Формулата за производство на безсрамно богатство и скандална бедност

Великата депресия не унищожава капитализма, но както Джон Мейнард Кейнс предрича няколко години по-рано, довежда до „края на laissez-faire“ – саморегули­рането на пазара. От 30-те до началото на 50-те години оптимис­тичната етика на Новия курс дава път на разширени военни про­грами; инвестира се в инфраструктурни проекти, за да се отворят нови работни места, и се създават нови социални програми с цел да се ограничи влиянието на крайната левица. Това е период, в който компромисът между „ляво“ и „дясно“ не се възприема като грозна дума, а като част от благородната мисия да се предотврати раждането на един свят, в който – както Кейнс пише на президен­та Франклин Д. Рузвелт през 1933 г. – „консерватизмът и револю­цията“ остават сами „да се сражават помежду си“.

 Джон Гълбрайт описва основната мисия на политиците и икономистите от този род като „избягва­нето на депресия и предпазването от безработица“.

Втората световна война прави борбата срещу бедността още по-неотложна. Нацизмът намира почва в Германия тогава, кога­то страната е в разрушителна депресия, предизвикана от репара­циите след Първата световна война и задълбочена от краха през 1929 г. Още преди това Кейнс предупреждава, че ако светът до­пусне подход на свободния пазар към бедността в Германия, об­ратният удар ще бъде жесток: „Възмездието, смея да предрека, няма да закъснее“. Думите му остават нечути, но когато Европа се изгражда наново след Втората световна война, западните си­ли приемат, че пазарните икономики трябва да гарантират ос­новните блага, в противен случай обезверените граждани може отново да се обърнат към по-привлекателна идеология, била тя фашизъм или комунизъм. Това прагматично условие довежда до създаването на почти всичко, което днес свързваме с отминали­те дни на „поносимия“ капитализъм – социалното осигуряване в САЩ, общественото здравеопазване в Канада, социалните по­мощи във Великобритания, защитата на работниците във Фран­ция и Германия.

В развиващите се страни набират сила подобни, но по-ради­кални настроения, обикновено наричани „девелопментализъм“ или „национализъм на Третия свят“. Теоретиците на девелопментализма твърдят, че тези икономики могат да се измъкнат от по­рочния кръг на бедността само ако заложат на вътрешноориентирана индустриализация – вместо да изнасят към Европа и Се­верна Америка природни ресурси, чиито цени намаляват систем­но. Девелопменталистите защитават

контролирането и дори на­ционализирането на петролната индустрия, рудодобива и други ключови отрасли, за да може един здравословен дял от приходите да поддържа водения от правителството процес на развитие.

През 50-те години девелопменталистите – също като богатите държави – бележат серия от добри резултати. Най-напредналата лаборатория на девелопментализма е т.нар. Южен конус: Чили, Аржентина, Уруг­вай и част от Бразилия. Сърцето му е в Сантяго (Чили) – в Ико­номическата комисия на ООН за Латинска Америка. От 1950 до 1963 г. Комисията се ръководи от Раул Пребиш, който подготвя екипи от икономисти и ги изпраща да работят като политически съветници на правителствата от континента. Националисти като Хуан Перон превръщат идеите в практика, наливайки държавни пари в инфраструктурни проекти (например магистрали и стоманолеярни заводи), давайки на местния бизнес щедри субсидии за изграждането на фабрики за серийно производство на автомобили и съдомиялни машини и ограничавайки вноса на чужди стоки чрез непосилни мита. През този зашеметяващ период на експанзия Южният конус заприличва повече на Европа и Север­на Америка, отколкото на останалата част от Латинска Америка и Третия свят. Работниците в новите фабрики формират мощни профсъюзи, които договарят заплати на нивото на средната класа, и изпращат децата си да учат в новопостроените държавни уни­верситети. Зеещата пропаст между местния хайлайф елит и сел­ското население се стеснява.

pinochet3

Към 50-те Аржентина има най-многочислената средна класа на континента, а съседният й Уругвай е с 95 % грамотност сред населението и предлага безплатно здравно обслужване на всички свои граждани. По това време теорията на девелопментализма е толкова успешна, че Южният конус се пре­връща в символ за бедните страни по света – в доказателство, че класовото разделение между Първия и Третия свят наистина мо­же да бъде премахнато.

