Съгласно аналитичния метод на историка Арнолд Тойнби, всяка една цивилизация се развива възходящо, докато адекватно реагира на възникващите пред нея предизвикателства. Адекватното решение на един проблем отваря перспективи и съответно поражда оформяне на ново предизвикателство. Обратно, когато реакцията е неадекватна, когато не намира изход от проблема, а се стреми да го пренебрегне или го задълбочава, цивилизацията поема по пътя на упадъка.
За движещи сили на развитието Тойнби е смятал група хора с прогресивни идеи, които будят жив интерес сред масите. Тази група той наричал “творческо малцинство”. Творческото малцинство не се нуждае от принуда, за да реализира своите проекти, хората ги следват поради доброволното признание на тяхната полезност. Обикновено именно творческото малцинство е инициаторът на адекватните решения на предизвикателствата пред дадена цивилизация. Но щом идеите и съответните практики изчерпат своя привлекателен заряд, творческото малцинство се разцепва – част преминава към “вътрешния пролетариат” (враждебно пасивната към управлението група хора), а част става жертва на най-амбициозния остатък от творческото малцинство – “доминиращото малцинство”. С други думи – властта. Авторитетът на признаваните от народа (или народите, образуващи формацията с определени общи културни белези, дефинирана от Тойнби като “цивилизация”) идеи на творческото малцинство се превръща в принуда на масите от страна на доминиращото малцинство да вървят по избрания от доминиращите път. Потенциалът на доминиращото малцинство да предлага адекватни решения на проблемите намалява с времето; респективно – увеличава се и се усложнява апаратът за управление и репресии – държавата. Поредицата нулеви и неадекватни решения на доминиращото малцинство, което все повече се грижи за собствените си частни интереси и все по-малко за общите неизбежно води до упадък – предизвикателството не е преодоляно, кълбото съпътстващи го проблеми се затяга в гордиев възел без разплитане.
И точно в периода на упадък, доминиращото малцинство полага усилия да спре падението по друг начин – било с налагане на унифицирана (“универсална”) идеологемна система (религия), било с централизиране на управлението, с насилствено присъединяване на нови територии с нови ресурси и население. На практика и двата похвата вървят ръка за ръка. Възникването на империя е дело на оръжия и стопанска експанзия, но съхраняването на целостта на империята (“универсална държава” по Тойнби) изисква духовна спойка – обща религия (или, по-общо казано – обща ценностна система), която да замести естествената човешка солидарност с чувството за “обща съдба”, задължително заедно с повече или по-малко убедена вярност към атрибутите на доминиращото малцинство – император, сенат, конституция, демокрация, пазар и други подобни.
Създаването на универсална държава и официализирането на универсална идеология обаче не спират упадъка – те са негов симптом, при това за напреднала фаза на разложението, за което няма такова лечение, което би оставило на власт актуалното доминиращо малцинство и би запазило доминиращите позиции на универсалната религия. Упадъкът продължава, макар и прикрит, защото имперското управление, заето да опазва своята власт от по-малко привилегированите кланове на доминиращото малцинство, вече съвсем не е способно да предлага начини за преодоляване на продължаващите да възникват предизвикателства, а универсалната религия (идеология) лишава управлението от реалистичен анализ на обстановката. Империята непрекъснато поправя “стария локомотив”, отказвайки да го замени с друго “транспортно средство”, което естествено би изисквало “смяна на машинистите”. Универсалната идеология пък е намерила окончателно обяснение за механизмите на света и враждебно посреща опитите за усвояване на нови знания, които биха могли да помогнат за осъзнаване на корена на проблемите и да предложат адекватни решения. Колапсът е неизбежен, срутването е страшно.
И когато “външният пролетариат” (пак дефиниция на Тойнби, с която той описва външните на империята народи и групи, които преди са подражавали на универсалната държава и възприемали каноните на универсалната религия) окончателно се разочарова от имперските ценности и започне да се държи враждебно към техните носители, това активизира и вътрешния пролетариат. Империята е подложена на удари отвън и взривена отвътре. Влияние сред масите получава зародишът на ново творческо малцинство, размириците и кризите свалят от него част от репресивната преса на държавата и църквата. Но срутването на империята е толкова катастрофално, че и новото творческо малцинство се оказва затиснато от отломките. А докато то се окопити, настъпва “героичната епоха”, в която на отделни лидери се гласува доверие “да спасят цивилизацията”. Действията на тези лидери, винаги притежаващи определена харизма в очите на поне част от населението, обаче са действия на себични разбойници, на безскрупулни диктатори. Героичната епоха оставя маса митове и легенди, които печелят популярност като средство за развлечение и повдигане на самочувствието чак в по-късни и по-благополучни, спокойни времена, докато съвременниците на “героите” не могат да изпитват към тях нищо друго, освен страх и омраза.
