предоставят оръжие, като предварително обещават и експедиционен корпус.
Ръководството на ИГА не знае за плановете на ИРБ и се подготвя за въстание самостоятелно, но през януари 1916 г. Военният комитет на ИРБ посвещава Конъли в заговора и той става негов участник.
В началото на април същата година Патрик Пиърс, който заема длъжността директор на военната организация на „Ирландските доброволци“, нарежда започването на тридневна подготовка за великденския парад. Членовете на ИРБ разбират за какво става дума, като това се разбира и от информаторите в техните редици. Информацията, че подготовката за въоръженото въстание е на финалната права, достига до ушите на ръководителя на „Доброволците“ МакНийл. Старият интелигент изпада в ужас при мисълта за възможно кръвопролитие и обещава да направи всичко възможно, за да не стигне до Дъблинския замък (в него е разположена резиденцията на британската администрация в Ирландия). Не добавя оптимизъм и това, че немският транспорт с оръжие е потопен от британския флот, а немският експедиционен корпус е само красиво обещание. МакНийл не осведомява англичаните, а се ограничава с нареждане, забраняващо на „Доброволците“ да излизат по улиците в деня на въстанието. По този начин, той „оставя у дома“ около десет хиляди потенциални участници във въстанието.
Великденското въстание започва в понеделник на 24 април. Рано сутринта около 1200 „Доброволци“ и членове на ИГА взимат под контрол обекти в Дъблин: сградата на пощенската служба, кметството, „Четирите съдилища“ (най-висшата съдебна инстанция в Ирландия), няколко промишлени обекта и болничен комплекс. Въпреки че въстаниците успяват да убият няколко караули в слабо охраняемия Дъблински замък, те не успяват да го завземат. Не успяват да завземат и Тринити Колидж – този стратегически важен обект в центъра на града остава защитен от една шепа лоялисти. За британците въстанието се оказва напълно изненадващо и не могат да окажат пълна съпротива. След смъртта на трима полицаи в тази нервна обстановка, полицията напуска улиците на града, което води до грабежи – впоследствие за мародерство са арестувани повече от четиристотин души.
Докато се води битката, лидерите на въстанието преместват своя щаб в сградата на пощенската служба, над която се издига ново знаме. Вътре Патрик Пиърс със звучен глас провъзгласява републиката. Но въстаниците не успяват да завземат нито оръжейните складове, нито една от двете железопътни гари, нито дъблинските пристанища. Извън Дъблин сблъсъците носят спорадичен характер, като регионалните „Доброволци“ често са разпръсквани без бой, не успявайки да стигнат до столицата.
Британските власти бързо се възстановяват. Във вторник лорд-наместникът Уимбрън обявява военно положение и дава пълна власт на бригадния генерал Лоу, който оставя под контрол комуникациите в ръцете на правителствените сили. Ако в началото на въстанието в града се намират малко повече от хиляда правителствени войници, то в края на седмицата броят на подкрепленията стига 16 хиляди, в това число и артилерия. Именно артилерията решава съдбата на въстанието. Англичаните се опитват да не влизат в директни сблъсъци, а просто тръгват към окупираните сгради с оръдия и стрелят по тях редом с тези, които се намират вътре. Не е изненада, че такъв подход води до многобройни разрушения и жертви, но британските власти не искат да си губят времето с въоръжено въстание в тила по време на война. Британците не се церемонят с цивилното население: ирландците без много приказки са разстрелвани или пробождани с щикове.
В събота щабът на въстанието в сградата на пощенската служба е в руини, а командващият Конъли е тежко ранен. Взимащият командването Пиърс решава да се предаде, за да се избегнат по-нататъшните жертви сред цивилното население. В отделни участъци борбата продължава до неделя, тъй като не стига до всички информацията за капитулация.
В същото време, генерал Лоу предава командването на генерал Максуел, който успява да се прослави със своите особени подходи към цивилното население по време на англо-бурската война – първата война в историята, в която цивилно население е вкарвано в концлагери.
Максуел веднага обещава да се справи с всички привърженици на Шин Фейн. Той не се притеснява, че малката сепаратистка организация Шин Фейн няма пряко отношение към въстанието, въпреки че някои от нейните участници участват в него в състава на „Доброволците“ и ИГА. Именно Великденското въстание през 1916 г. способства за увеличаване популярността на партията Шин Фейн, която въпреки че съществува вече почти десет години, не се ползва със сериозно влияние. В началото на май военно-полевите съдилища на Максуел осъждат на смърт 90 човека, като някои от които нямат никакво отношение към въстанието. Разстреляни са всички ръководители на въстанието. Конъли, който не може да стои изправен заради раните си, е разстрелян на стол. Като по чудо избягва екзекутиране един от командирите на батальоните Еймън де Валера – него го спасява американското гражданство, защото Британия дълго очаква влизането на САЩ в Първата световна война и убиването на американски гражданин едва ли би способствало за това.
Хиляда и петстотин човека са хвърлени зад решетките, където могат да анализират поуките от въстанието и да направят изводи, както например младият революционер Майкъл Колинс и основателят на Шин Фейн Артър Грифит, който въобще не е замесен, а също и нещастният МакНийл, опитващ се да потуши въстанието (старецът е осъден на доживотен затвор).
