„Главният директор на Goldman Sachs, Лойд Бланкфейн, получава 75% увеличение“, пише Хъфингтън поуст. Изданието още посочва, че при заплата $2 млн., той получава $19 млн. бонус, $5,6 млн. от които са в кеш. Така Бланкфейн печели доста повече от директора на най-голямата банка в САЩ – JPMorgan Chase, Джейми Диксън, който взима $11,6 млн. Печалбата на Goldman Sachs за миналата година почти се е удвоила.

Според Бланкфейн, банките имали социална функция и вършели „Божията работа“. В интервю за лондонския Sunday Times заявява, че големите бонуси и печалби са знак, че икономиката се възстановява. „Ние помагаме на компаниите да растат като набират капитал. Компании, които растат, правят богатство. То, в замяна, позволява на хората да имат работа, която да създава повече растеж и повече богатство“. Бланкфейн добавя, че знаел за яда на хората към банкерите.

Ето една кратка история, която може би дава някакво обяснение за този яд:

Банките имат нужда от спасителен план, много хора са съкратени и остават на улицата. Банките биват спасени докато хора продължават да губят домовете и работата си. Банките връщат спасителните пакети с определени дивиденти за държавата, безработицата си е все същата, а и хората не са се върнали по домовете си.

Разбира се, лицемерието в света на капитализма не идва като изненада за никой. Каква „социална функция“ играят банките, може да питаме например протестиращите от Окупирай Уолстрийт, който отдавна са загубили вяра, че правителството може да изготви спасителен план и за самият данъкоплатец. Те се опитват да вземат нещата в свой ръце, като например целта на едно от разклоненията им е да изкупува дълг и да го опрощава.

В същото време, „социално-ориентираните“ директори на банки, а и много други големи организации, се опитват да вдигнат възрастта за пенсиониране в САЩ на 70 години, правейки помощи като социална сигурност и здравна грижа недостъпни за огромен брой американци. The Business Roundtable – списъкът на членовете може да намерите тук – направиха обществено достояние план за частичната приватизация на програмата за здравноосигуряване за възрастни американци и постепенното орязване на помощи, които те получават.

RT съобщават, че „докато повишаването на възрастта би спестила пари на федералното правителство, то също така ще вдигне драматично разходите на американците, което в частност ще разори хора с ниски приходи, които зависят от правителствените помощи“. Според CNNMoney, разходите за лечение ще се повишат с $11,4 млрд., въпреки понижението на федералните разходи с $5,7 млрд. Проектът получава подкрепата на хора като републиканеца Пол Райън, доскорошен кандидат за вицепрезидент на страната.

Към момента, почти 50 милиона американци живеят на ръба на бедността. Всъщност какво значи на „ръба на бедността“? Някакъв начин да олекотим тежестта на положението им като не ги причисляваме към тотално бедните? Е, Щатите са страна на контрасти, които понякога дебнат зад подобни изрази, но други са съвсем явни. Да вземем за пример Конгреса – средната нетна стойност на всеки конгресмен е $1,066 млн. или с около $1 млн. повече от тази на средния американец. Шейла Крумхолц, директор на Центъра за Отговаряща Политика (Center for Responsive Politics) смята, че „това, което е [трудно] да се прецени е дали тези законотворци оценяват финансовата болка, която хората изпитват и дали могат ефективно да ги представляват, въпреки факта, че те самите са доста заможни“. Дали наистина тези хората „виждат“ проблемите от техния свят?

Страната на възможностите отдавна вече не заслужава подобно наименование. „Страната на неравенството“ звучи доста по-правдоподобно. Тенденции за подобрение продължават да липсват, присъстват по-скоро такива за ново вдигане на тавана на дълга в САЩ. Какво всъщност се случи с най-голямата демокрация в света? А може би въпросът е, какво всъщност е демокрацията днес? Ако съдим по цивилизования западен свят и проблемите, които изпитва, то определено представата, която се „продава“ по избори не съвпада с реалността, в която хората живеят.