Целият този успех на управляваните икономики – от кейнсианския Север до разширяващия се Юг – прави черни дните на Ико­номическия отдел на Чикагския университет. Президенти и ми­нистър-председатели се обръщат към Харвард, Йейл и Оксфорд – вечните врагове на чикагските икономисти, – търсейки помощ за опитомяването на пазара. Почти никой не го е грижа за предиз­викателните теории на Фридман. Но има и изключения:

некол­цина души живо се интересуват от идеите на Чикагската школа.

Малко са, но са силни.

За лидерите на американските международни корпорации, борещи се в този негостоприемен за тях нов свят срещу все по­мощните профсъюзи, годините на следвоенния бум са несигур­ни времена. Икономиката се развива бързо, създава се огромно богатство, но собствениците и акционерите са принудени да за­делят значителна част от това богатство за корпоративни данъ­ци и за заплати на работниците. Всички са добре, само че ако се завърнат правилата отпреди Новия курс, някои хора биха били много по-добре.

Ролята на държавата срещу принципа на свободния па­зар носи загуби на корпорациите. Ясно е, че за да възвърнат пре­дишните си позиции, те се нуждаят от контрареволюция и от пре­минаване към нова форма на капитализъм, по-слабо регулирана дори от онази преди Великата депресия. Но Уолстрийт не може да води сам този кръстоносен поход – не и при настоящия политико-икономически климат. Ако близкият приятел на Фридман Уолтър Ристън, управител на „Ситибанк“, излезе напред и заяви, че минималната работна заплата и корпоративният данък тряб­ва да бъдат премахнати, той естествено ще бъде заклеймен като разбойник. И точно тук се намесва Чикагската школа. Бързо ста­ва ясно, че когато тези аргументи се защитават от самия Фрид­ман – брилянтен математик и даровит оратор, – те ще звучат по съвсем друг начин. Дори да бъдат отхвърлени като погрешни, все пак ще бъдат пропити с аурата на научната безпристрастност. За­ради огромната полза от корпоративните интереси, прокарвани посредством академични или псевдоакадемични институции, Чи­кагската школа е залята с дарения и завъжда глобална мрежа от десни мозъчни тръстове, които разпръсват воините на контра-революцията по целия свят….

friedman_1674808c

 

Първо, правителствата трябва да премахнат всички правила и регулации, спъващи натрупването на печалба. Второ, трябва да продадат всички активи, които притежават и които корпорации­те могат да управляват с цел печалба. Трето, трябва драстично да орежат финансирането на социалните програми.

Либерализация, дерегулация, приватизация и орязване на бюджета – това е ФОРМУЛАТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА БЕЗСРАМНО БОГАТСТВО И СКАНДАЛНА БЕДНОСТ!

Следвайки посочената логика, сегашният Европейски съюз насърчава конкуренцията между народите – надпревара за максимално ограничаване на социалните придобивки, несигурност, отваряне на държавните предприятия към конкуренцията… В подобна схема, основана върху социалния дъмпинг, задължително се създава бедност.

Европейският съюз отслабва силите за съпротива и намеса на гражданите и действащите лица в социалната сфера. Властта е концентрирана на върха; въвеждат се системи за принуда, проверки, санкции… чак до контрол на националните проектобюджети преди разглеждането им от националните парламенти. По тази логика социалното се превръща в променлива стойност в икономическата война.

