Пресконференция за амнезията

На 23 март в пресклуба на БТА се състоя пресконференция на Европейската платформа за памет и съвест, организирана от Васил Къдринов, представител на България в нея, бивш политзатворник и директор на Центъра „Хана Аренд“ в София. В пресконференцията участваше президентът на Платформата, бивш председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, председател на нейния Комитет по политическите въпроси и докладчик на Резолюция 1481 за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на диктаторските „комунистически“ режими – Йорен Линдблат от Швеция. Бях поканен и аз като участник в съпротивата срещу диктатурата на номенклатурата. Четвърти участник в пресконференцията беше бившият депутат във ВНС Христо Марков от Пловдив. В своето слово Линдблат каза следното:

„На 5 юни 2012 г. предстои да бъде проведена конференция в Европейския парламент, в която ще вземат участие професори по международно право, прокурорът на Хагския съд Карла Дел Понте, политици, сред които сегашният президент на ФРГ Йоаким Гаук – бивш председател на Комисията за ЩАЗИ – и др. Става въпрос за разследване на престъпления срещу човечеството и мира. Освен правна, този въпрос има и политическа страна. Правното осъждане на тези престъпления трябва да бъде осъществено, защото това е важно не само за европейското население, но и за света. Една част от виновните са починали, но живите трябва да бъдат изправени пред съда, за да не се повтарят ужасите на тоталитарните системи. Това трябва да бъде направено и заради младите хора, които не са информирани за тази част от историята на Европа. Много често ми задават въпроса за сравнение на нацистките престъпления с болшевишките. Това не е важно, ние подхождаме спрямо режимите съответно на техните дела – те и техните извършители трябва да бъдат осъждани. Наказанията трябва да бъдат произнесени на основа на разследвания, по съдебен ред и в рамките на закона. Това е единственият начин за постигане на отговорност и справедливост.

Според принципите на Платформата и моето лично мнение, полицейските и другите архиви трябва да бъдат максимално отворени и достъпни за граждани и изследователи. Не коментирам работата на българската Комисия по досиетата, а акцентирам върху етичния кодекс на Платформата, който не позволява участието в нея на лица, които са били политически функционери на диктатурата или сътрудници на нейните репресивни служби. За мен е изненада, че самият Костадинов, който е работил в репресивните структури на бившия тоталитарен режим в БГ, оглавява разследванията на досиетата. Това е грубо нарушение на кодекса и е основание за неприемане кандидатурата за членство.“

След Линдблат взех думата, за да констатирам още веднъж, че „журналистите“ ни са станали още по-окаяни, отколкото бяха по времето на Христо Ботева.

Инструктирани, повечето от тях изобщо не дойдоха, други го сториха за минутка, „бързайки за други мероприятия“. Неколцината откликнали, за да получат от торбата със зоб, оставиха безропотно началства и редакторки да цензурират и изрязват всичко от дописките им, което е табу, защото е неприятно за ушите на властници и чорбаджии. Трети от жриците на „най-стария занаят“, поради високата си политическа култура, направиха своите антрефилета непонятни, защото често не разбираха за какво става дума. Имаше и такива като поборниците за свободното слово от Асоциация „Ана Политковская“, които залепят лепенка върху устата на всеки, който „превръща свободата в слободия“, и отминават с гробовно мълчание дразнещите слуха им слова. Това ме задължава да възпроизведа тук нашата позиция по въпросите, на които беше посветена пресконференцията:

„Става дума за колосални престъпления. В арестите на диктатурата бяха подложени на средновековни инквизиции неустановен още брой, навярно стотици хиляди, нейни противници. Бяха монтирани хиляди съдебни процеси и изпълнени съответен брой смъртни присъди, с което режимът целеше вселяване на ужас и страх в народа и превръщането му в пластелинена маса. Десетки хиляди бяха изпратени в затворите, изтезавани и унищожавани в наказателните отделения, превърнати в затвор в затвора. Не по-малък е броят на депортираните без съд и присъда в концлагерите, където с робски труд, глад, побоища и с нечовешки наказания властта „неутрализираше“ физически или чрез болести и без право на лечение други пленници на диктатурата. Десетки хиляди бяха принудени да потърсят спасение в чужбина с бягства през границите, където отново неустановен брой от тях бяха разстреляни и оставиха костите си в незнайни гробове. Друг начин на разправа с близките на затворници, концлагеристи и емигранти беше интернирането им в селата на Делиормана, край Дунава или в градчета край Балкана и Средна гора със задължението да се разписват ежедневно в местните кметства или милиционерски участъци. Бяха извършени престъпления срещу цели категории от населението като живущите в Пиринска Македония или малцинствата, започвайки с евреи, цигани, помаци, за да завършат с „възраждането“ на близо един милион турци от които 300 000 бяха „прочистени етнически“ и прокудени от България през 80-те години на ХХ век.