С бруталното потушаване на въстанието британското правителство прави повече, отколкото самите въстаници. Въпросът е, че вместо да получат подкрепа от населението участниците във Великденското въстание получават само неговата омраза. Жителите на Дъблин, които в по-голямата си част са далеч от идеите на сепаратизма, се сблъскват първо с насилието от страна на самите въстаници, а след това с насилието на британските войски, които потушават въстанието. Някои от „Доброволците“, които се предават, с ужас установяват, че много ирландци, заради които отиват на смърт, им се смеят и аплодират британците. ИПП директно ги обявява за предатели на ирландската независимост.
По-нататъшните репресии на принципа „справяне и наказване на всеки“ драстично намаляват популярността на британските власти. А героичната и трагична смърт на лидерите на въстанието ги прави истински идоли сред ирландците. За много е очевидно, че мирното решение на въпроса за независимост е невъзможно. „С англичаните не може да се излезе на глава“ – са разбрали ирландците.
3. Появата на ИРА
През 1917 г. много от лидерите на ирландските републиканци се оказват на свобода, много са амнистирани, а някои просто бягат. През тази година изгрява политическата звезда Еймън де Валера.
Партията Шин Фейн изглежда радикална само на фона на другите легални партии в Ирландия. Ако ИПП иска самоуправление в рамките на монархията, то Шин Фейн на Артър Грифити не отива много далеч и говори за дуалистична монархия от типа на Австро-Унгария, в която на ирландския престол ще седне представител на управляващата династия в Британия. Дори тази позиция принуждава британците да гледат на партията като на опасни бунтовници. След тази „реклама“, която правят на Шин Фейн английските потисници на Великденското въстание, в Шин Фейн влизат масово неговите бивши участници, в това число и де Валера, който след екзекутирането на 16 лидера на въстанието, се оказва един от най-авторитетните му предводители, останали живи. Няколко дни след освобождението си от затвора де Валера сменя Грифит на поста ръководител на партията. Това почти не довежда до нейното разцепление. Де Валера е републиканец, а старото ръководство на партията, включително Грифит, са конституционни монархисти. В крайна сметка се стига до компромис – първо да прогоним англичаните, а после ще видим.
Същевременно настъпва 1918 г. Революционна Русия излиза от войната и това, което се случва в нея не е разбираемо и за самите й жители. Краят на войната не е бил видим, въпреки че всички участници в нея са били обезкръвени. Много хиляди ирландци завинаги остават на европейска земя, но на Британия тези жертви не й липсват.
Трябва да се каже, че ирландците отиват на война доброволно. Няма сериозна необходимост от това, но ирландците се записват активно в кралската армия. Единствените стъпки, които предприема короната в това отношение, са тъжните плакати с изображението на кайзерови войници, нахлуващи в дома на ирландците, оставащи в родината си, въпреки че британските войски не са по-добри от кайзеровите.
И изведнъж като гръм от ясно небе идва лоша новина – в Ирландия ще се проведе набиране на войници за фронтовете на великата война. Всеки, който иска, е отишъл доброволно на тези фронтове, като някои дори са загинали, докато това патриотично начинание на британското правителство не предизвиква никакъв ентусиазъм.
Ако преди това ирландците са могли само да мечтаят за единен порив на нацията, то сега тя се сплотява. Малко са нещата, които обединяват хората така, както внезапната омраза срещу идиотските решения на собственото правителство. Срещу призива са абсолютно всички ирландски партии, от умерените до радикалите и дори католическата църква, която се опитва да не безпокой безцелно кралската династия.
На 23 април 1918 г. в Ирландия започва общонационална стачка. Стачкуват дори вестникарите и обществения транспорт, а най-неприятният за Британия аспект е спирането на военните заводи. Вместо да се вслуша в гласа на разума британското правителство предпочита да извърши още една глупост и „намира причина за вълнения“. Тя естествено се оказва тайният заговор на ръководството на Шин Фейн (странното е, че освен те, антинаборната кампания се подкрепя и от ИПП) и немския Генерален щаб. Новият лорд-наместник на Ирландия нарежда да се арестуват няколкото десетки лидери на Шин Фейн, въпреки че по този начин движението не е обезглавено, но това което е направено е направено. Шин Фейн получава невероятна популярност, а британското правителство още омраза.
Усилията на Британия да облече в униформи непокорните поданици се оказват напълно напразни. През юни 1918 г. става очевидно, че влизането на САЩ във войната оказва влияние и на фронтовете се наблюдава поврат. Необходимостта от нови попълнения отпада.