Краят на героичната епоха настъпва, когато реформаторите на универсалната религия изиграват ролята на творческо малцинство, като предлагат на масите нова нейна версия. Повелите на “новата” идеология и възникващите й структури стабилизират обстановката, на преден план изпъква вече същинско творческо малцинство, способно да увлича масите напред, да предлага решения на предизвикателствата – появява се нова цивилизация, наследничка на старата.
На пръв поглед нещата вървят циклично, всичко се повтаря, но формите и на универсалната идеология, и зачатъците на бъдещата универсална социална организация са толкова променени, че вече не може да има повторение на историческите събития и явления в качествен смисъл.
* * *
Какво общо има тази теоретична схема със сегашното състояние на Евросъюза?
ЕС е опит за построяване на универсална държава в рамките на Западната цивилизация (самият Тойнби в края на живота си се е съмнявал дали упадъкът й вече не е започнал; съвременниците често трудно отделят същественото предизвикателство, нуждаещо се от адекватен отговор, от съпътстващите го проблеми). При това Западната цивилизация има още един център, претендиращ за ролята на универсална империя – САЩ. В глобален план пък Китай и Индия също вървят към положението, от което биха могли да се помъчат те да станат „център на света“. Външен пролетариат почти не е останал (той се слива с вътрешния пролетариат на развитите страни), пазарите са завладени и разпределени. Основното предизвикателство пред днешната световна цивилизация (комуникациите и информационните технологии свързаха отделните цивилизации на планетата ни в една цивилизация) е неадекватността на капитализма. Пак той, играейки ролята на универсална идеология (част от която е и марксизмът – учение за усъвършенстване на капитализма до тоталитарна система), също е изгубил и продължава да губи своята привлекателност, даже за периферията на доминиращото малцинство, докато представители на близкия и далечния вътрешен пролетариат преминават към активна съпротива (така ислямският фундаментализъм не е само верска реакция спрямо християнския свят, той е и опозиция на капитализма с неговото лихварство и пълна липса на социални гаранции, липса на механизми за изглаждане на неравенството, липса на други морални ориентири, освен материалната печалба).
Частното предизвикателство пред Евросъюза днес е еврото. Общата валута, разширеният монетарен монополизъм се превърна в среда за бързо заразяване на големи територии с финансова криза. Преди идеята за ЕС (“свободно движение на хора, стоки и идеи”), въпреки че поначало е била демагогия (реалната цел винаги е била свободно движение на капитали и евтина работна ръка), се е възприемало като нещо привлекателно (и е довело в Европа милиони работяги емигранти). Днес даже една от значимите в икономическо и политическо отношение страни вече не намира Евросъюза за добро място – Великобритания (и то не само британското доминиращо малцинство смята така, но и мнозина от вътрешния пролетариат на страната; вероятно Великобритания ще се опита да се интегрира с някогашната си колония САЩ, след като не може да тежи достатъчно за самочувствието на управниците си в рамките на европейския проект за универсална държава). Доминацията на Германия и Франция (техните доминиращи малцинства) е очевидна. Удобната за финансови спекулации и благоприятна за възникването на кризи среда на зоната на еврото не се смята от тях за проблем, проблем било слабата регулация на валутата. Затова е предложено повече централизиране, засилване на монетарния монополизъм, а това води и до политическа централизация. Типично имперско решение. Симптом на напреднал упадък. Властта в ЕС се концентрира и става привилегия на още по-тесен кръг. Доминиращите малцинства на по-малките членки на Евросъюза ще трябва да се примирят с положението си на периферия на доминиращото малцинство в Брюксел (а то пък е изразител на волята на доминиращите малцинства от Париж и Берлин). В Прага и Будапеща засега властниците са потиснали своето недоволство, Варшава също заема изчаквателна позиция, но това няма да трае дълго. Централизирането (път към универсална империя) изисква съкращаване на социалните програми, “кризата на европейската идентичност” получава солидна материална основа, вече не става дума за борби в средите на доминиращите малцинства. Става дума за изостряне на класовата борба, колкото и тя да е маскирана от противопоставянето по нации и религии. От една страна стои класата на доминиращите в политиката, в управлението на производството, финансите и разпределението, от другата – хората с доходи под средните, които продават своя труд или се самоексплоатират, захранвайки с все по-непосилни данъци националните бюджети и общоевропейската хазна, като се залъгват с положението си на “дребни собственици” (тъкмо те са обречени на разорение от новия формат на ЕС, в който интересите на финансовия капитал стоят над всичко).
