Скоро отмина „първият учебен ден“ и няколко дни се говори за проблемите в образованието. За да надвикаме тълпата ще кажем кратко и ясно: Ние, хората в България, нямаме „проблеми в образованието“. Проблемът е „образованието“! В рамките на тази система то не може да бъде подобрено, може само да бъде унищожено.

Нищетата на българското образование

Учениците

Повечето ученици не искат да ходят на училище. „Защото ни дават домашни, има голямо напрежение покрай изпити, тестове.“ „Защото когато си на училище трябва да учиш – по-рядко започваш да намираш време за когото и да е“. „Не искам да ходя заради някои хора. Също така някои от нещата, които ни учат не мисля, че ще ни потрябват в живота.“ „Не успяха по никакъв начин да ме заинтригуват.“ „Защото се налага да изкарвам хубави оценки, което означава, че трябва да се занимавам с глупостите, които се преподават. Това върви ръка за ръка със стресиране, контролни, изпити и домашни.“ „От една страна, ученето е зубрене без резултат. От друга страна – всички сме поставени под общ знаменател.“

Има и такива, които нямат търпение да се върнат в клас…. „Омръзна ми да стоя по цял ден вкъщи.“ „Искам да се видя с останалите.“ „Все си представям как нещата ще бъдат по-забавни и приятни. А учим и яки неща.“

В едно елитно училище, сред най-добрите ученици в града, почти никой не отива на училище, за да научи нещата, които му преподават.

Учителите

Учителите също не хранят илюзии за ролята си. „Какво друго да работя?“ „И на малко да ги науча, пак е по-добре от нищо.“ „Обичам сценичните изкуства и хората, затова съм учител.“ „Не им преподавам, за да идват при мен на частни уроци.“ „Мисля, че истинските учители помагат на децата да пораснат, не само да учат, но и ги оформят като личности.“ „Мисля, че е лесно и, ако работиш долу-горе, ще имаш осигурена добра заплата без много труд, а с нагаждане и подмазване на директора“.

За разлика от децата, които не познават други отношения в училище, те често са ужасени от учебния процес. „Веднъж да се пенсионирам, да се махна от тези диваци!“ „Страх ме е да се върна в училище, аз с малките не мога да се справя, а тези ще ме изядат!“ „Повече никъде не отивам с тях!“ „Поне не съм при циганите.“

Според тях хората в министерството „затрупват децата с материал“, „събират всичко в една година“, „вдигат непрекъснато изискванията“, но в същото време „подготвяме децата само за матурата, за да си вземат изпита, останалото не го научават“, „оценките определят бъдещето им, как да ги изпитваме истински“.

„Държавната образователна система е смазваща в личностен и професионален план. Не смятам че бидейки емоционално интелектуално и всячески осакатявана всеки ден мога да съм полезна и пълноценна като педагог“. Хората, които живеят в голям град като София и искат да научат децата на нещо, напускат системата на държавното образование и отиват да участват в един по-пълноценен образователен процес в частните училища за децата на богатите родители. „В ролята на амбулантен търговец… но пък откакто „парите следват детето“ и в държавното образование е така.“

Министерството

Тази година на училище тръгнаха около 60 000 деца – един от най-малобройните випуски в историята на българското образование. Но според министъра „Истинският демографски проблем на България не е намаляването на броя на населението, а увеличението на дела на нискообразованите хора. През следващите години миграцията ще е културна, не икономическа, образованите ще искат да избягат от необразованите“. Сякаш според него в предишните години необразованите са бягали от образованите… „Образованието е най-важната инвестиция за развитието на обществото ни, то ни обединява. Именно затова разговорът за образованието е разговор за бъдещето“.

Министърът изглежда говори за нашето бъдеще, а не за своето. Защото и в тазгодишния бюджет, „най-важната инвестиция“ е по-ниска от разходите за „отбрана и сигурност“ на нашите и чужди управници и далеч по-ниска от даренията за олигарси и държавни служители, описани като „икономически дейности и услуги“. Видно е, че министрите се грижат не за нашето бъдеще, а за своето настояще. За бъдещето им се грижат в скъпите колежи на Запад, където пращат децата си с парите, ограбени от тук.

Резултатът

Тенденцията сред учениците е на 100 деца може би 3-4 да се принасят в жертва на образователната система, да посещават младостта си на подготовка за бъдеще, в което да се превърнат във високоплатени специалисти. Останалите се надяват да се оправят между другото, с връзки, далавери и много труд. Но никой от тях не планира да живее в България, въпреки че 85%, в края на краищата, остават тук.

Няма конспирация, има интереси

„Не харесвам теории за конспирации, но наистина нямам друго обяснение за случващото се“, заяви дългогодишна учителка, влюбена в професията си. Сякаш наистина има таен заговор – уж всички имат добри намерения, а заедно с невежеството расте и мъката в образователната система. При това не само в тази система и не само в нашата страна.