Нелепите стъпки на британското правителство водят до това, че през декември същата година на провеждащите се в Ирландия всеобщи избори Шин Фейн одържа съкрушителна победа. Партията получава 79% от местата в Ирландския парламент, а останалите се поделят между ИПП (започнала да се превръща в политически труп) и ирландските лоялисти. Новоизбраните депутати трябва да се отправят към Уестминстър, на заседания на британската Камара на общините. Но Шин Фейн обещават, че краката им няма да стъпят в леговището на потисниците. Вместо това, на 21 януари 1919 г. избраните депутати се събират в Дъблин и провъзгласяват независим парламент на Ирландия – Дойл Ерън. Първият акт на Дойл Ерън е приемането на декларация за независимост на три езика: ирландски, английски и френски. За независим се обявява целият остров, включително и северните, протестантски графства. На това историческо първо заседание на ирландския парламент взимат участие 27 депутати. Голяма част от останалите (като де Валера) се намира в затвора, или както ясно казват участниците в заседанието – „в плен на нашите врагове“. Британските власти не очакват такъв поврат и в Ирландия започва война за независимост.
В състава на Дойл Ерън от вече познатите лица влиза и Майкъл Колинс, бившият адютант на един от лидерите на Великденското въстание Джоузеф Плънкет. Колинс е многообещаващ човек и през 1917 г. влиза в изпълкома на Шин Фейн, а също става и ръководител на „Ирландските доброволци“. „Доброволците“ се връщат от фронта и те в страната към момента на избиране на Дойл Ерън са около сто хиляди души. Към редиците им активно се присъединяват порасналите членове на ирландските младежки организации и лишаващата се от лидер ИГА. Структурата става доста голяма и се нуждае от реорганизация. Поради това, че ръководството на тази военизирана структура практически напълно е част от Шин Фейн, „Доброволците“ фактически стават „партийна гвардия“ на организацията. Тъй като организацията внезапно влиза в ирландския парламент и в правителството едновременно, то „партийната гвардия“ променя статуса си заедно с името си. Така се появява Ирландската републиканска армия.
4. На бой отиват само старците
В периода на Войната за независимост ИРА се нарича „Стара ИРА“. В бъдеще организацията претърпява разколи и много от нейните остатъци претендират за първоначалното название, добавяйки към него какви ли не уточнения. Но ако става дума за „Старата ИРА“, то това означава, че говорим за Войната за независимост на Ирландия.
След скорошната Първа световна война тази война носи съвсем дребномащабен характер – в нея никога не участват едновременно повече от тридесет хиляди души от всички страни в конфликта (за сравнение – Британия оставя при Сома половин милион войници).
Към 21 януари, денят на независимостта, насилието е вече нещо нормално за живота в Ирландия. „Доброволците“ нападат полицията и военнослужещи, а британските войници пленяват „Доброволците“ и тези, които им се струват сходни с тях. Но тези действия не носят организиран и координиран характер. В Ирландия, да го кажем така, е неспокойно.
Първите изстрели прозвучават в този ден – 21 януари. На този ден група бойци на ИРА начело с фермера Шон Трейси, суров и фанатичен човек, атакува полицаи. Със своите другари Трейси обяснява ситуацията така: — За да започне войната, ние трябва да убием някого.
Те застрелват двама полицаи, които съпровождат камион с промишлени взривове. След десет дни официалният орган на „Ирландските доброволци“ напълно оправдава действията на нападателите: „…към войниците и полицаите трябва да се отнасяме като към окупационни сили“. Впрочем, окупацията наистина започва. На 24 януари в Типърари (градът, недалеч от който се случва нападението) е обявено военно положение. На този фон почти всяка седмица Ирландия е разтърсвана от стачките на Съюза на ирландските работници в транспорта и неквалифицираните работници – най-радикалният ирландски профсъюз, основан от Ларкин. Стачкуващите веят червени знамена.
Като цяло, в първия етап на войната насилието носи доста местен характер. ИРА се отказва от тактиката с челни сблъсъци, която не добре установява през 1916 г. и се фокусира върху очертания терор. Нейна основна мишена стават представителите на дребната и средна британска администрация, а също и Кралската ирландска полиция (КИП), която е формирана основно от ирландци. През април бойците на ИРА се опитват да освободят свой пленен другар – синдикалистът Робърт Бърн в град Лимерик. В операцията по неговото освобождаване загива един полицай (още един е тежко ранен) и самият Бърн. В отговор бригадният генерал Грифин обявява военно положение в Лимерик. В града са вкарани допълнителни сили, включително бронетехника, блокирани са изходите. Градските профсъюзи пък обявяват всеобща стачка, ръководещ орган на която става Съветът, по модела на Съветите в РСФСР. Съветски Лимерик просъществува само няколко седмици и съветското в него е само названието и червените знамена – той не води до никакви сериозни преобразувания, а и не е поставял пред себе си такива цели.
Постепенно тактиката на ИРА носи ефект. КИП се опитва по-малко да излиза от казармите си, които се намират предимно в провинцията. През април 1920 г. ИРА провежда добре координирана акция – в цялата страна са подпалени казарми на КИП. КИП е принудена да съсредоточи своята дейност изключително в градовете, оставяйки провинцията на ИРА. Важно е да се каже, че ИРА е доста независима от структурата на ирландското нелегално правителство. Въпреки че организацията трябва официално да се подчинява на Дойл Ерън и президентът на републиката – Еймън де Валера, който успява да избяга от затвора през февруари, на практика Армията се ръководи от Колинс и неговият най-близък помощник Ричард Мълкахи, макар че Колинс официално заема длъжността началник на разузнаването на ИРА. Авторитет на Колинс в редиците на ИРА му придава неговата роля в работата с „Ирландските доброволци“ и неговите умения за полева работа. Самият Колинс, като ръководител на разузнаването, се ползва с голямо влияние благодарение на своите пълномощия за разкриването на информатори и шпиони в редиците на ИРА. Въпреки това, структурата на ИРА не е единна, а регионалните отряди на Армията действат често автономно. Но това е абсолютно логично за партизанската война.