Кой в тази ситуация може да стане ново творческо малцинство? Въпросът остава открит. Кандидати много – най-вече радетели за “по-твърда ръка” (творческото малцинство не винаги предлага единствено прогресивни идеи; то е творческо, само защото не се нуждае от апарат за принуда, за да го следват масите, а съвременните средства за въздействие върху масовото съзнание са претърпели голямо усъвършенстване от времето на античността, Средните векове и началото на индустриалната епоха). Впрочем, немалка част от идеите им се възприемат от конструкторите на новата универсална държава на Европейския континент. Освен това, логиката на доминиращите малцинства ще постави под ударите на репресивния апарат претендентите за творчески малцинства (те са конкуренти на доминиращите), при това разчитайки на собствения репресивен апарат на ЕС – Европейски съд, Фронтекс, Интерпол. Тоест предлаганите решения няма да бъдат адекватни на реалните проблеми, те ще целят оцеляването на властта.
А и основното предизвикателство остава – светът е тесен за капитализма. Обемът на произведени стоки, които след това ще бъдат изхвърлени, защото няма платежоспособни потребители, ще нараства (днес в света се опропастяват половината от хранителните продукти, при все че близо един милиард души гладуват). Нужните за унищожаване на непродаденото и за рециклиране на отпадъците ресурси ще се изравняват с производствените мощности. Това е жесток натиск върху околната среда с преки социални последици – отравяния, болести, недостиг на годна за употреба прясна вода, при все че тя вали от небето, а съкратените разходи за здравеопазване и за образование ще задълбочават проблема.
Възникването на два центъра на универсална държава на Западната цивилизация, както и амбициите на Китай и Индия, развитието на Латинска Америка води до жестока конкуренция между тях. Което е фактор за срутването на тези проекти, докато не остане само един – апетитите са големи, а “баницата” е ограничена поради факта, че една нарастваща “баница”, достатъчна буквално за всички (напълно възможно технологично нещо), би лишила разпределителите от привилегированото им положение, би унищожила основата им да властват.
Адекватен отговор на това предизвикателство може да бъде само едно – отказ от капитализма като твърде разточителен, прахоснически, въвличащ човешките сили в ненужни, паразитни дейности. Отказът от капитализма означава и отказ от държавата – централизираните йерархични структури бавно събират информация и бавно я обработват, докато наложената от пазарната дейност трескава динамика изисква бързи решения на различни нива. Тук е предимството на локалните и ориентирани към конкретен проблем самоуправляващи се (по механизмите на пряката демокрация) структури, спонтанни, постоянни и временни, гъвкави, ползващи само съществена за тях информация, прилагащи практики незабавно и също толкова незабавно модифициращи ги съобразно преките си нужди. Ако оставим държавата в условията на планово стопанство, то престава да бъде планово (основано върху преки поръчки от потребителите към производителите), а командно-административно, а капитализмът се възражда в тоталитарната си форма на държавен капитализъм.
Но доминиращите малцинства в Европа и тяхното Брюкселско ядро не могат да станат проводници на подобно радикално решение, то би било за тях самоубийство в отношение на привилегированата им позиция.
ЕС ще продължи по пътя на имперската самореализация. Съществена характеристика на империите е воденето на войни. Предвид случая с Либия, новите доминиращи са повече настроени за силови действия в сравнение с времето на Югославските войни, когато ЕС се оказа неспособна да помири враждуващите. Войната е средство за обновяване на системата, за “презареждане на матрицата” на капитализма – също както икономическите кризи. Кризите премахват некомпетентните и лишени от достатъчно връзки с властта звена, прехвърлят тежестта върху пролетариата (в по-широк смисъл на това понятие), освобождават си пространство за същата дейност, която после води до нова криза. Войните, когато не свършват със завладяване на територия (може би вече е отминало времето на такъв тип войни), установяват контрол върху материални потоци на важни ресурси (например петрол или канали за разпространение на опиати, привлекателни с високата си печалба при пласиране)… и разрушават “излишни” ценности (също както при унищожаването на непродадени, макар и нужни храни), “излишни” хора, така че след танковете и войниците да довтасат цивилните булдозери и строители на избрани компании, за да реализират печалба.
По този начин “стабилното” търкаляне по надолнището на упадъка може да трае десетилетия, а комплексът стари и “нови” религии (и привидно съвсем “светски”, например “културата” на консуматорството и разбиранията за “престиж”) ще създава за съзнанието на масите илюзорната картина за прогрес, добруване и безалтернативност на “най-добрия от всички възможни светове” – светът на капитализма, надеждно пазен от една или няколко универсални държави, поделили си планетата по типичен картелен начин.