Можем да обвиним илюминатите, рептилите, евреите, шейтана или подредбата на планетите. Пък после, като истински патриоти, да легнем и сънуваме, че сме предводители на гъските, царе на кокошките и защитници на българския народ. А можем, след като си говорим за образование, да подходим научно и да потърсим причините във фактите.

По света

Още Платон е бил убеден, че образованието и възпитанието в правилните закони са „единственото важно“ за утвърждаването на една държава. Според него, щом веднъж хората бъдат възпитани по подходящ начин, това ще гарантира стабилността в държавата и възпитанието на новите поколения. Затова Държавата трябва да обучава всички граждани. Този подход в различна степен е прилаган в Римската империя и други антични държави.

По време на Средновековието отговорността за възпитанието на поданиците минава в ръцете на Църквата, която успешно монополира достъпа до информация и го използва да поддържа съществуващия ред. Но с настъпването на Ренесанса нещата се променят – знанието става масово достъпно, а авторитетът на Църквата рязко спада. Появява се нужда от нова организация за възпитаване на поданиците. Наполеон Бонапарт е първият, който прави образованието задължително и държавно. Следващата е победената от него Прусия. До края на 19 век този модел е наложен в почти всички Западни страни.

И у нас

По време на българското Възраждане образованието е максимално децентрализирано и демократично – всяка община образова децата си както намери за добре. Но веднага след Освобождението образованието е одържавено. Както и другаде, това изглежда тясно свързано с налагането на национална държава. Всъщност първият опит за одържавяване е на османския държавник Мидхат Паша, още преди Освобождението – „като част от проекта му за създаване на „единна османска нация““.

Младата българска държава национализира общинското образование по руски модел, но стига ощепо-далеч. Чл. 78 на Търновската конституция го прави не просто безплатно, а и „задължително за всите поданици“. Финансирането става със специален данък, въведен малко по-късно. Новата държава има нужда от специалисти за все по-механизиращото се стопанство, от чиновници за все по-растящата администрация, от поданици, възпитани в послушание и патриотизъм.

Повече от столетие тези нужди се запазват. Системата търпи промени – предмети като „Вероучение“ биват заменени от „Научен комунизъм“, „даскалите“ стават „учители“. Но държавата се грижи образователната система да функционира, т.е. да моделира поданиците по най-подходящия начин. Тя приучава на послушание към всякакви видове власт. Подготвя учениците за разделение на труда чрез оценките на способностите им. Приучва ги на поносимост към неравенството. Социализира ги в едно общество, в което повечето от тях ще бъдат тор за избрания елит. „Народната“ власт след 1945 г. е брутално откровена за ролята на образованието – според Сталин то е „оръжие, ефектът от което зависи от това кой го държи и кого иска да удари“.

Днес българската държава е регионално управление на една от най-западналите провинции в ЕС. Управниците ѝ изпълняват представителни функции. Могат да бъдат сменени всеки момент. Нямат причина да инвестират в образование, което ще даде плодове след десетки години. Българската образователна система се развива според нарежданията на Европейската комисия, а тя реализира стратегията на европейския елит.

Стратегическите документи на ЕС не носят повече информация, отколкото речите на политиците. Но за истинските нужди на елита можем да съдим по делата на чиновниците, които тълкуват документите и налагат същинските политики. Те постигат две цели. Поддържане на високотехнологичен сектор, който да конкурира китайския и американския. И развиване на армия бюрократи, която да контролира подопечното население.

Първата цел се реализира в метрополиите – нашата страна е само периферен донор на подходящ генетичен материал. От ЕС няма натиск за развитие дори на информационните технологии, които уж носели сериозни инвестиции в България. Просто защото тук работят занаятчии с технологии, които се разработени другаде. За сметка на това продължава „образоването“ на хора в различни бюрократични дисциплини като право, международно отношения, мениджмънт от всякакъв вид, маркетинг, връзки с обществеността, човешки ресурси и т.н. и т.н. Явно политиката на ЕС е хората, населяващи периферията, да бъдат превърнати биологичен интерфейс към модерните машини и управлявани максимално ефективно, т.е. максимално евтино. Няма нужда да бъдат образовани, още по-малко пък – възпитавани да бъдат свободни.

Новото образование

Не е задължително децата да се образоват в училища. По-полезни знания се придобиват в общуване с приятели, връстници, по-опитни и, понякога, дори по-неопитни хора. Още по-полезни са придобитите от личен опит. Много хора около нас организират домашно самообразование, групи за самообучение, дискусионни форуми и други начинания за развиване и споделяне на знания.

Но те не могат да заместят напълно училището. Вероятно още дълго време ще има нужда от специализирани заведения и преподаватели. Ако искаме те наистина да образоват децата, не бива да продължаваме с грешките в системата.