Британското правителство, разбирайки, че ситуацията излиза извън контрол, приема необичайно решение, което става стандартна практика за борба с партизаните в провинцията през ХХ век и което е наблюдавано и в наши дни. Британското правителство създава първите в Европа паравоенни групи.
От фронтовете на Първата световна война се връщат стотици хиляди мъже, много от които не умеят да правят нищо друго, освен да воюват, а навикът им за насилие е вкоренен в тяхната плът и кръв. Именно към тях се обръща правителството, когато в началото на годината обявява набирането за държавна служба на хора „за сурова и опасна работа“. Ветераните с радост откликват на призива. Тези доброволци се записват в редиците на „временните полицаи“ при КИП. Те не ходят с униформите на КИП, а са облечени доста странно – армейско долнище в каки цвят и тъмно-зелено (или синьо) горнище. Заради този причудлив нюанс са наричани „black and tans“. Това словосъчетание се използва и днес като оскърбление. Именно „black and tans“ стават основен инструмент на британския терор в Ирландия.
След прогонването на КИП от провинцията, ИРА преминава към следващия етап. Сега на атаки са подложени базите на КИП в градовете. От януари до юли 1920 г. са разрушени 16 казарми на полицията, а 29 са силно повредени. Но в този момент и англичаните също засилват натиска – в страната активно се прехвърлят армейски подразделения и отряди на „black and tans“, които започват системен терор срещу цивилното население в страната, опожарявайки цели градове. ИРА престава да действа в градовете, които се превръщат от англичаните в укрепени крепости, и преминава към тактиката на „летящите колони“, атакуващи от засада и след това разпръскващи се.
На 9 август 1920 г. британският парламент приема закон за възстановяване на реда в Ирландия. Военно положение е обявено почти навсякъде в страната, гражданското съдопроизводство е заменено от военно-полево, като военно-полевите съдилища разглеждат и случаите на цивилни.
Взаимната бруталност бързо започва да нараства, което води до два инцидента в Дъблин през ноември 1920 г. На 21 ноември Колинс разрешава ликвидирането на заподозрени в шпионаж – в този ден в покрайнините на Дъблин са убити четиринадесет човека (някои пред очите на своите близки), в това число цивилни и офицери от разузнаването. На следващия ден в отговор „black and tans“ нахлуват на футболен стадион в Белфаст по време на мач и откриват огън. Загиват 14 човека (включително един футболист), а 65 са ранени. В този ден са убити трима пленени националисти при опит за бягство. Тези събития получават името „Кървавата неделя“ – но не последната в ирландската история.
Насилието започва през зимата. В този период се случват 70% от жертвите в конфликта. През декември „black and tans“ опожаряват центъра на град Корк като отмъщение за нападенията на ИРА. На 19 март ИРА успешно атакува британска армейска колона, която числено превъзхожда атакуващите десетократно. Отново през март ИРА успешно напада влак, превозващ британски войници. Така изглежда тази война – никакви фронтове, никакви тилове – само засади и ответен терор.
През април 1921 г. започва реорганизацията на ИРА като редовна армия, но това не носи положителен ефект. Не достигат много оръжия, като цялата Армия има само около три хиляди пушки, предимно трофейни. Освен това, силата на ИРА значително се подкопава след майската атака срещу Къстъм хаус – центърът на местното самоуправление в Ирландия. Самата сграда е унищожена, което носи по-скоро символичен характер, но са убити или попадат в плен повече от сто от най-активните и опитни бойци на ИРА.
Ситуацията започва да става все по-лоша за ИРА и британците стигат до заключението, че тази война може да продължи дотогава, докато ирландците не се уморят, а те не се уморяват скоро. Като пример служи „Черната Троица“ – изборите за парламент в Южна Ирландия през есента на 1921 г., на които почти всички места се печелят от Шин Фейн. Но депутатите от Шин Фейн отказват, в съответствие с по-рано приетата тактика, да заемат своите места и британската администрация е принудена да въведе пряко управление на лорд-наместника. В отговор ИРА разгръща такава масова кампания с убийства на полицаи и военни, че това практически довежда до колапс управлението в региона. Между другото, тези избори се провеждат заради четвъртия акт за хоумрул от 1920 г., който окончателно разделя Ирландия, но дава на всяка нейна част широки възможности за самоуправление.
През юли Колинс е уверен, че войната е в задънена улица и единственият начин е да се постигне прелом – това пренася войната на територията на Англия. Разгръщат се такива мероприятия, като например нападението срещу ливърпулските докове, но скоро изведнъж идва примирие.
Трябва да се отбележи, че опити за преговори се правят няколко пъти, но постоянно диалогът се опира на искането на британската страна – незабавно предаване на оръжията от бойците на ИРА. ИРА няма такова намерение да направи подарък на короната и продължава с убиването на британски войници.