Бляновете на неолибералните идеолози, че държавността е в упадък, че трябва да се замени с по-ефективното управление на транснационалните корпорации, да се сведе до мрежа от местни полицейски участъци за осигуряване на благоприятен за “бизнеса” обществен ред, май няма да се сбъднат. Държавата влиза в съвсем тясна симбиоза с бизнес-корпорациите, политици и държавни чиновници са едновременно и членове на директорски бордове на големи компании или имат свой бизнес, задължително интегриран в общата система на привилегии. Специално ЕС в това отношение (но и по други показатели) все повече заприличва на СССР.
За щастие, законите на историята не действат толкова обективно, колкото физическите, природни закони. Обективно означава “независимо от волята и съзнанието на хората”. Примирението на масите с проектите на доминиращите малцинства е важно условие тези проекти да се сбъдват. Обратно, недоволството и борбата на пролетариата, било в широк, било в тесен смисъл, е причина за рухването на властническите планове – планираният да се преобрази от държавнокапиталистически в частнокапиталистически СССР се разпадна заради спонтанната реакция на населението – макар и подлъгани от тесни “национални ценности”, хората упражниха своята воля – и от нея се възползваха местните доминиращи малцинства. И макар че от пропукванията в системата (политическа – държавно управление, икономическа – капитализъм, социална – неравенство) изводи си правят и властниците, след което вземат превантивни мерки за обезопасяване на недоволството (мерките са: илюзията за изборите в представителната “демокрация”, системата от на практика казионни, съглашенски с правителства и работодатели синдикати, както и други подобни), те нищо не могат да направят срещу една наистина масова вълна отдолу. Освен да разпалят световна война. Вече имат увереността, че биха се справили с последиците й – ако Първата световна избухна в революции, то Втората отбеляза пълна победа на властниците над собствените им народи.
Но и светът се е променил от времето на Втората световна война, така че дори при крайните мерки за оцеляване, които би предприел капитализмът, шансът за отстраняването му никак не е малък.
Дали непременно е необходимо това премахване да стане насилствено?
Отново въпросът остава отворен за множество отговори, стига те да вземат предвид, че перманентното насилие, упражнявано от доминиращите малцинства, принуждава вътрешния и външен пролетариат да отговаря равностойно. В крайна сметка, историята ни учи, че рекламираното “обръщане на другата буза” не е давало нужния ефект никога и никъде, независимо от митовете и легендите на нашето съвремие. Свободата наистина “не ще Екзархия, иска си Караджа”.
ЕС отдавна не е само европейско пространство. В него проникнаха маси хора с друга култура, с други нагласи и очаквания. Доминиращите в Евросъюза само преди няколко месеца обявиха “мултикултурния модел” за провален. Универсалната държава (“студеното чудовище” по израза на един познавач на властта, генерал Дьо Гол) не търпи такова разнообразие. Капитализмът предпочита стандартизацията. Човешките същества са сведени от тези две чудовища до ресурс, до социалните си функции на производители, консуматори, данъкоплатци и електорат, който само дава легитимност на властта. Личността, потребностите за саморазвитие – това са безсмислени понятия за капитализма и държавата. Има единствено полезни за системата амбиции и твърди рамки на съществуване. Самите доминиращи малцинства не са пощадени – те не притежават свободата да правят каквото им скимне, отклонението от нормите и там се наказва сурово (ако един държавник реши да спази демагогията за народовластие, ще бъде отстранен; ако банкер поради умопомрачение намали лихвите на бедните вложители, ще бъде елиминиран; ако чиновник си позволи да критикува системата, устата му ще бъде запушена с компромати; дори най-богатите не могат да си позволят да карат евтини коли, да живеят в работническите гета, без тяхната среда да ги подложи на бойкот; правилата са строги, просто техният затвор е по-луксозен от нашия).
Капиталистическия проект на ЕС е провален. Не съюз на народи, а съюз на привилегировани групировки няма как да не се провали. Лошото е, че упадъкът и разложението може да се проточи много дълго, а животът на всеки отделен човек е ограничен. И е само един. Затова крайното решение остава в ръцете на потиснатото население – дали да си пропилее годините под диктата на доминиращите, или да откликне на призива на онези зародиши от творчески малцинства, които го зоват към нов начин на съществуване с перспективи за свободата на всяка отделна личност. А свободните личности формират свободно общество. Противопоставянето на личните и обществените интереси е една голяма лъжа, след като доминиращите малцинства си присвояват правото да формулират “обществения интерес”, без да питат съставляващите същото това общество личности.
Гнилостта (като израз на социална справедливост) на Евросъюза ще проличава все повече и повече. Затова все по-дебел ще става слоят грим, по-остри и корави ще стават подпорите, удържащи европейския проект за универсална империя от срутване. Пребиваването в подобна сграда става все по-опасно. Оттеглянето изпод несигурния й покрив и последващото й събаряне до основи, за разчистване на терена за радикално нов общоевропейски дом е най-разумната алтернатива.