Какво не работи

Вредно е принуждаването на децата да учат неща, които не ги вълнуват. Ученето без желание води до зазубряне, а зазубрянето – до затъпяване. Но властта учи всички на онова, което е намерила за нужно. По-удобни са хората, направени по калъп. Непредвидимостта на поданиците ѝ пречи повече от затъпяването.

Вредно е централизирането на образователната система, спускането на обща програма за всички ученици във всички училища по цялата страна. Министерството не може без училищата, но училищата са съществували преди министерството и ще съществуват дълго след като министерствата изчезнат. Няма нужда някой в столицата да определя какво да се случва с децата в провинцията.

Вредно е, че участниците в образователния процес нямат никакъв контрол върху него. Родителите предоставят децата си на учителите, които посвещават живота си „да ги направят хора“. Но как да стане това решава министърът на образованието – родителите, учителите и децата са просто изпълнителни на държавната образователна програма. Учудващо е, че у тях все още се намира някакво желание да я изпълняват.

Вредно е финансирането да става централизирано, без оглед на нуждите на отделните региони, училища и дори ученици. Щом учениците няма да бъдат обучавани еднакво, няма нужда необходимите ресурси да бъдат събирани, разпределяни (и крадени) на едно място – може отделните региони или образователни общности да заделят необходимия според самите тях ресурс за образование, според нуждите и възможностите си.

Какво вече работи

Създавани са много работещи алтернативи на държавното образование. През 1901 в Барселона анархистът Франсиско Ферер открива „Модерно училище“, което се отличава за времето си със смесените класове от момчета и момичета, смесеният социален произход на децата и личната хигиена на учениците. Обучението е строго рационално, преподават се само научни теории и никаква форма на религия. Учителите са поощрявани да демонстрират на децата всичко, което им преподават – чрез природата, учебни пособия и др. Днес тези неща, поне формално, са възприети в повечето държавни училища.

Но не е възприета липсата на поощрения и наказания. Както липсата на оценки и изпити, връчване на награди, дипломи, грамоти и тн., така и липсата на физически и вербални наказания. При липсата на наказания учителите нямат власт над учениците и трябва да преподават чрез убеждаване и авторитет – нещо, което съвсем не се удава на всеки, назначен от властта за ментор на децата.

Ферер е разстрелян през 1909-та, но анархистите не престават да създават свободни училища – заслужава да споменем „Кошерът“ на Себастиан Фор и училището в Ясна Поляна на Лев Толстой. Опитите за освобождаване на образованието от контрола на държавата продължават и до днес, повечето организатори дори не ги свързват с анархизма. За съжаление в България те са достъпни само за малцината заможни хора.

Популярен метод е валдорфската педагогика, наследник на „духовната наука“ от „новата епоха“ на Рудолф Щайнер. Без да изхожда от критиката към властта, поради ориентацията си към развитието на личността на детето, а не към създаването на универсални поданици, тя стига до същите методи, които предлагат анархистите – не се пишат оценки, преподаването се основава на примери и др. Но годишното обучение в Частно средно училище „Николай Райнов“ струва почти 7000 лева. За сравнение: държавата отделя за едно дете в своите училища около 1000 лв.

„Научната педагогика“ на Мария Монтесори също е популярна в България, не на последно място заради усилията на хората, които я продават. За разлика от Щайнер, Монтесори успява да флиртува с различни правителства. Методът ѝ е разработен за прилагане в държавните училища. Но нейната работа се оказва неудобна по същите причини – ориентирана е към индивидуалността на детето, води до твърде неконтролируеми резултати и самостоятелни ученици. Годишната такса в „Монтесори“ училищата в България започва от 4400 евро.

В България има „Общност за демократично образование“, според която в демократичните училища завършват щастливи и познаващи себе си и света хора, които не са престанали да обичат да учат и продължават да го правят през целия си живот. Едно училище е „демократично“, ако учениците избират какво да учат и процесът се управлява от общи събрания на цялата общност – родители, учители и ученици. Според Общността подобни училища има в цяла Европа, макар да е очевидно, че те трудно биха функционирали в общество с високо неравенство. Може би затова, въпреки че темата е много популярна сред българските родители, търсещи по-добро образование за детето си, не успяхме да открием нито едно наистина демократично училище в България.

Изглежда все повече родители осъзнават нуждата от ново обучение – рационално образование и свободно възпитание на децата. Но опитите да го реализират не намират подкрепа от властта. Напротив – тя им поставя всякакви пречки от бюрократичен и финансов характер. Причината е, че свободното обучение не оставя място за контрол върху хората – тази причина няма да изчезне, докато не изчезне самата власт. Въпросът не е дали да направим държавното образование свободно, въпросът е дали да освободим образованието от държавата.