Но може би най-тежкото престъпление на диктатурата и нейните репресивни „органи“, споменавано под сурдинка, е масовото вербуване на доносници сред насилваните, заплашваните, шантажираните или нещастниците, просто желаещи да правят професионална кариера. Към тях трябва да се прибави поголовно вплетеното в шпионските мрежи на властта население от пограничните зони и не на последно място – членовете на упражняващата диктатурата БКП, активисти на казионния БЗНС, ОФ, комсомол, септемврийчета и др. Според изявленията на бившия главен прокурор Татарчев, всеки трети граждани е бил доносник, а днешният премиер Б. Б. каза, че ако доносниците се обединят и образуват партия, тя ще спечели изборите. Макар и „разединени“, те, заедно с вербовчиците си, продължават да управляват България вече 23-та година, независимо от разцветката на партиите, в които са се разсеяли като метастази. Това разруши и унищожи нравствено българския народ и го доведе до сегашното му безсилие и неспособност да се организира, за да реши собствените си социални проблеми.

Престъпленията на номенклатурата или на създадената от диктатурата „нова класа“, образувана от партийната, полицейска, военна, административна и стопанска бюрокрация, не свършиха с подмяната на режима в края на 1989 г. Тя се трансформира от колективен държавен собственик на икономиката в колектив от частни собственици, чиято върхушка образува днешната едра „червена буржоазия“ с нейната агентура и подставени лица. Мутантите на диктатурата съхраниха позициите си във всички сфери – политическа, полицейска, икономическа, финансова, медийна, културна, научна и т. н., осигурявайки господството си и ограбването на народа с помощта на нови форми и „механизми“. Това продължава вече трето десетилетие и ако народът съхрани овчеподобното си поведение, няма никакво основание той да очаква промяна през следващите десетилетия – дечицата и внученцата вече са заели местата на своите мутирали и „генномодифицирани“ бащи и деди. В резултат, от 9 милиона, пряко всички фалшиви статистики, ние сме не повече от 6 милиона и през следващите няколко десетилетия се очертава перспектива да достигнем броя на населението в следосвобожденското княжество България – тоест 3, максимум 4 милиона души. И най-кървавата революция нямаше да ни струва повече от 1% от тези жертви на безкръвната гилотина на мизерията, на болестите, ниската раждаемост и на бягствата от страната, като по време на чума.

Това са престъпления против човечеството, човечността и мира (глава 14 от НК), за които няма давност. За такива престъпления и днес, след близо 7 десетилетия, в западната част на Европейския съюз продължават да съдят нацистките престъпници. У нас се състоя смешният процес срещу кръстника (капо ди тути капи) на Българската мафия – Тодор Живков. Съдиха го за… раздаване на коли и апартаменти на близки, на метреси и на слугите си, които изразиха своята благодарност към сваления по заповед на Кремъл диктатор-слуга. Гавра беше и делото срещу Мирчо Спасов и съучастниците му за убийствата и мъченията в концлагерите, което така и не завърши с осъдителни присъди. Смешни и жалки бяха дори процесите в „демократизираната“ ГДР, където осъдиха няколко войничета, стреляли по бегълци през „стената на срама“, а оставиха на свобода тези, които им нареждаха да стрелят и им раздаваха награди за всяко убийство. Мнозина от най-висшите номенклатурчици на ГЕСП днес са милионери и милиардери в Германия и Европа, а техният главатар Хонекер, след като Москва го предаде на германските власти, беше оставен да замине безпрепятствено за Чили, понеже… бил тежко болен.

Вината за това състояние на нещата безспорно носи и страдащият от амнезия т. нар. Свободен свят. Той разтвори обятия, за да приласкае мутантите, прие ги в НАТО и ЕС, а европейските социалисти (с извинение) назначиха за свой председател сина на кандидат-члена на живковото политбюро и секретар на ЦК на БКП Д. Станишев, обвиняван, но не и осъден за кражба на 23 милиона долара… Няма съществени разлики и в другите европейски „интернационали“ на либерали, народняци и др., които приеха в редовете си престъпници, за които казват, че са „гангстери и мошеници, но наши…“

Това „колегиално отношение“ и безнаказаност е следствие от договореното между победители и победени в Студената война „меко кацане“ на господстващата класа в повалената московска империя с нейните колонии (сателити). Сред тях е и нашата прекрасна БГ-република, която един чешки художник представи сполучливо като клекало в клозет, без казанче с вода за отмиване на наследените от миналото екскременти.