Повод за примирието стават изборите в Северна Ирландия, на които побеждават лоялистите, което става фактически началото на продължаващото и до днес разделение на страната. Войната се води и там, но в Северна Ирландия тя се свежда до противопоставянето на католиците на протестантския терор, като северноирландската ИРА не е атакуваща сила, а сила за самоотбрана.
По повод изборите трябва да произнесе реч крал Джордж V, който вече е изморен от цялата тази ирландска бъркотия и от вниманието на международната общественост към действията на „black and tans“. Близкият приятел на краля, министър-председателят на Южна Африка Ян Смьотс, предлага по време на речта да се обяви инициатива за мир. Смьотс сам написва речта, която е одобрена от краля и британският премиер Лойд Джордж.
Той призовава всички ирландци „да спрат… и да протегнат ръка за приятелство“. Речта се прави на 22 юни, а на 24 юни британското правителство предлага на Шин Фейн преговори, на които партията се съгласява на 9 юли. На 11 юли примирието влиза в сила. До нова война на ирландска земя остава по-малко от година.
5. По-добре лош мир, отколкото добра кавга
Много бойци на ИРА не вярват в никакъв мир, а примирието разглеждат като временно облекчение. Полевите командири на ИРА не могат просто така да прекратят войната срещу английските войници и КИП. След кратка пауза, нападенията са подновени, с тази разлика, че сега са плод на самодейността на лошо управлявани отделни партизански отряди на ИРА, а не са част от единна военна кампания. В периода на примирието се случват между осемдесет бойни сблъсъка между ИРА и силите на противника, което включва и доста мащабни акции. Например, през февруари 1922 г. отрядът на Ърни О’Мали – офицер от ИРА, написващ по-късно мемоари за тази война, атакува казарми на КИП, пленявайки четиридесет полицаи и взимайки 600 единици оръжие и хиляди патрони за тях.
Скоро след сключването на примирието започват преговори за подписването на мирен договор. Британците веднага поставят на ирландските делегати ултимативни условия, съгласно които, ако един от делегатите не подпише договор, то военните действия ще се подновят. Ирландската страна в преговорите се представлява от бившия лидер на Шин Фейн Грифит (министър на външните работи на Ирландия) и командирът на ИРА Колинс (министър на финансите). Британските дипломати са по-опитни от вчерашните революционери и лесно ги побеждават на масата за преговори, силно ограничавайки исканията за независимост.
Договорът съдържа следните точки:
— Британската войска да напусне Ирландия;
— Ирландия получава статус на британски доминион (самоуправляваща се колония), също като Канада, Австралия, Нюфаундленд, Нова Зеландия и Южноафриканския съюз;
— Както и в другите доминиони, номинален владетел на Ирландия ще стане английският крал, който ще бъде представляван в страната от свой генерал-губернатор;
— Северна Ирландия месец след подписването на договора има право на самоопределение;
— В случай на отделяне на Северна Ирландия, ще бъде създадена погранична комисия;
— Британия си оставя правото да използва за целите на обезпечаване на собствената си военна безопасност три пристанища (договорът включва и четвърто, но то е в Белфаст, Северна Ирландия);
— Ирландската свободна държава поема пропорционално държавния дълг на Империята според неговото състояние в момента на подписване на договора;
— Договорът е върховен документ за ирландското законодателство. Конституцията на Ирландия не може да противоречи на този договор.
Лесно е да се види, че за радикалите този договор е като шамар, още повече, че записването на някои точки директно обещава нови унижения. Така, зачитането на държавния глава омразния Джордж V ще означава полагането на тържествена клетва към него от членовете на парламента, много от които са били в английски затвори и концентрационни лагери.
След преговорите, които се провеждат няколко месеца, договорът е подписан на 6 декември 1922 г. През януари е ратифициран от три представителни органа – британският парламент, Дойл Ерън и Камарата на общините в Северна Ирландия. Още на следващия ден след ратификацията, Северна Ирландия излиза от състава на британския доминион в съответствие с договора.
Най-трудно ратификацията минава в Дойл Ерън, където договорът е приет само с няколко гласа повече. Много депутати и членове на правителството са възмутени от предложеното. В броя на възмутените е и де Валера, който в знак на протест напуска поста президент на Републиката. Неговото място заема Грифит като начело на временното правителство е Колинс. Какво да кажем за редовите бойци на ИРА, които явно виждат, че са просто измамени и вместо независимост получават същата тази Британска империя. Според някои данни договорът е отхвърлен от 80% от числения състав на ИРА. На 16 януари (договорът е ратифициран седмица по-рано) Втора Южна дивизия на ИРА (отрядът на Ърни О’Мали) заявява, че повече не се смята задължен да се подчинява на заповедите на предателската главна квартира. След месец Лайъм Форд, временен командващ на Бригада ИРА в Лимерик, публикува прокламация, в която обявява, че „ние повече няма да се подчиняваме на сегашния главнокомандващ и заявяваме вярността си към Ирландската република“. Това е първият отряд, който заявява своя сепаратизъм официално, но далеч не е и последният.
