През 1980 г. австрийският философ Андре Горц написа книгата си „Сбогом на работническата класа“. В нея, той твърдеше, че работническата класа вече не е основният елемент на каквато и да е борба за ново и по-справедливо общество, и че тя е заменена от множество други движения и групи по интереси, вариращи от движението за равноправие на жените до екологичното движение. Това твърдение, което многократно бе повтаряно от много хора през последните четири десетилетия, днес изглежда по-влиятелно от всякога. В днешния свят, където традиционните индустрии бяха унищожени и трудовият процес бе преустроен до голяма степен, тези идеи трупат все повече и повече популярност.

Иронията в случая е, че Горц написа книгата си в период на мащабни борби на работническата класа. Една година по-рано, през 1979 г. британското правителство беше свалено от най-голямата масова стачка в историята, а иранския шах бе свален от мащабните стачки на иранските работници. През 1980 г.  работниците в Полша започнаха третата серия от мащабни стачки в рамките на десет години. Но това очевидно нямаше значение за Горц, според който работническата класа бе мъртва.

Днес, неговите аргументи изглеждат много по-приемливи, отколкото тогава. Традиционните индустрии в цяла Европа са унищожени и са преместени в „третия свят“. Места, където някога имаше фабрики и предприятия, в които работеха десетки хиляди работници, сега са заменени от кол центрове и други несигурни работни места. Докато някога на хората им бе обещавана „работа за цял живот“, днес хората не знаят дали ще имат работа на другата сутрин.

Изправени пред всички тези доказателства, изглежда разумно да се приеме, че с работническата класа е свършено. В края на краищата, вече не виждаме покрай нас всички тези мусколести мъже в гащеризони, които вършат физическа работа. Но идеята, че заради всичко това, работническата класа е мъртва, стъпва на фундаментално неразбиране на това, какво всъщност представлява тя.

Класата не се отнася до това дали имате работа в завод, дали пиете крафт бира или дали харесвате опера или не. Става дума за връзката на хората със средствата за производство, за нашата позиция на работното място. Обществото е разделено на две основни класи. От една страна са хората, които притежават бизнес и фирми, а от другата са тези, които работят в тях срещу заплата.

Тези две групи имат различни материални интереси. Работникът, независимо в какво вярва, има материален интерес, да печели повече пари и да работи по-малко. Собственикът, от своя страна, има интерес да плаща на работниците по-малко, а те да работят по-усилено. Тези различни интереси очевидно са противопоставени един на друг и именно това противопоставяне е в основата на класовата борба.

Разбира се, сам по себе си, всеки един работник е просто изолиран индивид, който няма достатъчно сила, за да се изправи в защита на интересите си срещу интересите на шефа. Силата на работника се крие не в индивидуалното, а в колективното действие. Когато работникът е сам, той не е в състояние да отстоява жизнения си стандарт срещу шефа, който очевидно е много по-силен, но когато работниците действат колективно, когато се обединяват, за да предприемат действия в защита на заплатите си и условията си на живот, те са способни да се борят и да печелят.

Именно слабостта на работническата класа днес, след пораженията, понесени през 80-те години и преструктурирането на индустрията оттогава насам, е това, което кара хората да поставят под въпрос дали тя все още е сила в обществото. Разбира се, не всички от тези хора, които се опитват да ни убедят, че работническата класа е мъртва, я игнорират напълно. За по-задълбочените поддръжници на тази идеология, класата е включена в тяхната грандиозна разноцветна коалиция от потиснати групи, които според тях могат да променят обществото. Според тях, работническата класа е просто поредната идентичностна група, заедно с тази на жените, етническите малцинства, инвалидите, гейовете и транссексуалните. Така, наред със сексизма, расизма, дискриминацията, хомофобията и трансфобията, към тази комбинация имаме добавен и „класизма“.

Класата има съвсем различна социална основа от всички тези други групи. Като начало, с изключение на жените, всички те представляват малцинства, докато работническата класа е огромното мнозинство от хората в обществото. По-важното е, че социалистите искат да спрат дискриминацията срещу жените, етническите малцинства, гейовете и транссексуалните. Не искаме да поставим жените на власт над мъжете, или гейовете на власт над хетеросексуалните. Това, което подкрепяме е власт на работниците.

Това предполага, че в класата има нещо различно и това не е просто една от формите на потисничество. Всъщност работниците не са потиснати като работници. Те са експлоатирани, което е нещо доста различно. Експлоатацията е извличането на печалба от труда. Това е нещо, което обединява работническата класа чрез общия й интерес срещу работодателите. Независимо дали си мъж или жена, черен или бял, гей или не, твоя шеф ще продължава да печели пари от труда ти. Това е нещото, което обединява хората, независимо от „идентичността“ и превръща работническата класа в мнозинство в обществото. Докато идентичността може да служи като нещо, което разделя хората на все по-малки и по-малки групи, колективната борба на всички онези, които са експлоатирани, има потенциал да преодолее тези разделения и да изгради колективност, която е в състояние да действа против експлоатацията, в името на общия си интерес. Това мнозинство, действащо за своите интереси, има потенциала да променя света и да създаде нов свят, освободен не само от експлоатация, но и от потисничество.

Михал Топкая