Тази договореност осигури т. нар. мирен преход от диктатура на номенклатурата към пазарна демокрация и приемствеността между вчера и днес. Неин резултат е контролът над историческите процеси, съхранението на социалното статукво в света, в разпадналата се империя и у нас, и като следствие – продължаващото вече трето десетилетие блокиране на всяко мирно решение на проблемите.

За разбирането на причините за тези събития и нерешимостта на „клозетния проблем“ (който далеч не е само наш) следва да се припомнят поне два факта:

1) Още през далечната 1975 г. заместник-държавният секретар на САЩ Хелмут Зоненфелд (отговарящ за източната им политика) предупреди, че СССР навлиза в най-тежката криза от началото на съществуванието си. Той добави, че Империята е узряла за революция и дори посочи Полша като първата страна, в която ще избухне социалната експлозия. Предвид верижната реакция на революционния процес и опасност от разпространение на пожара в намиращата се също в криза Западна Европа, Зоненфелд заяви, че една социална революция от Тихия до Атлантическия океан ще струва на САЩ много по-скъпо от една Трета световна война.

2) При „гостуването“ на Горбачов в ГДР през 1989 г., на въпроса на Хонекер: „Защо отстъпваме без бой?“, Александър Николаевич Яковлев – идеолог на „перестройката“ – му отговорил: „Защото у нас зрее революция, в сравнение с която тази от 1917 година ще прилича на буря в чаша с вода“.

Именно този страх от революцията направи възможни споразуменията, колаборацията на „демократите“ с мутантите на болшевизма, условната капитулация на последните и координацията на общите им усилия. Победените приеха ролята на слуги на победителите при условие, че няма да им се търси отговорност за извършените престъпления срещу човечеството, няма да има разследвания, нито конфискация на награбените богатства от превърналите се в капиталисти номенклатурчици, нито от техните наследници, палачи и доносници. В тази операция Западът използва своя богат опит в „приобщаването към юдеохристиянските ценности“ на „демократизиралите“ се нацисти, фашисти, франкисти и т. н., в мръсните и престъпни дела на „мирния преход“ с всички произтичащи и съпътстващи го последици.

Затова днес на Запад никой няма да отвори дума за въвеждане на ретроактивен закон (с обратна сила) за създаване на съд от рода на Нюрнбергския. Причина от по-стара дата за откритата или завоалирана съпротива на победителите в Студената война срещу датирането на началото и размера на тези престъпления (които количествено и „качествено“ по нищо не отстъпват на нацистките) е всеизвестният факт, че във Втората световна война „Великите демокрации“ бяха съюзници в „антифашистката коалиция“ с един от най-масовите убийци в цялата история на човечеството – Сталин, поради което и те би следвало да бъдат съдени като съучастници в престъпленията против човечеството, дори да игнорираме собствените им военни престъпления през Втората световна касапница.

От 22 години тези проблеми са препратени към серията мизерни „комисии по досиетата“ от Тамбуевата през 1990 г. до днешната и утрешна на Костадинов или евентуалния му приемник. Тяхната роля е многолика. Те отвличат вниманието на публиката със „сензационни“ съобщения за доносниците на ДС, служат като параван на вербовчиците и на авторите на престъпните решения от Политбюро и ЦК на БКП, на които „органите“ бяха само дисциплинирани изпълнители, оставяйки по този начин в сянка истинските престъпления и престъпници преди и след „демократичната“ подмяна. Доказателство за ролята на участниците в тези комисии, като техни укриватели и съучастници, които се крият зад един престъпен закон, е фактът, че нито една от тях не постави и няма да поиска разследване на изброените престъпления срещу човечеството, за които няма давност. Същевременно никой от „политическата класа“ не потърси отговор на въпроса за „легитимността на комисионерите“: кой ги е проверявал за „чисто минало“ и кой е проверявал самите „проверители“?

В заключение, за тези, които очакват справедливост от разни комисари, комисии и платформи, ще напомним думите на Гео Милев: „Всички пътища водят за Рим, само един – към Свободата“… пътят на Революцията! •“

Георги Константинов

Адрес на статията
Етикети: ,

За Свободна Мисъл

Вестникът е официалният печатен орган на Федерация на Анархистите в България

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*