На 28 март изпълнителният комитет на ИРА (антидоговорен) заявява, че ИРА повече няма да се подчинява на министъра на отбраната и Генералния щаб и обявява мобилизация в своите редици измежду полицаите и военните. На всички членове на ИРА е предложено да потвърдят своята вярност към Ирландската република.
Гражданската война чука на вратата.
6. На север
В Северна Ирландия също се водят война и дебати около мирния договор, като всичко тук е далеч от ситуацията в южната част. Североизточните графства са населени предимно от протестанти-лоялисти, а католиците са малцинство. Социалната база, на която може да разчита ИРА, тук е няма, защото конфликтът не приема характер на военно противопоставяне. Той се свежда до взаимни местни сблъсъци, периодични погроми на католици и техните отбранителни действия срещу протестантите.
Взаимното противопоставяне преминава в „горяща“ форма през лятото на 1920 г. Първите местни сблъсъци, съпроводени от стрелба, се случват в Дери на 19 юни, а месец по-късно, на 17 юли, британският полковник Джералд Смит е убит от ИРА в южноирландския град Корк. Смит е родом от североизтока и смъртта му предизвиква погроми на католици в няколко града, от които най-голямо е нападението на лоялистите срещу белфастките корабостроителници на 21 юли. В резултат на нападението около седем хиляди работници в корабостроителниците – ирландци и протестанти с леви възгледи, са принудени да напуснат работните си места. Това, от своя страна, води до нови безредици в Белфаст и Дери, в хода на които загиват четиридесет човека, а много остават без покрив над главата си.
На 22 август 1920 г. членове на ИРА убиват детектива от КИП Суонзи в Лисбърн, графство Антрим (най-северното графство). Суонзи умира на прага на църквата – ИРА го подозира в убийството на кмета на Корк, който е член на Шин Фейн. В отговор, протестантите от Лисбърн подпалват католическия квартал в града, като в хода на пожара огънят унищожава 300 домове. След този инцидент Колинс предлага, а ирландският парламент поддържа – икономически бойкот на Белфаст.
Немногобройната Северна ИРА се оказва в сложна ситуация, когато през есента на 1921 г. й е наредено от върховното командване да „засили натиска“. Тя засилва „натиска“, но това коства най-вече живота на католиците, защото на всяка акция на ИРА властите и лоялистите отговарят с ответни действия на отмъщение.
В борбата с ИРА се занимават основно Ълстърските доброволчески сили (UVF), Специалните Констъбли в Ълстър (B-Specials), които се набират често от членовете на лоялистките организации, а също и цялата КИП и „black and tans“. Първият министър-председател на Северна Ирландия Джеймс Крейг предпочита да си затваря очите, когато лоялистките формирования нарушават закона.
Лятното примирие през 1921 г. никак не оказва ефект върху ситуацията в Северна Ирландия. Достатъчно е да отбележим, че два дни след неговото обявяване в Белфаст загиват 16 човека. През есента стандартна тактика на протестантите става взривяването на бомби на произволни места в католическите квартали, а католиците отговарят с бомбардирането на обществения транспорт, който вози до работата жителите на протестантските квартали.
След подписването на мирния договор ситуацията още повече се влошава, тъй като Северна Ирландия се превръща в отделна териториално-политическа единица и предстои да се определят границите, което веднага води до погранични спорове и до въпросите за нелегалното преминаване на границата. Въпреки че Чърчил и Колинс се срещат в края на януари и страните се договарят да отменят търговското ембарго, насилието продължава. Няколко членове на ИРА са арестувани в Дери, където пристигат като участници в местен футболен отбор. В отговор на това, Колинс нарежда да се вземат за заложници десетки лоялисти, живеещи на територията, контролирана от британското правителство в северноирландските графства Фермон и Тирон. От своя страна, отрядите на B-Specials извършват вилазка в южноирландския Клонс, където влизат в престрелка с отряд на ИРА. Командирът на националистическия отряд и четирима лоялистки констъбли загиват. Този инцидент получава такава публичност, че води до временно спиране на изтеглянето на английските войски от Ирландия. Независимо от факта, че скоро започва да действа специална комисия по въпроса за определяне на границите, през февруари ИРА извършва три нападения срещу британски казарми.
Въпреки създаването на погранична комисия в качеството си на посредник между двете страни в края на февруари, ИРА извършва три нападения през март срещу британски казарми, разположени в близост до границата. Всички тези действия водят до ответни убийства в Белфаст, а в отговор на взимането на заложници във Фермон лоялистите убиват 30 човека, включително четири деца, които загиват в резултат на бомбен взрив. През март в Белфаст са убити 60 католици, в това число е и зверски заклано шестчленното семейство Макмеън – това убийство води до масови демонстрации католическото малцинство (те са убити от членове на B-Specials като отмъщение за смъртта на убити от ръцете на ИРА двама техни другари). През април са убити още 30 човека.