Специфичният набор от глупави идеи, които претендират за името „икономика на предлагането“, е нестабилна доктрина, която би имала слабо влияние, ако не кореспондираше с предразсъдъците на богатите.“, пише Кругман….защото

Важна особеност на неолибералната доктрина, генерираща силна зависимост на развиващите се страни от притока на инвестиции от развитите държави като средство за съживяване на икономиката, е това, че реформите, базирани върху Вашингтонския консенсус, пораждат редица ограничения пред растежа на съвкупното търсене, чрез което възпират и растежа на реалния БВП.

Кризата обаче засяга много по-дълбоки проблеми от вече посочените:

Моделът на груб индивидуализъм, съчетан с пазарен фундаментализъм, промени не само начина, по който индивидите възприемат себе си и своите предпочитания, но и по който общуват помежду си. В един свят на груб индивидуализъм  нуждата от общност почти не съществува, а нуждата от доверие отпада напълно. Правителството е пречка; то е проблемът, не решението. Но ако външните рискове и пазарните провали преобладават, налага се да се прибегне до колективни действия и в общия случай доброволните договорености не са достатъчни (просто защото няма „принуда“, няма начин да се гарантира, че хората ще се държат по начина, по който трябва). По-лошото е обаче, че

грубият индивидуализъм, съчетан с необуздан материализъм, доведе до подкопаване на доверието.

 Дори и в една пазарна икономика доверието е смазката, с чиято помощ функционира обществото.

Ако не предприемем фундаментални промени по пътя си напред, никога вече да разчитаме на доверието. И първата стъпка в тази посока е да подсетим

 НЕОЛИБЕРАЛИТЕ, ЧЕ „СВОБОДАТА НА ЛИЧНОСТТА СВЪРШВА ТАМ, КЪДЕТО ЗАПОЧВА ДА ПРЕЧИ НА ОСТАНАЛИТЕ“ !

В. Иванова

Литература:

Клейн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С. Изток-запад, 2011

Кругман, Пол. Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008 г. София, Издателство „Изток – Запад”, 2009 г.

Морис Чарлз. Мъдреците. Уорън Бъфет, Джордж Сорос и Пол Волкър. С. 2010

Стиглиц, Джоузеф. Свободно падане: Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея. София, издателска къща „ИнфоДар”, 2010 г.

 

Етикети: , , ,
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

4 коментара

  1. С една забележка само, че авторката обединява всички западноевропейски страни под названието „западните сили“, които приемат принципите на „поносимия“ капитализъм и съвсем пропуска да съобщи, че върху основата за „поносимия капитализъм“ на кейнсианството в доста европейски страни – със сигурност поне осем на брой – след Втората световна война и до днес на принципите на реалната демокрация се изгражда Държавата на всеобщото благоденствие, която много успешно успява да устои на натиска на глобализма, макар в доста от тях да управляват неолибералисти.

  2. Ами, на първо място, Скандинавските, от запад на изток – Исландия, Норвегия, Швеция, Дания – плюс Финландия, освен това Австрия, Германия, Холандия. Например.

    • Емилия, нека обясня за богатите страни:
      Всички изброени държави или пряко участват в засмукването на ресурси и евтин труд (от Азия,Африка, ЮАмерика към Европа и САЩ), или са косвено облагодетелствани от него.
      Холандия – колониална империя
      Австрия- наследник на Австро-Унгарската империя.
      Германия- залята от американски пари след ВСВ, за да е достатъчно лъскава витрина на западния модел.
      Дания – и ние да притежавахме Гренландия с нейните ресурси, и ние щяхме да сме богати.
      Финландия, Швеция и Норвегия имат историческа и географска предпоставка за благоденствие. Тоест – те са изначално премирани в развитието си. Имат огромния воден ресурс, естествена водна защита от врагове, удобни водни транспортни връзки. Днес не позволяват никой да им краде богатите ресурси (сладка вода, гори, петрол, газ, въглища, мед, злато, уран…) и си благоденстват от тях.
      Исландия е 300хил.души с ресурси като за 3млн. => следователно – благоденствие.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*