През май и юни 1922 г. Колинс нарежда да се направи партизанска офанзива от ИРА срещу Северна Ирландия. По това време в Ирландия вече напълно се наблюдава разкол между привържениците и противниците на мирния договор, но в операцията с удоволствие взимат участие и представители от двете страни. Ирландското правителство тайно дава на партизаните част от оръжието, което закупува за официалната ирландска армия. Офанзивата започва със серия от терористични актове на 17-19 май в Северна Ирландия, но в крайна сметка се проваля, а командването на ИРА стига до разочароващо заключение – „всичко, което постигнахме, е само омраза към католиците“.
На 22 май, след нападението срещу лоялистки полицай в Западен Белфаст, северноирландските власти окончателно загубват търпение и арестуват 350 човека, заподозрени в принадлежност към ИРА. През юни се случва голям сблъсък, когато британските войски прибягват до артилерия, за да изблъскат ИРА от село Петиго. Това става последният голям сблъсък между ИРА и британските войски в периода 1919-1922 г. Но насилието не спира: през май в Белфаст са убити 75 човека, а през юни още 30. На 17 юни ИРА провежда отмъстителна акция, застрелвайки десет протестанти, основно цивилни. Хиляди католици бягат или на юг, или в Шотландия.
Взаимната бруталност намалява в края на 1922 г., като последното убийство датира от 5 октомври.
Една от причините, поради която ИРА оставя без внимание Северна Ирландия, е започващата в страната гражданска война.
7. Брат срещу брата
Неизбежността от гражданска война нараства с всеки изминал ден след подписването на англо-ирландския мирен договор, но все още е трудно да се повярва, че вчерашните братя по оръжие ще го обърнат по между си. Такива събития редовно се случват в средите на вчерашните революционери – външният враг е унищожен и е време за разправа с врага вътре.
Де Валера и Колинс, хора, които преминават рамо до рамо през много изпитания и които са задължени един друг (Колнис организира бягството на де Валера от затвора), се оказват от двете страни на барикадата. Де Валера се възмущава как може да бъде подписан такъв позорен договор, а Колинс пита защо де Валера не е отишъл да преговаря, а хвърля цялата вина върху плещите на Колинс заради недостатъците на договора.
Докато частите на ИРА една по една излизат от подчинението на републиканското правителство (впрочем, Ирландия не става дори република, а според англо-ирландския договор тя може да се нарича само „Свободна държава“), де Валера създава своя фракция в Шин Фейн. От нейно име се отправя на предизборна обиколка в страната, където рязко критикува ирландското правителство и договора, дори казвайки следната фраза: „За своята свобода Ирландия ще върви върху кръвта на правителствените войници и даже, ако е необходимо, върху кръвта на членовете на правителството (по-късно де Валера признава, че съжалява за тези думи). Колинс още се опитва да спаси ситуацията и дори предлага на де Валера да участват в изборите в единен блок, за да приемат конституция, в която да няма и дума за британската монархия. Това предложение наистина предизвиква разбиране у опозиционерите в редиците на ИРА, но тук британското правителство напомня, че такава конституция ще бъде в разрез с договора. А нарушаването на договора е повод за нова война. Неохотно Колинс се отказва. На изборите за „Третия Дойл“ – временният парламент на Ирландия, които се провеждат през юни, противниците на договора претърпяват поражение, печелейки само 36 места от 138. Привържениците на Колинс получават 58, а останалите места се поделят между Лейбъристката и Селската партия, също поддържащи договора.
Въоръжените групировки от двете страни напрегнато следят изборния процес. Частта от ИРА, която признава договора и легитимността на тези, които са го подписали, още през февруари започва да се преобразува в нова Национална армия, която се изгражда на принципите на ИРА, а и в нея има хора от нея. Тъй като британското военно имущество (основно недвижими имоти и т.н.) трябва да отиде при ирландската армия, а Националната армия и ИРА отначало малко се различават една от друга, то няма никакви ясни разграничения. И верните на правителството и опозиционните отряди заемат британските казарми, като между тях понякога се случват местни сблъсъци.
Докато политиците търсят компромис, професионалните бойци се опитват да решат проблема по своему. Бившият железопътен работник и участник във Великденското въстание Рори О’Конър, който през март заявява, че плюе на парламента, който приема такива закони, на 15 април завзема с преданите му бойци на ИРА сградата на Четирите съдилища. Той смята да въстане срещу Британия, да провокира нейните войски (които още са в страната) на атака и чрез нова война да обедини нацията. На въпрос на журналист за това, че отхвърляйки властта на парламента, не иска ли О’Конър да наложи в страната военна диктатура, той казва: — Искам, ако така ви се иска.
Колинс не иска влошаване на ситуацията и за момент не се занимава с радикалите, които са влезли в главния съд на страната. След изборите англичаните недвусмислено намекват, че Колинс не може да наложи ред в собствената си столица и затова те ще го направят вместо него, в това число с използването на авиация, артилерия и бронетехника. Преливането на чашата става отвличането от гарнизона в Четирите съдилища на генерала от новата Национална армия О’Конъл. На 28 юни Колинс нарежда на верните му войски да щурмуват сградата, като по време на щурма се използва британска артилерия. Рори О’Конър е заловен и след няколко месеца екзекутиран. На помощ на другарите идват подразделения на ИРА и уличната битка в Дъблин продължава до 5 юли, завършваща с победа за правителството и окончателно установяване на правителствен контрол в столицата. От страната на опозиционерите в тези битки загива Кахъл Бру, бивш началник на щаба на ИРА и бивш министър на отбраната – постоянен съперник на Колинс. Бру е първият високопоставен командир на ИРА, който загива от ръцете на вчерашните си братя по оръжие, но далеч не е последният. По време на дъблинските боеве бойците на ИГА напомнят за себе си (голяма част от участниците, на която се вливат в ИРА): те охраняват централата на профсъюзите в Дъблин, за да не допуснат да попадне в ръцете на нито една страна в конфликта.
Тези събития далеч не са първите сблъсъци между силите, признаващи и отричащи англо-ирландския договор, а и кръв не се пролива за първи път, но именно сега е премината критичната точка. След „битката за Дъблин“ вече никакви компромиси не са възможни. Започва гражданската война.
Започващата война принуждава всички членове на ИРА да направят избор – на чия страна са. Привържениците на договора се наричат „договорници“ или „Армия на свободната държава“ (официално – „Национална армия“), а техните противници ги наричат „държавници“ и „фрийстейтъри“. Опонентите на дъблинското правителство наричат себе си „републиканци“ (за разлика от термина „свободна държава“) или „антидоговорници“ („антистейтъри“), докато техните противници ги наричат обикновено „нередовна армия“. Ирландските републиканци заявяват, че влизат в защита на Ирландската република, която е обявена по време на Великденското въстание през 1916 г. и потвърдена от „Първия Дойл“ и която неправомерно е анулирана от „договорниците“. Самият де Валера се отказва от командните длъжности, оставяйки напълно командването на закалените в боеве републикански лидери, такива като Лайъм Линч, бивш командир на Първа южна дивизия на ИРА, който в гражданската война заема длъжността началник на генералния щаб на ИРА.
В началото на 1922 г. ИРА наброява над 70 хиляди човека, но повечето от тях влизат в Армията по време на примирието, нямат никакъв опит в бойните действия и се оттеглят от конфликта. Приблизително 15 хиляди бойци на ИРА са на страната на републиканците, а на страната на правителството преминават два пъти по-малко – около седем хиляди човека, които изграждат гръбнака на Националната армия. Но въпреки численото превъзходство, ИРА няма ясна структура, разработена стратегия и, най-важното, оръжие – тя разполага с малко повече от шест хиляди пушки, често остарели. Националната армия напротив, получава активни доставки от Британия, която следи с тревога конфликта в своя доминион. Британия доставя на Националната армия практически всичко, от бронетехника до униформи, а двама висши генерали от армията, Проут и многострадалния О’Конъл (същият с отвличането, на който започва битката за Дъблин) са служили в армията на САЩ. В Националната армия влизат най-опитните войници – ветерани от Първата световна война, също са повикани и британски офицери (което републиканците активно използват в своята антиправителствена пропаганда).
От първите дни на войната „Свободната държава“ взима инициативата в свои ръце. В началото на войната от големите градове правителството контролира само Дъблин. Крепост на републиканците е най-южната част на Ирландия – Мюнстър: територия, разположена на юг от линията Лимерик-Уотърфорд. Затова републиканците използват термина „Мюнстърската република“, въпреки че никога не е бил официален и не се използва в документите. Лайъм Линч разглежда тази земя като база за събиране на ирландските земи в единна република. Линч смята, че стратегията на републиканците трябва да се свежда до отбрана и партизански действия, както по време на Войната за независимост, за да измъчи Свободната държава и да я принуди да преразгледа договора. Партизанската стратегия се обуславя от факта, че ИРА не може да влезе в челен сблъсък с Националната армия, нямайки артилерия и бронетехника. Тази стратегия се критикува от другите висши офицери в ИРА, такива като Ърни О`Мали и Том Бари. Те призовават към активни офанзивни действия и възраждане на Републиката без предварително разрешение. Концепцията им се основава на факта, че за Свободната държава работи времето – колкото повече продължава войната, толкова повече правителствените сили могат да получават помощи от британските съюзници и толкова по-ефективно ще използват мобилизационния и данъчен ресурс.
Премиерът Колинс и министърът на отбраната Ричард Мълкахи виждат ситуацията също като О`Мали и Том Бари. Колинс смята, че трябва колкото се може по-бързо да се справи с опозицията, защото така ще може да убеди британците в своята способност да контролира ситуацията, като по този начин ще се ускори излизането на британските войски.
В началото на войната ИРА контролира три големи града в Западна и Южна Ирландия – Корк, Лимерик и Уотърфорд. По тях нанасят удар правителствените сили, използвайки техника и дори флот. ИРА оставя градовете практически без сериозна съпротива, тъй като републиканците нямат възможност за съпротива срещу добре оборудваната правителствена армия. Сблъсквайки се с артилерията, силите на ИРА предпочитат да отстъпят, спомняйки си кървавото потушаване на Великденското въстание. Правителствените сили широко използват морски десанти, като именно с подкрепа по море е превзет Корк. Той пада на 10 август и е последният голям град, който е под контрола на ИРА. Войната се премества в провинцията.
Източник: Народная Самооборона
Превод: Революционната борба по света (wordpress.com)